— И аз обичам да съм с теб. Това е най-прекрасното лято в живота ми. Но ако си на училище, няма да можем по цял ден да сме заедно.

— А защо да не ме обучаваш в къщи?

Джона говореше тихо, почти уплашено. Гърлото на Стив се сви. Нямаше друг избор, освен да изрече неохотно:

— На майка ти ще й бъде мъчно, ако останеш с мен.

— Защо не се върнеш? Защо с мама не се ожените пак?

Стив пое дълбоко и мъчително дъх.

— Знам, че е трудно и несправедливо. Де да можех да го променя, но няма как… Ти се нуждаеш от майка си. Тя те обича безкрайно и без теб ще се чувства много зле. Но и аз те обичам. Не искам да го забравяш.

Джона кимна, сякаш бе предусещал какво ще му отговори Стив.

— Ще ме заведеш ли да видя Форт Фишер утре?

— Ако искаш. А после може да отидем на водните пързалки.

— Има ли?

— Не точно там. Но са съвсем наблизо. Само да не забравим да си вземем банските.

— Добре — вече по-оживено отвърна Джона.

— Може да хапнем и в „Чъки Чийз“.

— Наистина ли?

— Стига да искаш.

— Искам, разбира се.

Джона замълча отново, после се протегна към хладилната чанта. Когато извади торбичката с бисквити, Стив не възрази.

— Ей, татко?

— Да?

— Мислиш ли, че костенурките ще се излюпят тази вечер?

— Според мен не са готови още, но скоро ще се появят на бял свят.

Джона стисна устни, но не каза нищо. Стив усети, че синът му пак се замисли за предстоящото заминаване. Прегърна го по-силно, но усети как някъде дълбоко в душата му зейва рана, която никога нямаше да зарасне.

Рано на другата сутрин Стив се взря в плажа с пълното съзнание, че ако се поразходи, ще е само за да се наслади на утрото.

Вече бе разбрал, че Бог не е там. Поне за него. Ала така и трябваше да бъде. Ако да намериш Бог беше толкова лесно, плажовете щяха да са претъпкани призори. Пълни с хора, които Го дирят, вместо да тичат за здраве, да ловят риба или да разхождат кучетата си. Стив вече знаеше, че пътят към Бог е не по-малка мистерия от самия Него. А какво е Бог, ако не тайнство?

Странно колко време му беше отнело да го осъзнае.

* * *

Прекараха деня с Джона, както бяха планирали предната вечер, фортът очевидно заинтригува повече Стив, отколкото сина му, но момчето му поне научи нещо за историята на Гражданската война и разбра, че Уилмингтън е бил последното действащо пристанище на Конфедерацията. Водните пързалки обаче допаднаха далеч повече на Джона, отколкото на Стив. Всички трябваше да си носят дюшеците до върха. Момчето се справи няколко пъти, но после се наложи баща му да поеме щафетата.

Чувстваше се така, сякаш всеки момент ще настъпи последният му час.

В „Чъки Чийз“ — пицария с дузина автомати за видеоигри — Джона се забавлява дълго. Изиграха три хокея, събраха няколкостотин жетона и след като ги осребриха, си тръгнаха с две водни пушки, три топки, комплект цветни моливи и две гумички. Стив не смееше и да помисли колко им е струвало удоволствието.

Денят беше чудесен и весел, ала изморителен. Стив поговори малко с Рони и си легна. Изтощен, заспа за секунди.

26.

Рони

Когато баща й и Джона заминаха за Форт Фишер, Рони тръгна да търси Блейз. Надяваше се да я намери, преди да започне работният й ден в аквариума. Разбираше, че няма какво да губи. В най-лошия случай Блейз щеше да откаже да я изслуша. Тя едва ли беше променила решението си. Рони си напомняше, че не бива да храни напразни надежди. Не беше лесно. Уил все пак имаше право — Блейз не беше като Маркъс, който нямаше никаква съвест, и навярно се чувстваше поне мъничко виновна.

Откри я бързо. Седеше върху дюна край кея и наблюдаваше сърфистите. Не каза нищо, когато Рони се приближи.

Рони се почуди откъде да подхване. Накрая избра най-логичния вариант.

— Здрасти, Блейз.

Тя не отговори и Рони се окуражи мислено, преди да продължи.

— Знам, че сигурно не искаш да говориш с мен…

— Приличаш на великденско яйце.

Рони сведе поглед към униформата, която носеше в аквариума — тюркоазна блуза с емблемата на аквариума, къси бели панталони и бели обувки.

— Опитах се да ги придумам да ми позволят да нося черно, но не успях.

— Лошо. Черното е твоят цвят — усмихна се леко Блейз. — Какво искаш?

Рони преглътна.

— Онази вечер не се опитвах да ти отнема Маркъс. Точно обратното. Нямам обяснение защо го направи. Може би, за да те накара да ревнуваш. Знам, че не ми вярваш, но те уверявам, че никога не бих постъпила така с теб. Не съм такъв човек.

Изрече думите като скороговорка, но й олекна. Блейз замълча. После отвърна:

— Знам.

Рони не очакваше такъв отговор.

— Защо тогава сложи онези дискове в чантата ми?

— Бях ти ядосана — присви очи Блейз. — Защото той очевидно те харесваше.

Рони преглътна отговора, който тутакси би прекратил разговора, за да даде възможност на Блейз да продължи. Тя отново впери поглед към сърфистите.

— Доста време прекарвате с Уил.

— Каза ми, че сте били приятели.

— Да, бяхме. Отдавна. Той е добро момче. Късметлийка си — Блейз избърса длани в панталоните си. — Мама ще се жени за приятеля си. Скарахме се жестоко, когато разбрах. Изхвърли ме от вкъщи. Смени ключалките и тъй нататък…

— Съжалявам — отвърна искрено Рони.

— Ще се оправя.

Думите на Блейз я накараха да се замисли колко си приличат — развод, гняв, бунт, нов брак на майката — и въпреки това колко различни са всъщност. Блейз не бе същата като в началото на лятото. Нямаше я онази жажда за живот, която Рони забеляза при първата им среща. Изглеждаше по-възрастна, сякаш е преживяла не седмици, а години. Но не по добрия начин. Под очите имаше торбички, кожата й бе отпусната. Беше отслабнала. Много. Колкото и да е странно, на Рони й се стори, че вижда момичето, в което тя самата беше на път да се превърне. И гледката никак не й хареса.

— Не биваше да постъпваш така с мен — каза Рони. — Но би могла да поправиш стореното.

Блейз бавно поклати глава.

— Маркъс няма да ми позволи. Каза, че ако си призная, няма да ми проговори повече.

Изрече думите като робот и на Рони й се прииска да я раздруса. Блейз явно прочете мислите й, въздъхна и продължи:

— Няма къде да отида. Мама се обади на всички роднини и им каза да не ме приютяват. Обясни им, че и на нея й е много трудно, но в момента се нуждая от „твърда ръка“. Нямам пари. Ако не искам да спя на плажа всяка нощ до края на живота си, трябва да слушам Маркъс. Ядоса ли ми се, дори не ми позволява да се къпя. Не ми дава дял от представленията и гладувам. Понякога се държи с мен като с куче. Чувствам се ужасно, но при кого другиго да отида?

— Опита ли да разговаряш с майка си?

— Няма смисъл. Тя смята, че съм изгубена кауза, и ме мрази.

— Сигурна съм, че не е така.

— Не я познаваш.

Рони си спомни деня, когато гостува в къщата на Блейз и видя парите, пъхнати в плика. За същата майка ли ставаше дума? Не изрече обаче гласно мислите си. Блейз се надигна. Дрехите й бяха мръсни и омачкани, сякаш ги носеше от седмица. Всъщност сигурно беше точно така.

— Знам какво искаш да направя — каза тя. — Но не мога. Не защото не те харесвам. Напротив. Смятам, че си чудесна и не биваше да постъпвам така. Но и аз съм в капан. Освен това не мисля, че Маркъс е приключил с теб.

Рони застина.

— Какво имаш предвид?

Блейз се изправи.

— Пак говори за теб. Злобно. Не бива да се навърташ край мен.

Преди Рони да успее да отговори, тя пое нанякъде.

— Хей, Блейз! — викна й Рони.

Тя се обърна бавно.

— Ако ти потрябва подслон или храна, знаеш къде живея.

По лицето на Блейз се изписа мимолетна благодарност и още нещо, което припомни на Рони будното, жизнено момиче, с което се бе запознала през юни.

— И да знаеш, че онези номера с огъня са безумие — додаде Рони.

Блейз й се усмихна тъжно.

— По-безумни ли ти се струват от всички останало, което ми се случва?



Следващия следобед Рони застана пред гардероба си и установи, че няма какво да облече. Дори ако решеше да отиде на сватбата — което не бе сигурно — нямаше нито един подходящ тоалет, освен ако не се женеше някой от клана на Ози Озбърн.

Ставаше дума обаче за протоколно събитие и смокингите и вечерните рокли бяха задължителни не само за младоженците, но и за гостите. Когато си събираше багажа за лятото, не си и представяше, че ще получи такава покана. Не си взе дори черните официални обувки — коледния подарък от майка й, които още си стояха опаковани в кутията.

Не разбираше защо Уил настояваше да отиде. Дори да намереше начин да се облече представително, нямаше да има с кого да размени и дума. Уил беше роднина на младоженците, което означаваше хиляди снимки, челно място на масата, а до нея навярно щеше да се настани някой губернатор, сенатор или пък семейство, долетяло с частния си самолет… Ама че абсурд! Като добавеше факта, че Сюзън я мрази, идеята ставаше съвсем лоша. Много лоша. Ужасна във всяко отношение.

От друга страна…

Кога щеше да й се удаде възможност да присъства на такава сватба? Както се полагаше, през последните седмици преобразиха основно дома на Уил. Над басейна издигнаха нова сглобяема веранда, посадиха хиляди цветя, наеха прожектори от филмовото студио в Уилмингтън и тамошните служители ги инсталираха собственоръчно. Храната щяха да доставят три ресторанта от Уилмингтън — включително задължителния черен хайвер и шампанското — а за менюто отговаряше стар познайник на Сюзън от Бостън, когото навремето смятали да назначат за главен готвач в Белия дом. Изискаността беше на първо място. Рони не си представяше така своята сватба — крайбрежен ресторант в Мексико беше повече в неин стил — ала и това я привличаше донякъде. Едва ли друг път щеше да й се удаде възможност да присъства на такава сватба.