— Щом питаш — да. Искам да се опиташ да вразумиш Блейз.

— Вече говорих с нея.

— Знам, но преди шест седмици. Нали? Виждала ни е заедно и вече знае, че не се интересуваш от Маркъс. Разполагала е с достатъчно време да размисли.

— Няма да каже истината — възрази Рони. — За да не се забърка в неприятности.

— Че в какво ще я обвинят? Не искам ти да си навличаш неприятности заради нещо, което не си направила. Собственичката на магазина не желае да повярва, прокурорът — също. Блейз е единственият шанс да се измъкнеш.

— Няма да стане — настоя Рони.

— Може би. Но си струва да опиташ. Познавам я отдавна. Преди не беше такава. Сигурно дълбоко в себе си усеща, че е сгрешила, и трябва някой да я подтикне да поправи стореното.

Рони не се съгласи, но и не възрази. Двамата закрачиха мълчаливо към къщата. Когато наближиха, Уил забеляза, че през отворената врата на работилницата струи светлина.

— И през нощта ли работи баща ти?

— Така изглежда.

— Може ли да погледна прозореца?

— Защо не?

Запътиха се към разнебитената постройка. Влязоха. Уил забеляза голата крушка, провесена на кабел над големия дървен плот в центъра на стаята.

— Татко май не е тук — озърна се Рони.

— Това ли е прозорецът? — попита Уил и доближи плота. — Огромен е.

Рони застана до него.

— Прекрасен е, нали? Прави го за църквата, която строят наново.

— Не си ми казвала.

Дори той усети колко напрегнато прозвуча гласът му.

— Не мислех, че е важно — механично отвърна тя. — Защо? Важно ли е?

Уил отпъди от съзнанието си образите на Скот и пожара.

— Всъщност не — бързо отвърна, преструвайки се, че разглежда прозореца. — Просто не знаех, че баща ти е способен да изработи толкова сложно нещо.

— И аз. Той също между другото. Докато не започнал. Но сподели колко е важно за него, така че навярно това обяснява упорството му.

— Защо е важно за него?

Докато Рони му разказваше историята, която бе научила от баща си, Уил се взираше през прозореца, припомняйки си какво беше сторил Скот. И разбира се, какво не беше направил. Тя явно долови нещо странно в изражението му, понеже млъкна и го изгледа изпитателно.

— За какво си мислиш?

Уил прокара пръст през цветното стъкло, преди да отговори.

— Питала ли си се някога какво означава приятелството?

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

Уил вдигна поглед.

— На какво си готова, за да защитиш приятел?

Рони се поколеба.

— Зависи от постъпката на приятеля. Колко е сериозна — тя положи длан върху гърба му. — Какво не си ми разказал?

Уил не отговори и Рони пристъпи по-близо до него.

— В края на краищата човек винаги е длъжен да избере правилния път, независимо колко е трудно. Знам, че навярно не ти помагам особено и че правилният път не се намира много лесно. Поне на пръв поглед. Успокоявах се, че кражбата не е голям грях, но въпреки това разбирах, че греша. Усещах някакъв… мрак в себе си — приближи лице до неговото и той усети, че кожата й излъчва дъх на пясък и море. — Не оборих обвиненията, понеже дълбоко в себе си знаех, че съм постъпила лошо. Някои успяват да живеят с вината, стига тя да не ги измъчва. Те виждат в сиво, аз — в черно и бяло. Не съм като тях… И ти не си като тях.

Уил отклони поглед. Искаше да й разкаже, копнееше да й разкаже всичко, понеже наистина беше права, но думите му убягваха. Тя го разбираше както никой друг. Помисли си, че има какво да научи от нея, че ще бъде по-добър човек, ако са заедно. Нуждаеше се от нея. Когато най-сетне успя да кимне, Рони положи глава върху рамото му.

Щом излязоха от работилницата, той протегна ръка и я спря, преди да се отправи към къщата. Придърпа я към себе си и започна да я целува. Първо по устните, после — по страните, накрая — по врата. Кожата й гореше, сякаш бе лежала с часове под палещото слънце, и когато пак я целуна по устните, усети как тялото й се притиска към неговото. Уил зарови пръсти в косите й и без да отлепя устни от нейните, нежно я притисна към стената на работилницата. Обичаше я, желаеше я, усещаше как ръцете й галят гърба и раменете му. Допирът й наелектризираше кожата му, той долавяше горещия й дъх и потъваше в света на сетивата.

Ръцете му се плъзнаха по гърба, после по корема й, но тя постави длани върху гърдите му и го отблъсна.

— Моля те, трябва да спрем — прошепна тя.

— Защо?

— Защото не искам татко да ни види. Сигурно поглежда през прозореца.

— Но ние само се целуваме.

— Да. И освен това много се харесваме — засмя се тя.

По устните му заигра лека усмивка.

— Какво? Нима не беше само целувка?

— Искам да кажа… че правехме нещо, което води по-далеч — каза тя и оправи блузата си.

— И какъв е проблемът?

Изражението й му подсказа, че наистина трябва да спрат. Макар и неохотно, Уил си призна, че е права.

— Добре — въздъхна и уви леко ръце около кръста й. — Ще се опитам да се овладея.

Тя го целуна по бузата.

— Имам ти пълно доверие.

— Ооо, поласкан съм — измърмори той.

Рони му смигна.

— Ще проверя къде е татко.

— Добре. И без това утре трябва да ставам рано за работа.

— Лошо — усмихна му се тя. — Аз съм чак от десет.

— Още ли те карат да храниш тюлените?

— Ще умрат от глад без мен. Вече съм незаменима.

Уил се засмя.

— Споменавал ли съм, че според мен си закрилница?

— От теб го чувам за пръв път. Но да знаеш, че и теб си те бива.

24.

Рони

Рони проследи с поглед как Уил се отдалечава. После тръгна към къщи, обмисляйки думите му и питайки се дали е прав за Блейз. Цяло лято предстоящото дело й тежеше като воденичен камък. Понякога си мислеше, че очакването на вероятното наказание е по-лошо от самото наказание. Често се будеше посред нощ и не успяваше да заспи отново. Не че се страхуваше да не отиде в килията — едва ли щяха да я пратят в затвора — но се тревожеше, че обвиненията ще я преследват цял живот. Дали щеше да се наложи да предупреди администрацията на колежа, в който реши да учи? Дали трябваше да осведомява бъдещите си работодатели? Ще й позволят ли да преподава? Не знаеше дали ще учи в колеж и дали иска да стане учител, но страхът си оставаше. Винаги ли щеше да я преследва?

Адвокатката се съмняваше, но не обещаваше нищо.

И сватбата… Лесно му беше на Уил да я кани, сякаш нямаше нищо сложно. Ала Рони усещаше, че Сюзън не иска тя да идва. Не биваше да помрачава сватбата на Мегън.

Стигна задната веранда и тъкмо се накани да влезе в къщата, когато чу люлеещия се стол да проскърцва. Отскочи уплашено назад и видя втренчения в нея Джона.

— Беше ужасно. Отвратително.

— Какво правиш тук? — попита Рони с разтуптяно сърце.

— Гледах ви с Уил. Както споменах, беше отвратително.

Той се престори, че го побиват тръпки.

— Шпионираш ли ни?

— Малко трудно ми беше да се въздържа. Вие бяхте точно до работилницата. Изглеждаше, сякаш се кани да те удуши.

— Нищо подобно — увери го Рони.

— Просто го описвам.

Рони се усмихна.

— Ще разбереш, като пораснеш.

Джона поклати глава.

— Разбирам прекрасно какво правехте. Виждал съм го по филмите. Просто го намирам за отвратително.

— Вече го каза — напомни му Рони. Това го смълча за секунда.

— Къде отива той?

— Прибира се вкъщи. Утре е на работа.

— Да знаеш, че тази нощ няма нужда да пазиш гнездото на костенурката. Защото с татко ще те заместим.

— Убедил си татко да спите на открито?

— И той иска. Смята, че е забавно.

„Съмнявам се“, помисли си Рони.

— Аз не възразявам — рече тя.

— Вече съм си приготвил багажа. Спален чувал, фенер, сокчета, сандвичи, кутия солени бисквитки, бонбони, чипс и ракета за тенис.

— Тенис ли се каниш да играеш?

— В случай че миещата мечка се появи. Знаеш… Ако се опита да ни нападне.

— Няма да ви нападне.

— Наистина ли? — гласът му прозвуча почти разочаровано.

— Е, може би е добра идея все пак — съгласи се тя. — За всеки случай. Човек никога не знае.

Джона се почеса по главата.

— И аз така си рекох.

Рони посочи към работилницата.

— Между другото, прозорецът е много красив.

— Благодаря — отвърна Джона. — Татко държи всяко парченце да е съвършено. Кара ме да ги поправям по два-три пъти. Но вече съм майстор.

— Така изглежда.

— Горещо е обаче. Особено като пуска пещта. Става като печка.

„То е печка“, помисли си Рони. Но не го поправи.

— Лошо. Как върви войната за бисквитките?

— Добре. Просто си взимам, докато подремва.

— Татко не подремва.

— Напротив. Всеки следобед спи по няколко часа. Понякога се налага да го раздрусам силничко, за да го събудя.

Рони изгледа мълчаливо брат си и после се взря през прозореца.

— Къде е той между другото?

— В църквата. Пастор Харис се отби. Наминава често напоследък. Говорят си дълго.

— Приятели са.

— Знам. Но мисля, че татко го използва като извинение. Всъщност отиде да свири на пианото.

— Какво пиано? — учуди се Рони.

— Миналата седмица го докараха в църквата. Той ходи да свири там.

— Така ли?

— Чакай — сепна се Джона. — Май не биваше да ти го казвам. Забрави, че си го научила от мен.

— Че защо да не ми казваш?

— Защото пак ще му се развикаш.

— Няма да му викам — възрази Рони. — Кога за последно си ме чул да му крещя?

— Когато свиреше на пианото, не помниш ли?

„О, да — помисли си Рони. — Ама че памет има това хлапе!“

— Е, вече няма да му крещя.

— Добре. Понеже няма да ми се отрази добре. Утре ще ходим до Форт Фишер и искам да е в добро настроение.

— Кога тръгна за църквата?

— Не знам. Отдавна, струва ми се. Затова седя тук. Чакам го. И тогава се появихте вие с Уил и се разгорещихте.