— Просто интуиция.

— Всички остават с такова впечатление отначало — увери я Уил. — Както споменах, тя ще се отпусне, когато се опознаете.

Рони не бе убедена. Зад гърба й слънцето се снишаваше, обагряйки в яркооранжево небето.

— Защо се мразят Скот и Маркъс? — попита тя.

Уил застина.

— Какво имаш предвид?

— Помниш ли онази нощ на фестивала? След представлението Маркъс изглеждаше напрегнат и гледах да го избягвам. Оглеждаше тълпата и щом забеляза Скот, по лицето му се изписа… много особено изражение. Сякаш е открил каквото е търсил. Преди да се усетя, той смачка кутийката от пържени картофки и я подхвърли към Скот.

— И аз бях там, забрави ли?

— А помниш ли какво каза Маркъс? Попита Скот дали ще го замери с фойерверк. И когато повтори същото преди малко, ти сякаш застина.

Уил отклони поглед.

— Дреболия — промълви той и стисна ръката й. — Няма да му позволя да ти стори нищо лошо — Уил се наклони назад и се подпря на лакти. — Може ли един въпрос? По съвсем различна тема?

Рони вдигна вежди, недоволна от отговора му. Но реши да не настоява.

— Защо зад дървената стена у вас има пиано? — забеляза, че тя се изненада, и вдигна рамене. — Вижда се през прозореца, а и стената очевидно не се връзва с обстановката.

Сега дойде ред на Рони да отклони очи. Тя отдръпна ръката си и я зарови в пясъка.

— Казах на татко, че не искам да виждам пианото, и той направи стената.

— Толкова ли го мразиш? — примигна Уил.

— Да — отговори Рони.

— Защото баща ти те е учил да свириш на него? — тя го изгледа изненадано, но той продължи. — Нали е преподавал в „Джулиард“? Логично е той да те е учил. Готов съм да се обзаложа, че си била много добра, дори само защото трябва да заобичаш нещо, преди да го намразиш.

Уил демонстрираше нетипична за омазана със смазочно масло маймуна волейболист прозорливост. Рони зарови пръсти дълбоко в пясъка. Усети влагата и тежестта му.

— Учеше ме да свиря, откакто проходих. Свирех часове наред, по цяла седмица, година след година. Дори композирахме заедно. Това бяха нашите споделени мигове, разбираш ли? Само той и аз. И когато си тръгна… имах чувството, че е предал не само семейството, а лично мен. Бях толкова ядосана, че се зарекох никога повече да не свиря. И когато дойдох тук, видях пианото и го слушах да свири непрекъснато, ме обзе усещане, че се преструва на невинен. Все едно можем да започне на чисто. Ала няма как. Никой не може да промени миналото.

— Онази вечер се държеше мило с него — отбеляза Уил.

Рони извади бавно ръце от пясъка.

— Да, през последните няколко дни се разбираме по-добре. Но това не означава, че ми се е присвирило отново.

— Не е моя работа, но ако си била наистина добра, така само се измъчваш. Това е дарба, нали? И кой знае? Току-виж те приели в „Джулиард“.

— Нищо чудно. Още ми пишат. Обещават да ме приемат, ако си променя мнението.

Внезапно я обзе досада.

— Тогава защо отказваш?

— Има ли значение? — изгледа го гневно Рони. — Че имам талант? По-достойна ли ставам за теб така?

— Нищо подобно — отвърна Уил. — За мен ти си ти. От първия момент, когато те зърнах. И всичко останало е второстепенно.

Тя се засрами, че избухна. Усети искреността в думите му и разбра, че е откровен.

Припомни си, че се познават едва от няколко дни, но въпреки това… той беше мил и умен. И влюбен в нея. Сякаш прочел мислите й, Уил се изправи, премести се по-близо, приведе се и я целуна нежно по устните. Внезапно я обзе увереност, че не желае нищо друго, освен да се сгуши в обятията му и да остане там дълго, дълго.

22.

Маркъс

Маркъс ги наблюдаваше отдалеч. „Така значи, а?“ Майната му! Майната й! Време беше за парти.

Теди и Ланс бяха донесли пиячката, приятелчетата вече се събираха. По-рано бе забелязал семейство туристи да пълнят багажника на окаяния си миниван, да товарят грозното си куче и още по-грозните си деца и да потеглят. Бунгалото се намираше само на няколко къщи от съборетината на Рони. Отдавна знаеше, че следващата партида туристи ще пристигне чак идния ден, след като изчистят. Значи трябваше само да отключи и мястото щеше да бъде тяхно цяла нощ.

Лесна работа, при условие че имаше ключ и знаеше кода на охранителната система. Туристите никога не заключваха вратите, когато отиват на плажа. А и защо? Носеха само храна и по някоя видеоигра, понеже идваха само за седмица. А на собствениците — навярно от Шарлът или още по-далеч — им бе писнало охранителната фирма да им звъни за щяло и нещяло, когато идиотите наематели активират алармата посред нощ, и мило бяха записали кода точно над охранителната камера в кухнята. Умно. Много умно. С достатъчно търпение Маркъс винаги успяваше да открие по някоя къща за парти, но тайната беше да не злоупотребява с късмета. Теди и Ланс непрекъснато настояваха да се събират по къщите, но Маркъс знаеше, че ако купоните зачестят, компаниите, отговарящи за отдаването под наем, ще станат подозрителни. Ще изпратят служители да проверят на място, ще съобщят на полицията да проверява и ще предупредят собствениците и туристите. Какво ще им остане тогава? „Бауърс пойнт“, където и без това киснеха постоянно.

Веднъж годишно. Веднъж на сезон. Маркъс спазваше стриктно правилото, освен ако не решеше да изгори къщата после. Усмихна се. Огънят разрешаваше проблема напълно. Никой не би заподозрял, че вътре е имало купон. Нищо не можеше да се сравнява с пожарите, понеже те бяха живи. Пожарите, особено големите, се движеха, танцуваха, унищожаваха и поглъщаха лакомо. Веднъж, когато бе на дванадесет, подпали една плевня и часове наред не отлепи поглед от пламъците, мислейки си, че никога не е виждал по-невероятна гледка. Затова не спря — последва я в един запуснат склад. През годините се нагледа на пожари. Нямаше нищо по-прекрасно, нищо по-вълнуващо от могъществото, което усещаше, когато държи запалка в ръцете си.

Но сега не беше време за това. Не тази вечер, понеже не искаше Теди и Ланс да узнаят миналото му. Освен това партито щеше да е грандиозно. Алкохол, наркотици и музика. И момичета. Пияни момичета. Първа щеше да е Блейз, после може би още няколко, ако успееше да я докара до алкохолен ступор. Защо всъщност да не забие някоя гореща мацка, дори Блейз да е достатъчно трезва да забележи? И това щеше да е забавно. О, тя, естествено, щеше да направи сцена. Той обаче нямаше да й обърне внимание и щеше да накара Теди и Ланс да я изритат. Знаеше си, че ще се върне. Тя винаги се връщаше — разплакана и смирена.

Беше отвратително предсказуема. И непрекъснато хленчеше.

Не като госпожица Малко Стегнато Тяло по-надолу на плажа.

С всички сили се мъчеше да не мисли за Рони. Не го хареса, предпочете богаташчето, принца на спирачките. Навярно не я биваше в леглото. Сигурно беше досадна фригидна кучка. Въпреки това Маркъс недоумяваше къде беше сбъркал с нея и как тя успя да прозре същността му.

Не му трябваше. Никак. Не му трябваше някоя, която го кара да се чуди защо продължава да я наблюдава и да се измъчва, че е предпочела Уил.

Е, така ставаше по-интересно, разбира се. Нали именно той знаеше слабото място на Уил?

Щеше да бъде забавно. Също като тази вечер.

23.

Уил

Лятото на Уил отлиташе твърде бързо. Дните се изнизваха неусетно между работата в гаража и срещите с Рони. С наближаването на август все повече го тревожеше мисълта, че само след няколко седмици тя ще се върне в Ню Йорк, а той ще замине за „Вандербилт“.

Рони се бе превърнала в неотделима част от живота му — в много отношения най-добрата част. Макар невинаги да я разбираше, различията им някак си задълбочаваха тяхната връзка. Поспориха за предложението му да я придружи в съда, което тя категорично отхвърли, но Уил си спомняше как се изненада, когато го видя да я чака отпред с букет цветя. Знаеше колко е разтревожена, че не оттеглиха обвиненията — насрочиха следващото дело за 27 август, три дни след като той замине за колежа. Убеди се, че е постъпил правилно, когато Рони прие цветята му със свенлива целувка.

С изненада разбра, че са я назначили на половин работен ден в аквариума. Не беше споделила плановете си, не го беше помолила да я препоръча. Всъщност той изобщо не се беше досетил, че търси работа. Когато после я попита, тя му обясни: „Ти работиш през деня, а татко и Джона са погълнати от прозореца от цветно стъкло. Трябва ми занимание и освен това искам аз да платя за адвоката. Татко не разполага с много пари“. Уил я посрещна след първия й работен ден и забеляза, че лицето й е почти позеленяло.

— Наложи се да храня тюлените — призна тя. — Пъхал ли си ръка в кофа мъртва, слузеста риба? Отвратително е!

Разговаряха непрекъснато. Времето все не стигаше да споделят всичко, което ги вълнува. Понякога разговорите просто запълваха моментите на мълчание — тогава обсъждаха любимите си филми например и дали млякото и яйцата са забранени за вегетарианци. Друг път се впускаха в по-сериозни теми. Рони му разказа повече за детството си пред пианото и за баща си, той сподели, че понякога го измъчва необходимостта да се съобразява с очакванията на майка си. Обсъждаха брат й Джона и сестра му Мегън, както и своето бъдеще. Неговото изглеждаше стриктно планирано — четири години във „Вандербилт“, после, за да натрупа опит, ще поработи в друга фирма и накрая ще се върне да управлява бизнеса на баща си. Дори когато изреждаше какво го очаква, някъде отдалеч Уил чуваше одобрителния глас на майка си, но и усещаше колебание дали наистина мечтае за такова бъдеще. Рони признаваше, че не знае какво ще й донесат следващите година-две. Несигурността обаче очевидно не я плашеше, което го възхити още повече. По-късно му хрумна, че от двама им тя контролира по-самостоятелно съдбата си.

Въпреки клетките миещите мечки успяха да прокопаят тунели под мрежата и да опустошат шест гнезда. Рони разбра за това и настоя да се редуват да пазят гнездото зад тяхната къща. Не беше необходимо да остават по цяла нощ, но те разговаряха тихо, прегръщаха се и се целуваха край гнездото дълго след полунощ.