Всеки би си казал, че е останал две години с Ашли, защото е красива и богата. Той беше склонен да признае, че красотата не е маловажна, но по-съществени бяха другите неща, които си мислеше, че открива в нея. Изслушваха се взаимно, вярваха, че могат да споделят всичко един с друг. Но с времето тя все повече го разочароваше, особено когато през сълзи му разказа как флиртувала на едно парти с момче от местния колеж. След това всичко се промени. Не защото се притесняваше, че Ашли пак ще постъпи така — всеки прави грешки, а те само се бяха целунали — но този случай му помогна да осъзнае какво очаква от близките си хора. Започна да забелязва как тя се отнася с околните и не беше сигурен, че видяното му харесва. Непрестанните клюки, които някога му се струваха безобидни, вече го дразнеха, както и безкрайното чакане, докато Ашли се обличаше и гримираше. Терзаеше се, че трябва да се разделят, но се утешаваше с факта, че започнаха да излизат едва петнадесетгодишни и тя беше първата му приятелка. В крайна сметка нямаше друг избор. Знаеше кой е и на какво държи, а не намираше нищо от това у Ашли. Реши да сложи край на връзката им, за да не стане раздялата още по-трудна.

И сестра му Мегън бе като него. Красива и умна, тя плашеше повечето момчета, с които излизаше. Дълго не успяваше да си намери подходящ партньор, ала не от суета или лекомислие. Попита я защо и тя му отговори директно: „Някои мъже отлагат сериозните връзки за неопределеното бъдеще, други са готови да се оженят, щом срещнат подходящия човек. Първите ме отегчават, жалки са, а вторите, честно казано, трудно се намират. Привличат ме сериозните мъже, а трябва време да прецениш. Искам да кажа… ако връзката няма шанс да издържи изпитанията на времето, какъв е смисълът да пилея сили и ценни мигове в краткосрочен план?“

Мегън. Мисълта за нея го накара да се усмихне. Сестра му живееше според собствените си правила. През последните шест години своенравието й подлудяваше майка им, естествено. Мегън елиминира всички момчета от семействата в града, които майка им одобряваше. Но в крайна сметка постъпи правилно и слава Богу, в Ню Йорк срещна човека, достоен за нея.

Странно, но Рони му напомняше Мегън. Беше свободомислеща и отстояваше независимостта си. На пръв поглед се отличаваше от момичетата, които го привличаха, но… имаше страхотен баща и брат и беше по-умна и мила от всичките му познати. Коя от тях би спала цяла нощ до гнездо на костенурка, за да го пази? Коя би се осмелила да възпре побойници, за да защити малко дете? Коя чете Толстой в свободното си време?

И коя — поне в този град — би се влюбила в Уил, без да знае нищо за семейството му?

Нямаше как да не признае, че макар и против волята си, отдава особено значение на това. Обичаше фамилията и баща си, гордееше се с компанията, която той бе основал. Оценяваше предимствата на живота, който му беше осигурен, но… искаше да е себе си. Искаше хората да го опознаят първо като Уил, а не като Уил Блекли, и само със сестра си можеше да обсъжда тази тема. Не живееше в Лос Анджелис, където във всяко училище има деца на знаменитости, нито пък в Андоувър, където практически всеки другаруваше с човек от известна фамилия. Не беше толкова лесно в техния град, където всички се познаваха, и когато поотрасна, Уил започна доста предпазливо да подбира приятелите си. Общуваше с почти всекиго, но се бе научил да издига невидима стена, поне докато не се увереше, че новият му познайник или момичетата не се домогват до него заради семейството му. Отначало не беше сигурен дали Рони се досеща кой е, но се убеди, че няма представа, когато паркира колата пред дома си.



— За какво мислиш? — попита го тя. Лекият бриз развя косите й и тя напразно се опита да отметне непокорните кичури. — Умълча се.

— Мислех си колко приятно прекарах вечерта.

— В нашата малка къща? Доста различна е от твоята.

— Къщата ти е чудесна — възрази Уил. — И баща ти. И брат ти. Въпреки че ме разби на покер.

— Винаги побеждава. Не ме питай как. Искам да кажа… още от съвсем малък. Мисля, че мами, но не знам как.

— Може би ти не умееш да лъжеш. Трябва да потренираш.

— Аха! Може би като теб, когато ми каза, че работиш за баща си?

— Наистина работя за баща си — настоя Уил.

— Разбираш какво имам предвид.

— Както споменах, не мислех, че е важно — Уил спря и се обърна към нея. — Има ли значение за теб?

Рони се замисли, сякаш да подбере по-внимателно думите.

— Интересно е и обяснява някои загадки около теб, но ако ти кажа, че майка ми работи в адвокатска кантора на Уолстрийт, това ще промени ли отношението ти към мен?

— Не — отговори напълно честно Уил. — Но не е същото.

— Защо? — попита Рони. — Защото семейството ти е богато? Това би имало значение само ако смятах, че парите са всичко.

— Не съм казвал подобно нещо.

— Е, какво тогава имаш предвид? — предизвикателно попита Рони и поклати глава. — Виж, нека се уточним. Не ме интересува дали баща ти е султанът на Бруней. Родил си се в привилегировано семейство, вярно. Но как ще го използваш, зависи изцяло от теб. Тук съм, защото искам да съм с теб. Ако не исках, всичките пари на света не биха променили отношението ми.

Уил забеляза колко развълнувано говори.

— Защо ми се струва, че и преди си държала подобна реч?

— Защото наистина съм го казвала и преди — Рони спря и се обърна към него. — Ела в Ню Йорк и ще разбереш как съм се научила да казвам, каквото мисля. В някои клубове срещаш само сноби, които се надуват със семействата си и доходите им… Отегчават ме до смърт. Слушам ги и ми се ще да ги попитам: „Страхотно е, че близките ви са постигнали нещо, но какво сте направили вие?“ Мълча си обаче, защото няма да ме разберат. Смятат се за богоизбрани. Не си струва дори да се гневиш, понеже е абсурдно. Но ако си въобразяваш, че те поканих на вечеря заради семейството ти…

— Не мисля така — прекъсна я той. — Дори и за секунда не съм си го помислял.

В тъмнината той долови, че тя се опитва да прецени дали говори истината, или просто се опитва да оправдае очакванията й. За да смени темата, Уил се обърна и махна назад — към работилницата до къщата.

— Какво има там? — попита той.

Рони не му отговори веднага. Явно още не беше решила дали да му вярва, или не.

— Пристройка към къщата — обясни най-сетне тя. — Татко и Джона правят прозорец от цветно стъкло там.

— Баща ти изработва прозорци от цветно стъкло?

— Сега да.

— С това ли се занимава?

— Не — отвърна Рони. — Както ти каза, беше учител по пиано — тя спря да почисти нещо от крака си и смени темата. — А ти какво планираш? За баща си ли ще продължиш да работиш?

Уил преглътна, устоявайки на изкушението да я целуне отново.

— Ще работя в сервиза само до края на август. През есента заминавам за „Вандербилт“.

От крайбрежна къща долетя тиха музика. Уил присви очи и забеляза няколко души, събрали се на задната веранда. Успя да долови само, че песента е от осемдесетте.

— Сигурно ще е забавно.

— Предполагам.

— Май не си много ентусиазиран.

Уил я хвана за ръката и двамата поеха отново.

— Университетът е страхотен, кампусът — красив — изрецитира той със странен тон.

Рони го изгледа изпитателно.

— Но не ти се ходи там?

Сякаш усещаше всяка негова мисъл и чувство и това му вдъхваше едновременно и облекчение, и несигурност. Почувства, че може поне да сподели истината.

— Бях избрал друго. Приеха ме в колеж със страхотна програма по екология, но мама настоя да постъпя във „Вандербилт“.

Усещаше как при всяка крачка песъчинките се процеждат между босите му пръсти.

— Винаги ли слушаш майка си?

— Не разбираш — поклати глава той. — Става дума за семейна традиция. Баба и дядо са учили там, родителите и сестра ми — също… Мама е член на управителния съвет и… тя…

Помъчи се да намери точните думи. Усещаше как Рони го наблюдава, но не искаше да среща погледа й.

— Знам, че понякога се държи… дистанцирано с непознати. Но сближи ли се с някого, е най-верният приятел на света. Готова е на всичко — наистина на всичко — за мен. Но последните няколко години преживя тежко изпитание…

Уил спря и вдигна мида от пясъка. Разгледа и я подхвърли към водата.

— Попита ме за гривната. Помниш ли?

Рони кимна мълчаливо.

— Със сестра ми ги носим в памет на малкия ни брат. Казваше се Майк и беше чудесно, общително дете. Смееше се чаровно, заразяваше всички наоколо — Уил млъкна и се взря към океана. — Преди четири години със Скот бяхме на баскетболен мач. Беше ред на мама да ни закара и както винаги, взехме Майк. Цял ден не спря да вали, шосетата бяха мокри и хлъзгави. Трябваше да бъда по-внимателен, но със Скот се сборичкахме на задната седалка.

Уил се поколеба, опитвайки се да събере сили да продължи.

— Бутахме се и ритахме предните седалки. Мама ни молеше да престанем, но ние не се вразумихме. Накрая докопах Скот, приклещих го и той се развика. Мама се обърна да види какво става и изгуби контрола над колата. И… — Уил преглътна, сякаш думите го душат. — Майк не оцеля. Без Скот и аз, и мама нямаше да оживеем. Преобърнахме се през мантинелата и паднахме във водата. Скот е удивителен плувец, буквално е отрасъл на плажа и успя да ни извади, въпреки че беше само на дванадесет. Но Майки… — Уил потърка чело. — Майки загина при удара. Беше първата му година в детската градина.

— Съжалявам — хвана го Рони за ръката.

— И аз — Уил примигна да възпре сълзите, които още напираха, когато си спомнеше онзи ден.

— Било е нещастен случай…

— Да, знам. И мама знае. Но въпреки това се обвинява, че е изпуснала волана. Убеден съм, че дълбоко в себе си обвинява и мен — Уил поклати глава. — Както и да е… оттогава държи да контролира всичко. Включително и мен. Разбирам, че се опитва да ме предпази, да предотврати неприятностите. Донякъде я оправдавам. На погребението не беше на себе си, а аз се мразех, задето съм й причинил толкова болка. Чувствах се отговорен. И се зарекох някак да изкупя вината си. Макар да знам, че не мога.