Всеки път, когато вратата към отделението се отвореше, Уил търсеше с поглед някоя от медицинските сестри, които бяха отвели Блейз. В колата Рони бе успяла да се свърже с болницата и травматолозите ги очакваха. За секунди положиха Блейз на носилка и я откараха. Десет минути след това Рони и Уил не намираха думи. Стояха като застинали, ръка за ръка, и тръпнеха при спомена за писъците на Блейз в колата.

Вратата се отвори отново и майка й тръгна към тях.

И Уил, и Рони станаха. Когато жената наближи, Уил различи напрегнато присвитите й устни.

— Една от сестрите ми каза, че още сте тук. Дойдох да ви благодаря.

Гласът й пресекна, а Уил преглътна, усетил, че гърлото му внезапно пресъхва.

— Ще се оправи ли? — едва отрони той.

— Не знам още. В операционната е — майката на Блейз обърна поглед към Рони. — Казвам се Маргарет Конуей. Съмнявам се, че Галадриел изобщо ме е споменавала.

— Много съжалявам, госпожо Конуей — докосна нежно ръката й Рони.

Жената подсмръкна, опитвайки се да запази самообладание.

— И аз — започна тя, после гласът й заизлиза на пресекулки. — Сто пъти й повтарях да стои далеч от Маркъс, но тя не ме послуша и сега… малкото ми момиче…

Госпожа Конуей избухна в сълзи. Уил я наблюдаваше парализиран, а Рони пристъпи напред и я прегърна.



Уил подкара пикапа по улиците на Райтсвил Бийч. Всичко наоколо изпъкваше с неподозирана яснота. Караше бързо. Знаеше, че може и повече. С периферното си зрение различаваше детайли, които иначе му убягваха: меките мъгляви ореоли около уличните лампи, съборената кофа за отпадъци на алеята пред „Бъргър Кинг“, малката пукнатина до табелата на кремав „Нисан“.

До него Рони го гледаше тревожно, но не казваше нищо. Не попита къде отиват, защото нямаше смисъл. Когато майката на Блейз ги остави, Уил стана безмълвно и закрачи гневно към пикапа. Рони го последва и седна до него.

Отпред светофарът светеше жълто, но вместо да намали, Уил профуча през кръстовището. Пикапът с ръмжене се стрелна към „Бауърс Пойнт“.

Познаваше добре най-краткия път и лесно взимаше завоите. Подминаха търговската част и профучаха край притихналите крайбрежни къщи. После подминаха кея и дома на Рони. Уил не си направи труда да забави, напротив — форсираше пикапа до краен предел.

Тя стисна дръжката на вратата, когато той сви в покрит с чакъл паркинг, почти закрит от дърветата. Пикапът спря със скърцане и най-сетне Рони се осмели да проговори.

— Недей. Моля те.

Уил я чу и разбра какво иска, но въпреки това изскочи от пикапа. „Бауърс Пойнт“ бе съвсем близо — на плажа зад ъгъла на улицата, на няколкостотин метра от вишката на спасителя.

Уил затича. Знаеше, че Маркъс е там, усещаше го. В ума му се нижеха картини — пожарът в църквата, нощта на фестивала, как Маркъс стискаше Рони за ръката… и Блейз, обвита в пламъци.

Маркъс не се и опита да й помогне. Избяга, когато тя се нуждаеше от него. Когато можеше да умре.

Уил не мислеше какво ще стане с него. Нито със Скот. Вече пет пари не даваше. Този път Маркъс бе отишъл твърде далеч. Уил сви зад ъгъла и ги забеляза, седнали върху изхвърлени от морето дънери край лагерен огън.

Огън. Огнени кълба. Блейз…

Затича по-бързо, окуражавайки се мислено за онова, което щеше да последва. Приближи достатъчно, за да различи бирените бутилки, разпръснати около огъня, но знаеше, че мракът им пречи да го забележат.

Маркъс тъкмо надигаше бутилка бира към устата си, когато Уил се наведе и го блъсна изотзад, точно под врата. Усети как гърбът му поддаде от удара и чу болезнения му стон, когато го събори върху пясъка.

Уил разбираше, че трябва да действа бързо, за да достигне Теди, преди той или брат му да успеят да реагират. Видът на падналия Маркъс сякаш ги парализира. Уил сръга с коляно Маркъс и отскочи като пружина към Теди, поваляйки го от дънера. Приземи се върху него, но вместо да го наложи с юмруци, се отдръпна и заби чело в носа му.

Усети как костта изхрущя. Изправи се светкавично и загърби въргалящия се в пясъка и пищящ Теди, покрил лицето си с длани, измежду които струеше кръв.

Ланс вече се бе раздвижил и се канеше да го нападне, когато Уил пристъпи рязко назад. Ланс се приведе, но Уил вдигна коляно и го ритна по лицето. Ланс отметна назад глава и припадна още преди да се строполи на земята.

Двама извадени от строя, оставаше още един.

Маркъс тъкмо се изправяше на крака. Грабна един дънер и отстъпи назад. Уил се насочи към него. Трябваше да го изпревари. Хвърли се напред. Маркъс метна дънера, но дървото само облиза Уил. Той го бутна встрани и се вкопчи в Маркъс. Използва инерцията на сблъсъка и го повали. Маркъс се строполи по гръб. Уил го натисна с цялата си тежест и го халоса силно с чело.

Чу познатото изхрущяване, но този път не спря. Замахна и удари Маркъс с юмрук. После пак и пак, предавайки се на натрупания след пожара гняв. Изливаше цялата ярост от безпомощността, която го терзаеше месеци наред. Уцели два пъти ухото на Маркъс. Виковете му го разяриха още повече. Насочи юмрук към вече счупения му нос, когато някой внезапно улови ръката му.

Обърна се, готов да посрещне атаката на Теди, но видя ужасеното лице на Рони.

— Спри! Не си заслужава да отидеш в затвора заради него! — изкрещя тя. — Не си съсипвай живота заради него!

Едва чуваше думите й, но усещаше как го дърпа нагоре.

— Моля те, Уил — каза с треперещ глас. — Ти не си като него. Имаш бъдеще. Не го рискувай.

Тя постепенно отпусна ръце и Уил долови как силите го изоставят. Изправи се с мъка, разтреперан от прилива на адреналин. Рони го прегърна през кръста и бавно закрачиха към пикапа.



На другата сутрин Уил отиде на работа с болезнено подпухнала ръка. Скот го очакваше в малката съблекалня. Дръпна завесата и изпепели Уил с поглед. После надяна работния гащеризон.

— Не биваше да прекъсваш мача — подхвана той и дръпна ципа на гащеризона. — Линейката беше на стотина метра оттам.

— Знам — отвърна Уил. — Видях ги преди състезанието, но забравих. Съжалявам, че изгубихме служебно мача.

— Аз също, повярвай ми — отсече Скот, взе памучна кърпа и я втъкна в колана си. — Можехме да спечелим титлата, но ти реши да се правиш на герой.

— Скот, човече, тя се нуждаеше от помощ…

— Нима? И защо точно ти трябваше да се притечеш? Защо не почака професионалистите? Защо не се обади на Бърза помощ? Защо реши да я откараш с пикапа си?

— Обясних ти… забравих за линейката. Мислех, че няма да пристигнат навреме.

Скот удари с юмрук шкафчето.

— Но ти дори не я харесваш! — викна той. — Не сте никакви приятели вече! Ако беше Ашли или Кейси, или дори Рони, щях да разбера. По дяволите, ако беше непозната, пак щях да разбера. Но Блейз? Блейз? Мацката, дето иска да изпрати приятелката ти в затвора? Която се мъкне с Маркъс? — Скот отстъпи назад. — Мислиш ли, че тя би направила същото за теб? Ако беше пострадал и се нуждаеше от помощ? Никога!

— Волейболът е просто игра — възрази Уил, усещайки как го завладява гняв.

— За теб! — викна Скот. — За теб е просто игра! Но за теб всичко е игра! Не схващаш ли? Нищо не те засяга! Няма нужда да печелиш състезания, защото дори да изгубиш, животът те очаква на сребърен поднос! За мен обаче има значение! Бъдещето ми беше заложено на карта, човече!

— Е, и животът на едно момиче беше заложен на карта — отвърна Уил. — И ако престанеш да разсъждаваш егоистично, ще разбереш, че да спасиш някого е по-важно от безценната ти волейболна стипендия!

Скот поклати отвратено глава.

— Отдавна сме приятели… но винаги по твоите правила. Както ти поискаш. Искаш да скъсаш с Ашли, искаш да излизаш с Рони, искаш да не тренираш, искаш да се правиш на герой. Е, знаеш ли какво? Този път сбърка. Говорих с лекарите. Казаха ми, че не си постъпил правилно. Че носейки я към пикапа, може и да си влошил положението. И какво спечели? Благодари ли ти Блейз? Не, разбира се. И няма да го направи. Но ти предпочете да прецакаш приятеля си, защото най-важни са твоите желания.

Скот сякаш го зашлевяваше с думи, ала те само разпалиха гнева му.

— Овладей се, Скот — каза Уил. — Този път не си в центъра на вниманието.

— Но ти ми го дължиш! — изкрещя Скот и пак удари шкафа. — За едно-едничко нещо те молех! Знаеш колко много залагах на турнира!

— Не ти дължа нищо — пророни през зъби Уил. — Прикривам те от осем месеца. Писна ми Маркъс да си играе с нас на котка и мишка. Трябва да кажеш истината. Нещата се промениха.

Уил се обърна и тръгна към вратата. Когато я отвори, чу Скот да го пита:

— Какво си направил?

Уил се обърна пред полуотворената врата и с непоколебима решимост срещна очите на Скот.

— Както казах, трябва да си признаеш.

Изчака Скот да осъзнае думите му и излезе, захлопвайки вратата зад гърба си. Тръгна между колите и чу приятеля си да вика:

— Искаш да ми съсипеш живота? Искаш да отида в затвора заради един неволен инцидент? Няма да стане!

После Скот отново заналага с юмрук шкафа в съблекалнята.

29.

Рони

Следващата седмица беше напрегната и за двамата. Рони се опитваше да осъзнае насилието, на което бе станала свидетел, както и начина, по който то я накара да се почувства. Не обичаше агресията, не обичаше да вижда как нараняват хора и знаеше, че това рядко подобрява положението. Ала не можеше да се гневи на Уил. Не искаше да се примири със случилото се, но пък начинът, по който той буквално сломи трима противници, я караше да се чувства по-сигурна, когато е с него.

Уил обаче беше потиснат. Беше убеден, че Маркъс ще се оплаче в полицията и всеки момент ще го задържат. Рони усещаше, че го тревожи и друго, но не го споделя. Незнайно защо със Скот не си говореха и тя се питаше дали това не е причината за безпокойствата на Уил.

Семейството, естествено, също даваше своя принос. Особено майка му. Рони я видя на два пъти след сватбата — веднъж, докато чакаше в пикапа пред къщата Уил да си вземе чиста блуза, и втори път в ресторанта в центъра на Уилмингтън, където обядваха с него. Тъкмо седнаха, когато Сюзън влезе с група приятели. За разлика от Уил Рони виждаше идеално входа. И в двата случая Сюзън преднамерено й обърна гръб.