Уил завъртя плетената гривна върху китката си.

— Какво означава „ЗВММ“?

— „Завинаги в мислите ми“. Идея на сестра ми. За да го помним. Предложи да направим гривните веднага след погребението, но аз едва я чувах. Чувствах се толкова ужасно в църквата онзи ден. Мама крещеше, братчето ми лежеше в ковчега, татко и сестра ми плачеха… Заклех се повече да не стъпя на погребение.

Рони не знаеше какво да каже. Уил поизправи рамене. Разбираше, че я е натъжил, и се чудеше защо изобщо й разказа.

— Съжалявам. Не биваше да ти го казвам.

— Няма нищо — бързо рече Рони и стисна ръката му. — Радвам се, че сподели.

— Не е прекрасният живот, който си представяше, нали?

— Не съм си въобразявала, че не се сблъскваш с изпитания.

Уил замълча. Рони се изви и бързо го целуна по бузата.

— Иска ми се да не беше го преживял.

Уил пое дъх и закрачи отново по плажа.

— Както и да е… за мама беше важно да отида във „Вандербилт“. Затова ще уча там.

— Убедена съм, че ще ти хареса. Чувала съм, че е страхотен колеж.

Той преплете пръсти с нейните — кадифено гладки на фона на загрубялата му кожа.

— Сега е твой ред. Какво не знам за теб?

— Не се е налагало да преодолявам такова изпитание — поклати глава Рони. — Никога.

— Няма нужда да е нещо важно. Просто да обяснява коя си.

Рони хвърли поглед към къщата.

— Е… не бях говорила с баща си три години. Всъщност започнах да разговарям с него едва преди няколко дни. Когато се разделиха с мама, аз… му бях много ядосана. Честно казано, дори не исках да го виждам отново. И изобщо не желаех да прекарвам лятото тук.

— А сега? — Уил забеляза как лунната светлина се отразява в очите й. — Радваш ли се, че дойде?

— Може би — отвърна Рони.

Той се засмя и я побутна шеговито.

— Какво дете беше?

— Скучно — отговори тя. — По цял ден свирех на пиано.

— Иска ми се да се те чуя.

— Вече не свиря — отсече решително Рони.

— Никога?

Тя поклати глава. Уил разбра, че историята е по-дълга, но очевидно не й се разказва. Вместо това му описа приятелите си в Ню Йорк, как прекарва почивните дни. Разсмя го с няколко случки с Джона. Толкова бързо и естествено отлиташе времето с Рони! Сподели с нея неща, които никога не бе обсъждал дори с Ашли. Навярно защото искаше да й покаже истинското си аз и беше убеден, че ще го разбере.

Тя не приличаше на другите момичета. Уил беше сигурен, че за нищо на света няма да пожелае да пусне ръката й — пръстите й се вплитаха в неговите естествено, като съвършено допълнение на дланта му.

С изключение на гостите в крайбрежната къща, двамата бяха съвсем сами. Музиката долиташе меко до тях. Уил вдигна поглед и зърна падаща звезда. Обърна се към Рони и по изражението й разбра, че и тя я е видяла.

— Какво си пожела? — попита го шепнешком.

Не можа да й отговори. Вдигна ръката й и плъзна своята през кръста й. Взря се в очите й, сигурен, че се влюбва. Придърпа я към себе си и я целуна под звездната мантия, питайки се с какво, за бога, е заслужил да я открие.

21.

Рони

„Е — призна си мислено Рони — бих могла да свикна с такъв живот — да се изтягам на дюшека в басейна, да отпивам от чашата със студен чай, да отхапвам от плодовете върху подноса, сервирани с прибори от истинско сребро и изискан ментов сос“.

И все пак не успяваше да си представи какво е да си отрасъл в такъв свят. На Уил обаче навярно не му правеше никакво впечатление, понеже не познаваше друг живот. Тя се припичаше върху дюшека и го наблюдаваше как застава на трапеца, готов за скок. Изкачи се като истински гимнастик, а мускулите по корема и ръцете му личаха дори отдалеч.

— Хей! — извика той. — Гледай как ще направя салто!

— Салто! Само толкова? Катери се чак дотам за едно нищо и никакво салто?

— Че защо не?

— Всеки може да направи салто — подразни го Рони. — Дори и аз.

— Ще ми се да го видя — скептично отвърна Уил.

— Не искам да се мокря.

— Но аз те поканих да плуваме!

— Момичетата плуват така. Наричат го още слънчева баня.

Уил се засмя.

— Всъщност няма да е зле да се попечеш. В Ню Йорк май не виждаш много слънце, а?

— Да не би да намекваш, че съм бледа? — намръщи се Рони.

— Не — поклати глава Уил. — Не го наричам така. Казвам му жълтеникаво.

— Колко мило! Започвам да се чудя какво намирах у теб.

— Намирах?

— Да, и ако продължаваш да ме описваш с думи като „жълтеникава“, не мисля, че имаме бъдеще.

Той я измери с поглед.

— Ако направя две салта? Ще ми простиш ли?

— Само ако се гмурнеш съвършено. Но ако след салтата се пльоснеш като чувал с картофи във водата, ще се престоря на впечатлена. Стига да не ме намокриш.

Той вдигна вежди, отстъпи назад, после подскочи нагоре. Тялото му полетя във въздуха, завъртя се два пъти и потъна във водата с изопнати ръце почти без да вдига пръски.

„Е — помисли си тя, — това беше впечатляващо, макар и не напълно изненадващо, като се има предвид колко елегантно се придвижва и по волейболното игрище“. Уил изплува до ръба на дюшека, очевидно доволен от себе си.

— Добре беше — каза Рони.

— Само добре?

— Оценявам го на четири и половина.

— От пет?

— От десет — уточни тя.

— Заслужавам поне осем!

— Е, ти си мислиш така. Затова аз съм съдията.

— Имам ли право да обжалвам? — попита той и се протегна към ръба на дюшека.

— Не. Оценката е окончателна и официална.

— Ами ако съм недоволен?

— Тогава следващия път ще размислиш дали да ме описваш като „жълтеникава“.

Уил се засмя и се надигна върху дюшека. Рони се вкопчи от другата страна.

— Хей, спри… — предупреди го тя.

— Имаш предвид… това? — попита той и наклони още по-силно дюшека.

— Казах ти, че не искам да се мокря — изпищя Рони.

— А аз искам да плуваш с мен!

Без предупреждение я хвана за ръката и я дръпна. Тя цопна с крясък във водата. Когато изплува да си поеме въздух, Уил се опита да я целуне, но тя се отдръпна.

— Не! — извика и се усмихна от приятния допир на хладната вода и копринената му кожа. — Не ти прощавам!

Отблъсна го шеговито и забеляза, че Сюзън ги наблюдава от верандата. По лицето й категорично не беше изписано доволство.



По-късно следобед се запътиха към плажа да проверят гнездото на костенурката. Пътьом се отбиха да си купят сладолед. Рони крачеше до Уил, ближеше мълниеносно топящия се във фунийката сладолед и си мислеше колко удивително е, че едва вчера се бяха целунали за пръв път. Ако снощи прекараха почти прекрасно, днес беше още по-добре. Харесваше й колко лесно преминават от сериозното към веселото, как я взема на подбив и умее да приема шегите.

Събори я обаче в басейна и затова се налагаше да бъде бдителна. Нищо сложно, понеже не беше подготвен. Когато Уил вдигна фунийката към устните си, тя я бутна рязко и по лицето му се размаза сладолед. Рони изхихика и отскочи зад ъгъла… право в ръцете на Маркъс.

До него бяха Блейз, Теди и Ланс.

— Каква приятна изненада — проточи Маркъс и я стисна по-здраво.

— Пусни ме! — викна Рони и се отврати от издайническия ужас в гласа си.

— Пусни я — повтори Уил иззад гърба й с равен тон. И много сериозен. — Веднага.

Маркъс очевидно се забавляваше.

— Внимавай къде ходиш, Рони! — предупреди той.

— Веднага! — настоя Уил ядосано.

— Спокойно, богаташче. Тя се блъсна в мен. Просто я хванах да не падне. Между другото, как е Скот? Играе ли си с фойерверки напоследък?

Рони изненадано забеляза как Уил застива. Маркъс се обърна ухилено към нея. Стисна я още по-силно и след това я пусна. Тя отстъпи бързо назад, а Блейз запали едно огнено кълбо с нехайно изражение.

— Радвам се, че те спасих от падане — заяви Маркъс. — Няма да ти е приятно да се появиш в съда във вторник цялата в синини, нали? Освен за крадла съдията може да те вземе и за побойничка.

Рони проследи безмълвно с поглед как Маркъс се обърна гърбом и си тръгна. Блейз му подхвърли огненото кълбо, той го улови небрежно и й го върна.



Седнал върху дюната пред къщата й, Уил слушаше мълчаливо разказа за всичко, което се бе случило, откакто беше пристигнала тук. Когато приключи, тя сключи ръце в скута си.

— Това е. А за кражбата в Ню Йорк… не знам защо взех онова нещо. Не ми трябваше. Приятелите ми го правеха, реших да опитам и аз. Признах си пред съдията, защото разбирах, че съм постъпила лошо и не възнамерявах да го повтарям. И не съм го правила повече — нито там, нито тук. Но ако не оттеглят обвиненията или Блейз не си признае, ме чакат много неприятности — и тук, и у дома в Ню Йорк. Звучи налудничаво и сигурно не ми вярваш, но се кълна, че не лъжа.

Той прислони ръцете й с длани.

— Вярвам ти. А колкото до Маркъс — нищо не ме изненадва. От малък е луд. Със сестра ми бяха съученици. Разказа ми как веднъж учителката открила мъртъв плъх в чекмеджето си. Всички знаели кой е виновникът, дори директорът, но нямало как да го докажат. Той продължава с номерата си, само дето сега Теди и Ланс му вършат мръсната работа. Доста страшни истории се носят за него. Но Галадриел… тя беше прекрасно момиче. Познаваме се от деца. Не знам какво й става напоследък. Родителите й се разведоха. Разказаха ми, че го понесла много тежко. Не разбирам какво намира у Маркъс обаче и защо е решила да си съсипе живота. Жал ми е за нея, но с теб е постъпила наистина несправедливо.

Изведнъж Рони се почувства изморена.

— Следващата седмица ще се явявам в съда.

— Искаш ли да дойда?

— Не. Не бива да ме виждаш, застанала пред съдията.

— Няма значение…

— Ще има, ако майка ти разбере. Усещам, че не ме харесва.

— Защо мислиш така?

„Защото видях как ме наблюдава“, прииска й се да каже.