Скот, естествено, недоумяваше. Понякога Уил закъсняваше за тренировка и го сварваше да крачи нервно, чудейки се какво е прихванало приятеля му. В редките случаи, когато Скот питаше как вървят нещата с Рони, Уил отговаряше лаконично — знаеше, че не пита от искрен интерес. Скот се стараеше с всички сили да насочва вниманието му към предстоящия волейболен турнир и се преструваше, че Уил скоро ще отрезвее или че Рони изобщо не съществува.

Рони се оказа права за майка му. Макар Сюзън да не обсъждаше директно новата му връзка, той долавяше неодобрение в пресилените й усмивки, когато споменеше Рони, и в строго протоколното й поведение, когато я водеше у дома. Никога не питаше за нея, а когато той разказваше колко им е забавно заедно, колко е умна и как го разбира по-добре от всеки друг, майка му все повтаряше: „Скоро заминаваш за «Вандербилт», а връзките отдалеч се поддържат трудно“, или го питаше дали не прекарва „прекалено много време с нея“. Ставаше му неприятно и едва се сдържаше да не отвърне ядно на очевидно несправедливите й думи. За разлика от останалите си връстници Рони не пиеше, не ругаеше и не клюкарстваше. Освен това не бяха стигнали по-далеч от целувките, но Уил интуитивно долавяше, че това не би променило отношението на майка му. Тя оставаше заложник на предразсъдъците си и всеки опит да я опровергае би ударил на камък. Отчаян, той започна да търси извинения да се прибира възможно най-рядко у дома. Не само защото Сюзън не харесваше Рони, а и защото той самият започваше да се дразни от майка си.

И от себе си, естествено, понеже не успяваше да й се противопостави.

Ако не се броят притесненията на Рони от предстоящата повторна поява в съда, единствената сянка върху иначе идиличното им лято оставаше Маркъс. През повечето време се стараеха да го избягват, ала понякога пътищата им все пак се пресичаха и той винаги успяваше да предизвика Уил, споменавайки Скот. Поддадеше ли се, Маркъс щеше да съобщи на полицията; замълчеше ли си, го обземаше срам. Излизаше с момиче, признало вината си пред съда, и се измъчваше, че не му стига смелост да направи същото. Поговори със Скот да отиде в полицията и да си признае, но той отхвърли идеята. И по характерния си заобиколен начин припомни на Уил какво е направил за него и семейството му в ужасния ден, когато Майки загина. Уил оценяваше храбростта на Скот, но с напредването на лятото започна да се пита дали едно добро дело оневинява по-нататъшните ти простъпки и — в най-мрачните моменти — дали може да понесе истинската цена на приятелството със Скот.



Една вечер в началото на август Уил се съгласи да заведе Рони да търсят раци по плажа.

— Казах ти, че не обичам раци! — изпищя тя и се вкопчи в ръката му.

— Безобидни са — засмя се Уил. — Нищо няма да ти сторят.

Рони вирна брадичка.

— Приличат на пълзящи насекоми от открития Космос.

— Забрави ли, че ти даде идеята?

— Не, Джона е виновен. Каза, че било забавно. Така ми се пада, като се водя по ума на хора, които си изграждат представа за живота от анимационните филми.

— Нима няколко рачета могат да уплашат човек, който храни тюлените със слузеста риба?

Уил насочи фенера надолу и лъчът освети щуращите се по пясъка дребни създания.

Рони се заозърта стреснато да не би някой рак да се стрелне край крака й.

— Първо, рачетата не са няколко, а стотици. Второ, ако знаех, че по плажа е толкова оживено нощем, щях да оставя теб да спиш край гнездото на костенурката. Малко съм сърдита, задето си ме държал в неведение. И трето, макар да работя в аквариума, не обичам по краката ми да лазят раци.

Уил с всички сили се постара да остане сериозен. Безуспешно. Рони вдигна очи и забеляза изражението му.

— Спри да се подхилкваш. Не е смешно.

— Напротив… Наоколо има двайсетина хлапета с родителите си. Правят същото като нас.

— Не е мой проблем, ако родителите им нямат капчица здрав разум.

— Искаш ли да си вървим?

— Не, добре съм — отвърна Рони. — Вече ме примами в разгара на нашествието. Примирих се.

— Нали не си забравила колко често се разхождахме по плажа напоследък?

— Не съм. И отново ти благодаря, че този път взе фенерче и ми съсипа спомените.

— Добре — рече Уил и изгаси фенера.

Рони заби нокти в дланта му.

— Какво правиш? Включи го!

— Ясно даде да се разбере, че светлината не ти допада.

— Но в тъмното не ги виждам!

— Точно така.

— Тоест — сега навярно обсаждат краката ми. Включи фенера! — примоли се тя.

Уил я послуша. Закрачиха отново по плажа.

— Някой ден ще те разгадая — усмихна се той.

— Не мисля. Ако още не си успял, сигурно не е по силите ти.

— Може би — съгласи се Уил и я прегърна. — Още не си ми казала дали ще дойдеш на сватбата на сестра ми.

— Защото още не съм решила.

— Искам да те запозная с Мегън. Тя е чудесна.

— Не се притеснявам от сестра ти. Струва ми се, че на майка ти няма да й е приятно.

— Е, и? Не се жени тя. Сестра ми иска да дойдеш.

— Разказал си й за мен?

— Разбира се.

— Какво й каза?

— Истината.

— Че ме смяташ за жълтеникава?

— Още ли го помниш? — присви очи Уил.

— Не. Изтрила съм го от паметта си.

— Добре де, да се върнем на въпроса ти — изсумтя Уил. — Не казах, че си жълтеникава. Казах, че беше жълтеникава.

Рони го смушка в ребрата, а той се престори, че моли за милост.

— Шегувам се, шегувам се… Никога не бих изтърсил такова нещо.

— Какво тогава й каза?

— Истината — повтори Уил. — Че си умна, забавна, красива.

— Е, значи всичко е наред.

— Няма ли да споменеш, че ме обичаш?

— Не съм сигурна, че мога да обичам толкова претенциозен мъж — подразни го тя, после уви ръце около него. — Приеми забележката като отмъщение, задето ме доведе при раците. Обичам те, разбира се.

Целунаха се и продължиха нататък. Бяха почти до кея и тъкмо се канеха да се връщат, когато забелязаха Скот, Ашли и Кейси. Вървяха право срещу тях. Уил усети как тялото на Рони се стегна, когато Скот тръгна към тях.

— Ето те, човече! — извика той и спря. — Цяла нощ ти пиша съобщения.

Уил прегърна по-здраво Рони.

— Съжалявам. Оставих си телефона у Рони. Какво има?

Забеляза как в далечината Ашли се взира в Рони.

— Обадиха ми се пет отбора, които ще участват в турнира. Искат да потренират на местна почва. Всички са добри и искат да се подготвят да срещнат Ландри и Тайсън. Ще спят на палатки. Ще организираме общи тренировки, мачове. За всички ще е полезно, понеже играем в различни стилове.

— Кога пристигат?

— Щом сме готови. Говорехме за тази седмица.

— Колко ще останат?

— Не знам. Три-четири дни. Почти до турнира. Знам, че си ангажиран с организирането на сватбата и прочее, но все някак ще го вместим в програмата.

За кой ли път Уил си помисли, че миговете му с Рони изтичат.

— Три-четири дни?

— Хайде, човече! — намръщи се Скот. — Така ще влезем във форма!

— Не мислиш ли, че вече сме във форма?

— Какво ти става? Знаеш колко треньори от Западния бряг ще дойдат на турнира — Скот насочи показалец към Уил. — Ти ще влезеш в колежа и без волейболна стипендия, но аз — не. А това е единственият шанс да ме видят как играя.

Уил се поколеба.

— Нека помисля.

— Да помислиш?

— Първо трябва да говоря с татко. Не мога да отсъствам от работа четири дни без разрешение. Ти също.

Скот хвърли поглед към Рони.

— Сигурен ли си, че работата е проблемът?

Уил долови предизвикателството, но в момента не му се спореше със Скот. Приятелят му явно също поразмисли и додаде помирително:

— Добре де. Говори с баща си. Както решиш. Дано намериш начин да ни включиш в програмата си.

След това си тръгна, без да се обръща назад. Уил се поколеба, после поведе Рони обратно към дома й. Когато се отдалечиха достатъчно, тя го прегърна през кръста и попита:

— Става дума за турнира, за който ми разказа, нали?

Уил кимна.

— Следващата седмица. В деня след сватбата на сестра ми.

— В неделя?

— Двудневен е, но в събота играят жените.

Рони се замисли.

— На Скот му трябва волейболна стипендия, за да отиде в колеж?

— Определено ще му помогне.

Тя го спря.

— Тогава постарай се да намериш време за тренировъчните мачове. Подгответе се както трябва. Той ти е приятел. Все ще остане време да се виждаме. Дори да е само нощем край гнездото. Аз мога да работя и недоспала.

Уил я слушаше и си мислеше единствено колко е прекрасна и колко много ще му липсва.

— Какво ще стане с нас, Рони? След лятото? — взря се изпитателно в очите й той.

— Ти ще заминеш за колежа — отговори тя и сведе поглед. — А аз ще се върна в Ню Йорк.

Той улови погледа й.

— Знаеш какво имам предвид.

— Да. Разбирам отлично какво имаш предвид. Но не знам какво очакваш да ти отговоря. Не знам какво бихме могли да кажем…

— Например — искам да продължава така.

Морскозелените й очи проблеснаха извинително.

— Искам да продължава така — нежно повтори тя.

Уил мечтаеше да чуе точно това и тя очевидно говореше искрено. Той обаче разбра какво е усетила преди него — че думите, дори и верни, не могат нито да променят неизбежното, нито да го окуражат.

— Ще идвам в Ню Йорк — обеща той.

— Надявам се.

— И искам ти да идваш в Тенеси.

— Предполагам, че ще преглътна още едно пътуване на юг, стига да си струва.

Той се усмихна. Поеха отново по брега.

— Виж какво. Ще помогна на Скот да се подготви за турнира, ако се съгласиш да дойдеш на сватбата на сестра ми.

— С други думи, ще направиш онова, което и без това трябва да направиш, а в замяна получаваш желаното.

Не би го формулирал така. Но донякъде беше права.

— Да — отвърна Уил. — Нещо такова.

— Друго? Понеже явно много те бива да се пазариш.