Ако, разбира се, намереше какво да облече. Защо ли изобщо преглеждаше гардероба си? Нямаше как да махне с вълшебна пръчица и да превърне джинсите или тениските в бална рокля. Единственият й що-годе приличен тоалет, единственият, който Сюзън не би сметнала за отблъскващ, ако случайно се разминат на улицата, беше униформата за аквариума, иначе казано — великденското яйце.

— Какво правиш?

Джона стоеше пред вратата и се взираше в нея.

— Търся какво да облека — отвърна Рони.

— Ще излизаш ли?

— Не. Имах предвид за сватбата.

Джона наклони глава.

— Ще се омъжваш ли?

— Не, разбира се. Сестрата на Уил се омъжва.

— Как се казва?

— Мегън.

— Бива ли я?

Рони поклати глава.

— Не я познавам. Не сме се срещали.

— Защо тогава ще ходиш на сватбата й?

— Защото Уил ме покани. Може да си доведе гост. И той иска аз да съм гостът — обясни Рони.

— Аха — замисли се Джона. — И какво ще облечеш?

— Нищо. Нямам какво.

Джона махна към нея.

— Така си добре.

Униформата за аквариума. Великденското яйце. Логично.

Рони подръпна блузата.

— Не мога да отида с това. Сватбата е официална. Трябва да съм с вечерна рокля.

— Имаш ли вечерни рокли в гардероба?

— Не.

— Тогава защо го оглеждаш?

„Правилно“, рече си тя, затвори вратата и седна на леглото.

— Така е — заключи. — Не мога да отида. Чисто и просто.

— А искаш ли? — полюбопитства Джона.

За секунда мислите й отскочиха от „съвсем не“ към „донякъде“ и накрая се спряха на „да, искам“. Тя сви крака.

— Уил настоява. Държи на това. А и ще ми бъде интересно.

— Тогава защо не си купиш рокля?

— Защото нямам пари.

— Аха. Това се урежда лесно.

Джона се запъти към играчките си в ъгъла на стаята. Взе един самолет и отвъртя пилотската кабина. Изсипа съдържанието й на леглото и устата на Рони увисна при вида на купчината пари. Сигурно имаше няколкостотин долара.

— Това ми е банката — обясни Джона и си избърса носа. — Спестявам от доста време.

— Откъде ги събра?

Джона посочи десет доларова банкнота.

— Тази например е задето не казах на татко, че съм те видял онази нощ на фестивала — после протегна пръст към еднодоларова. — А тази, задето не казах на татко какво правехте с Уил до работилницата. Тази е за момчето със синята коса, а тази от покер на надлъгване. Онази — задето си замълчах, когато си просрочи вечерния час…

— Разбирам — прекъсна го Рони. — И все пак… — примигна учудено. — Спестил си всичко?

— Че какво да ги правя? Мама и татко ми купуват всичко необходимо. Само трябва да постоянствам с молбите. Лесно е. Стига да му хванеш цаката. При мама минава с плач, татко иска да му обясня защо го заслужавам.

Рони се усмихна. Брат й — изнудвач и изпечен психолог. Удивително!

— Но не ми трябват. И Уил ми харесва. С него си щастлива.

„Да — помисли си Рони, — вярно е“.

— Ти си много мил брат.

— Знам. И ще ти ги дам всичките. При едно условие.

„Аха“, рече си тя.

— Да?

— Да не ме мъкнеш по магазините с теб. Отегчително е.

Рони размисли и прие бързо:

— Дадено!



Погледна се в огледалото и едва се разпозна. Беше сутринта преди сватбата. През последните четири дни бе изпробвала почти всяка прилична рокля в магазините в града. Влезе и излезе от стотици чифтове обувки. После прекара сума време във фризьорския салон.

Отне й почти час да си накъдри и оформи косата със сешоара, както й бе показало момичето в салона. Рони беше поискала съвет и за грима и стриктно спази препоръките. Роклята — нямаше богат избор, макар да посети много магазини — беше черна, с дълбоко изрязано деколте и пайети. Не беше й хрумвало дори, че някога ще облече подобна рокля. Предната вечер беше оформила и лакирала старателно ноктите си.

„Не те познавам — каза тя на отражението си, оглеждайки се от всички страни. — Никога не сме се виждали“. Пооправи внимателно роклята. Отбеляза, че наистина изглежда добре. Усмихна се. Несъмнено достатъчно добре за сватбата.

Надяна обувките на път към вратата и тръгна към дневната. Баща й отново четеше Библията, а Джона както обикновено гледаше анимационни филмчета. И двамата вдигнаха глави и дружно примигнаха изненадано.

— Мътните да го вземат! — възкликна Джона.

Баща й го изгледа неодобрително.

— Не бива да говориш така.

— Как? — попита момчето.

— Знаеш какво имам предвид.

— Съжалявам, татко — разкая се Джона и опита да се поправи. — Исках да кажа „по дяволите“.

Рони и Стив се засмяха, а той ги изгледа учудено.

— Какво?

— Нищо — отвърна баща им.

Джона стана и пристъпи да я огледа отблизо.

— Какво стана с пурпурния ти кичур? — попита той. — Изчезнал е.

Рони раздруса къдриците.

— Временно — отвърна тя. — Добре ли е така?

Джона изпревари баща си.

— Станала си нормална. Но не приличаш на сестра ми.

— Изглеждаш чудесно — намеси се бързо Стив.

Рони въздъхна облекчено.

— Хубава ли е роклята?

— Прекрасна — отговори баща й.

— А обувките? Отиват ли на роклята?

— Съвсем подходящи са.

— С грима и ноктите се опитах да се справя сама…

Баща й я прекъсна и поклати глава.

— Не съм те виждал по-красива — каза той. — Всъщност чудя се дали на света има по-красиво момиче.

За стотен път повтаряше все същото.

— Татко…

— Той говори честно — намеси се Джона. — Изглеждаш чудесно. Наистина. Едва те познах.

Рони му се намръщи престорено.

— Твърдиш значи, че иначе не ме харесваш? — порица го на шега.

Той вдигна рамене.

— Само откачалките харесват червени кичури.

Всички се разсмяха. Рони забеляза възхитената усмивка на баща си.

— Нямам думи — заключи той.



Половин час по-късно влязоха през портите пред имението на семейство Блекли. Сърцето й биеше до пръсване. Преди минути подминаха шпалир от полицаи от пътното управление, които проверяваха личните карти на гостите, а сега ги спряха мъже в костюми, за да им паркират колата. Баща й се опита да обясни дружелюбно, че само ще я остави, ала тримата служители с мъка проумяха факта, че гостенката на сватбата не притежава собствена кола.

Рони се огледа наоколо.

Мястото изглеждаше като от филмова лента. Навсякъде грееха цветя, живият плет бе оформен съвършено, дори тухлената стена около имението беше прясно боядисана.

Когато най-сетне се добраха до центъра на събитията, баща й се взря в къщата, която отблизо изглеждаше още по-масивна. Накрая се обърна към нея. Не беше свикнала да го вижда смаян, но този път долови ясно изненадата в гласа му.

— Тук ли живее Уил?

— Да — отвърна Рони.

Предположи какво ще каже — че къщата е огромна, че е нямал представа колко богато е семейството му. Ще я попита дали смята, че мястото й е тук. Той обаче й се усмихна без капчица предубеждение.

— Какво прекрасно място. Тъкмо за сватба!

После внимателно потегли, за щастие, без да привлича внимание към старото возило. Колата бе всъщност на пастор Харис — древна ъгловата „Тойота“, изглеждаща старомодна навярно още при слизането от поточната линия през 1990. Но се движеше и в момента това беше достатъчно. Краката вече я боляха. Не можеше да си представи как някои жени носят токчета всеки ден. Дори когато седеше, й се струваха като инструменти за мъчение. Трябваше да си сложи лепенки на пръстите. А роклята очевидно не бе предвидена да се носи в седнало положение. Впиваше се в ребрата и спираше дъха й. Но пък може би дишаше на пресекулки от напрежение?

Баща й прекоси алеята, без да отлепя очи от къщата — точно като нея, когато за пръв път я видя. Вече беше по-свикнала, но въпреки това имението й вдъхваше страхопочитание. Като добавеше гостите — не бе виждала толкова смокинги и вечерни рокли на едно място — вече се чувстваше неуместно.

Отпред мъж в тъмен костюм насочваше колите. Преди да се усети, редът й да слезе дойде. Мъжът отвори вратата и й подаде ръка. Баща й я потупа по крака.

— Ще се справиш — усмихна се той. — И се забавлявай!

— Благодаря, татко.

Погледна се за последно в огледалото и слезе от колата. Пооправи роклята и усети, че права диша по-лесно. Парапетите на верандата бяха украсени с лалета и лилии. Рони се насочи към вратата, която рязко се отвори.

В смокинг Уил не приличаше изобщо на голия до кръста волейболист, както го беше видяла за пръв път, нито пък на небрежния южняк, който я бе завел да ловят риба. Сега сякаш зърна успелия, елегантен мъж, в който щеше да се превърне след няколко години. Някак си не бе очаквала да изглежда толкова… изтънчено. Накани се да се пошегува колко добре му се отразява „един дълъг душ“, но осъзна, че той дори не я е поздравил.

Само я гледаше втренчено. В проточилото се мълчание пеперудите в стомаха й се превърнаха в птици. Загложди я мисълта, че е объркала нещо. Пристигнала е по-рано или е прекалила с роклята и грима… Въображението й рисуваше все по-мрачни картини, когато най-сетне той се усмихна леко.

— Изглеждаш… невероятно — каза и Рони се поотпусна. Е, поне малко. Още не беше видяла Сюзън, а дотогава щеше да тръпне тревожно. Все пак се зарадва, че Уил я харесва.

— Не смяташ, че е прекалено? — попита тя.

Уил пристъпи към нея и я прегърна леко през кръста.

— Определено не.

— Но не и твърде скромно, нали?

— Точно както трябва — прошепна Уил.

Тя се протегна, пооправи папийонката му и го погали по лицето.

— Длъжна съм да призная, че и ти изглеждаш впечатляващо.



Мрачните й предчувствия не се сбъднаха. Оказа се, че повечето официални снимки вече са готови и с Уил успяха да си поговорят, преди да започне церемонията. Всъщност по-скоро се разхождаха наоколо и Рони се дивеше на обстановката. Задната част на къщата бе напълно преоформена, а басейнът — покрит с временна площадка, която изобщо не изглеждаше временна. Върху нея бяха подредени бели столове, обърнати към белия подиум, където Мегън и избраникът й щяха да се врекат във вечна вярност. В двора бяха оформени нови алеи към масите под масивната бяла шатра, където щяха да поднесат вечеря.