— Всъщност е мое. Правя го за църквата. Миналата година изгоря. Огънят унищожи и прозорците.

— Не знаех, че можеш да правиш прозорци.

— Колкото и невероятно да звучи, човекът, който живееше тук, ме научи.

— Онзи, дето е измайсторил животните?

— Точно така.

— Познавал си го?

Стив пристъпи към сина си.

— Като малък се измъквах от неделното училище и идвах тук. Той изработваше прозорците от цветно стъкло за повечето църкви в околността. Виждаш ли картината на стената? — той посочи малка репродукция на възнасящ се към небето Христос, трудно различима сред останалите дреболии по рафта. — Надявам се да изглежда така, когато го завърша.

— Страхотно! — възкликна Джона и Стив се усмихна. Това очевидно беше новата любима дума на сина му. Колко ли пъти щеше да я чуе през лятото?

— Искаш ли да ми помагаш?

— Може ли?

— Разчитам на теб — Стив го прегърна леко. — Необходим ми е добър помощник.

— Трудно ли е?

— Започнах да се уча на твоята възраст. Сигурен съм, че ще се справиш.

Джона внимателно вдигна парченце стъкло към светлината и го огледа със сериозно изражение.

— И аз съм убеден, че ще се справя — заключи той.

— Ходиш ли още на църква? — усмихна се Стив.

— Да. Но на друга. Любимата на Брайън. Но Рони не идва. Заключва се в стаята си и отказва да излезе. Тръгнем ли обаче, отива в „Старбъкс“ и висят там с приятелите й. Мама излиза от кожата си.

— Така са тийнейджърите. Подлагат на изпитание родителите си.

Джона остави стъкълцето на масата.

— Аз няма да съм такъв — заяви той. — Винаги ще бъда добър. Но новата църква не ми допада много. Скучна е. Та може и да спра да ходя там.

— Справедливо решение — каза Стив. — Чувам, че си се отказал от футбола?

— Не ме бива много.

— И какво от това? Нали е забавно?

— Не и когато другите деца ти се подиграват.

— Вземат те на подбив значи?

— Няма нищо. Не ми пука.

— Аха — проточи Стив.

Джона се размърда неспокойно, очевидно го глождеше нещо.

— Рони не чете писмата ти, татко. И вече не свири на пиано.

— Знам — отвърна Стив.

— Мама го нарича СММ.

Стив едва не прихна, но бързо се овладя.

— Знаеш ли какво има предвид?

Джона намести очилата си.

— Вече съм голям. Означава Синдром на мъжемразките.

Баща му се засмя и разроши косата му.

— Хайде да открием сестра ти. Май се запъти към увеселителния парк.

— Ще ме повозиш ли на виенското колело?

— Стига да искаш.

— Страхотно!

3.

Рони

На панаира беше претъпкано. Или, както мислено се поправи Рони, фестивалът на морските дарове в Райтсвил Бийч беше много оживен. Тя си купи сода от една сергия и огледа редицата коли, паркирали броня до броня чак до кея. Забеляза как няколко предприемчиви тийнейджъри предлагат срещу заплащане свободните места по алеите пред къщите си.

Всъщност нищо интересно. Надяваше се увеселителният парк да работи постоянно, а по целия кей да има магазини като по крайбрежната алея в Атлантик Сити. С други думи, надяваше се мястото да й вдъхне увереност, че може да прекара тук цяло лято. Нищо подобно, фестивалът бе временно разположен върху паркинга в началото на кея и приличаше по-скоро на провинциален панаир — разнебитени пътуващи атракции, скъпи игрални автомати и сергии, предлагащи мазни „деликатеси“. Изглеждаше твърде… долнопробно.

Но като че ли никой не споделяше мнението й. Беше претъпкано. Млади и стари, семейства, групички зяпащи се ученици… Накъдето и да се запътеше, я спираше стена от тела. Потни тела. Огромни потни тела, две от които я сплескаха помежду си, когато потокът от хора необяснимо защо спря. Несъмнено и двамата се бяха почерпили с хотдог и препържени картофки. Рони сбърчи нос. Толкова долнопробно!

Зърнала пролука, заобиколи виенското колело и игралните автомати и се запъти към кея. За щастие натам тълпата оредя. Тя тръгна покрай сергиите с ръчно изработени сувенири. Нищо, което да заслужава внимание — кой, за бога, би си купил гном, направен от мидени черупки? Очевидно обаче някой купуваше стоката, иначе сергиите нямаше да съществуват.

Рони разсеяно се блъсна в маса, зад която на сгъваем стол седеше възрастна жена в тениска с надпис „Да спасим животните“, бяла коса и открито, ведро лице — типичната баба, която цял ден преди Коледа пече курабийки. На масата пред нея имаше листовки, буркан за дарения и кашон. В кашона се боричкаха четири кученца. Едното се изправи на задни крака и любопитно заоглежда Рони.

— Здрасти, малкият — поздрави го тя.

— Искаш ли да го гушнеш? — попита възрастната жена. — Той е веселякът. Кръстила съм го Зайнфелд.

Кученцето изскимтя.

— Не, няма нужда.

То наистина изглеждаше симпатично. Много симпатично, макар името никак да не му подхождаше. На Рони й се прииска да го вземе, но знаеше, че гушне ли го, няма да го остави. Падаше си по животни, особено по изоставени. Като тези мъници.

— Ще им намерите стопани, нали? Няма да ги приспите?

— Разбира се — отвърна възрастната жена. — Затова сме ги донесли — да ги осиновят. Миналата година намерихме дом за тридесет животни. И тези четирите вече си ги харесаха. Чакам новите им стопани да си ги вземат на връщане. В приюта обаче има други, ако се интересуваш.

— Тук съм на гости — тъкмо заобяснява Рони, когато откъм плажа долетя вълна окуражителни възгласи. Изправи се на пръсти да погледне. — Какво има? Концерт ли?

— Плажен волейбол — поклати глава жената. — Играят отдавна — някакъв турнир. Иди да видиш. Цял ден ги слушам. Мачовете явно са интересни.

Рони се замисли. Защо пък не? Едва ли щеше да е по-зле от всичко наоколо. Пусна два долара в буркана за дарения и заслиза по стъпалата към плажа.

Слънцето залязваше и покриваше морската повърхност с пелена от течно злато. Няколкото останали на плажа семейства седяха на хавлии до водата, която се канеше да погълне изоставените пясъчни замъци. Гларусите се стрелкаха над повърхността, търсейки раци.

Бързо стигна епицентъра на събитията. Проправи си път към игрището и веднага забеляза, че другите момичета са вперили погледи в двамата играчи вдясно. Нищо чудно. Момчетата — колкото нея или малко по-големи — бяха от сорта, който Кейла обикновено описваше като „захарче за очите“. Макар да не бяха неин тип, Рони се възхити на стройните им мускулести тела и плавните им движения.

Особено на по-високия с тъмнокестенява коса и плетената гривна на китката. Кейла определено би го набелязала — падаше си по високите. Блондинката с бански от другата страна на игрището, очевидно също си падаше по него. Рони забеляза веднага и нея, и приятелката й — елегантни, с правилни черти и с ослепително бели зъби, явно свикнали да са център на вниманието, а момчетата да им налитат като мухи на мед. Стояха встрани от тълпата и подскачаха предпазливо, вероятно за да не си развалят прическите. На челата им сякаш беше изписано: „Възхищавай се отдалеч, но не смей да приближаваш!“. Рони не ги познаваше, но веднага й станаха антипатични.

Насочи вниманието си отново към игрището. Красавците отбелязаха поредната точка. После още една. И още една. Не знаеше резултата, но те очевидно бяха по-добрият отбор. Рони мислено окуражаваше противниците им. Не защото винаги заемаше страната на по-слабите — макар наистина да беше така — а защото тези двамата й напомняха на разглезените момчета от частни училища, на които се натъкваше понякога в клубовете. Отрасналите в Ъпър Ийст Сайд галеници на съдбата до един си въобразяваха, че са нещо повече от останалите, понеже бащите им са мастити банкери. Бе наблюдавала достатъчно представители на така наречените привилегировани кръгове и веднага разпознаваше събратята им. Готова бе да се обзаложи на всичко, че тези двамата са част от местния „елит“. Подозренията й се потвърдиха, когато след отбелязването на поредната точка партньорът на кестенявото момче смигна на приятелката на блондинката — момиче със съвършен загар и съвършени форми — докато се подготвяше за начален удар. В този град избраниците на съдбата очевидно се познаваха добре.

Защо ли не се изненада?

Играта внезапно й додея. Обърна се да си върви точно когато нов сервис прелетя над мрежата. Тя дочу неясен вик — противниковият отбор явно бе посрещнал трудно удара — ала преди да направи и две крачки, усети как зрителите около нея започнаха да се блъскат. За миг и тя изгуби равновесие.

Твърде дълъг миг.

Обърна се и видя как един от играчите се втурва на пълни обороти към нея, вперил поглед в своенравната топка. Не успя да се отмести от пътя му. Той я сграбчи за раменете, опитвайки се да спре и да я задържи да не падне. Рони усети, че ръката й рязко отскача и като омагьосана проследи как капачката на пластмасовата чаша отлита настрани, а газираната вода плисва върху лицето и блузата й.

В този момент настана затишие. Съвсем отблизо очите на кестенявото момче се взираха ужасено в нея.

— Добре ли си? — попита я задъхано.

Усети как поточетата газирана вода се стичат по лицето й и мокрят блузата. Някой от тълпата се разсмя. И защо не? Нима би могла да мечтае за по-прекрасен ден?

— Добре съм — отсече тя.

— Сигурна ли си? — момчето поне изглеждаше искрено загрижено. — Силничко те блъснах.

— Просто ме пусни — процеди тя през зъби.

Сякаш едва сега осъзнал, че още я стиска за раменете, младежът отдръпна рязко ръце. Отстъпи назад, посегна механично към гривната и я завъртя разсеяно.

— Наистина съжалявам. Гледах топката и…

— Знам какво правеше — отвърна Рони. — Оцелях, нали?

Обърна се и закрачи, пришпорвана от желанието да се измъкне оттук възможно най-бързо. Дочу как зад нея някой извика:

— Хайде, Уил! Да продължаваме играта!

Ала докато се провираше из тълпата, някак — незнайно как — усети, че младежът я проследява с поглед.