— А ти си се смалил! — викна Джона. — Кльощав си!

Стив притисна силно сина си, преди да го пусне на земята.

— Радвам се, че пристигнахте.

— И аз. Мама и Рони се караха през цялото време.

— Не ти е било забавно.

— Е, не е толкова зле. Не им обръщах внимание. Само ги подстрекавах от време на време.

— Аха — отвърна Стив.

Джона намести очилата си.

— Защо мама не позволи да пътуваме със самолет?

— Пита ли я?

— Не.

— Трябва да я попиташ.

— Не е важно. Просто се чудех.

Стив се усмихна. Не беше забравил колко бъбрив е синът му.

— Това ли е твоята къща?

— Да.

— Страхотно местенце!

Стив се почуди дали Джона не се шегува. Навярно бунгалото беше най-старата сграда в Райтсвил Бийч. Притискаха го две масивни нови къщи, на чийто фон схлупената постройка изглеждаше още по-миниатюрна. Боята се лющеше, покривът бе изгубил доста керемиди, а верандата беше прогнила. Не би се изненадал, ако следващата по-силна буря го отнесе — за радост на съседите. Откакто се бе нанесъл, никой не беше го заговарял.

— Сериозно ли го мислиш?

— Ами че да. Съвсем до брега е. Какво по-прекрасно! — махна Джона към океана. — Може ли да поразуча?

— Разбира се. Но внимавай. И стой зад къщата. Не се отдалечавай.

— Няма проблем.

Стив го проследи как се втурва тичешком към брега. После се обърна към колата. Ким се приближаваше към него. И Рони беше излязла от вана, но се помайваше край него.

— Здрасти, Ким — поздрави той.

— Здравей, Стив — тя го прегърна леко. — Изглеждаш отслабнал.

— Добре съм.

Стив забеляза как Рони бавно се отправя към тях. Сепна го откритието колко много се е променила в сравнение с последната снимка, която Ким му беше изпратила. Нямаше я типичната американска тийнейджърка. На нейно място се бе появила млада жена с пурпурен кичур в дългата кестенява коса, маникюр с черен лак и тъмни дрехи. Въпреки очевидните симптоми на юношески бунт, за кой ли път той си помисли колко много прилича дъщеря му на майка си. И слава Богу. Бившата му съпруга изглеждаше прекрасно, както винаги. Стив прочисти гърло и поздрави:

— Здравей, скъпа. Радвам се да те видя.

Рони не отговори и Ким я скастри:

— Не се дръж грубо. Недей да мълчиш. Кажи нещо.

Рони кръстоса ръце.

— Добре. Като за начало — няма да свиря на пиано.

— Рони! — Стив чу колко шумно си поема дъх Ким.

— Какво? — отметна глава дъщеря им. — Защо да не се изясним от самото начало?

Преди Ким да успее да отговори, Стив поклати глава. Не му беше до спорове.

— Няма проблем, Ким.

— Да, мамо, няма проблем — Рони подскочи. — Трябва да се пораздвижа. Ще се разходя.

Докато се отдалечаваше, Стив забеляза как Ким се бори с импулса да я спре. В крайна сметка замълча.

— Дълго пътуване, а? — попита Стив, опитвайки се да разведри обстановката.

— Ужасно дълго.

Той се усмихна. В миг си представи, че отново са семейство, отново са екип, отново са влюбени.

Само дето не бяха.



Стив разтовари куфарите и се упъти към кухнята. Извади кубчета лед от старомодната формичка и ги пусна в разностилните чаши, придобити заедно с къщата.

Чу, че Ким влиза при него. Взе каната с чай, напълни две чаши и й подаде едната. Навън Джона си играеше на гоненица с вълните, а чайките пърхаха над главата му.

— Явно му е забавно — констатира Стив.

Ким пристъпи към прозореца.

— Очакваше пътуването с нетърпение — каза тя и след известно колебание добави: — Ти му липсваше.

— И той на мен.

— Знам — Ким отпи от чашата и се озърна наоколо. — Значи тук живееш… Има атмосфера.

— Ако под атмосфера намекваш, че си забелязала течащия покрив и липсата на климатик.

Ким се усмихна. Заловиха я на местопрестъплението.

— Знам, че не е нищо особено. Ала е тихо и се наслаждавам на изгрева.

— И от църквата ти позволиха да се нанесеш безплатно?

— Принадлежала е на Карсън Джонсън — кимна Стив. — Местен художник. Когато починал, я завещал на църквата. Пастор Харис ми разреши да остана, докато организират продажбата.

— Как се чувстваш отново у дома? Родителите ти живееха на няколко пресечки оттук, нали?

Всъщност на седем. Почти улучи.

— Не е зле — вдигна рамене Стив.

— Сега е доста оживено. Много се е променило, откакто идвах за последно тук.

— Всичко се променя — отвърна Стив. Облегна се на кухненския плот и кръстоса крака. — Кога е големият ден? За теб и Брайън?

— Стив…

— Няма проблем — вдигна ръка той. — Радвам се, че си открила човека.

Ким впери поглед в него, очевидно преценявайки дали да приеме думите му като чиста монета, или да търси задни мисли.

— През януари — отговори след малко. — И искам да знаеш, че с децата… Брайън не се опитва да обсеби ролята ти. Би ти допаднал.

— Несъмнено — отпи от чая Стив. После остави чашата на плота. — Как го приемат децата?

— Джона май го харесва, но той харесва всички.

— А Рони?

— Разбира се с него, колкото и с теб.

Той се засмя. После забеляза угриженото й изражение.

— Как всъщност е тя?

— Не знам — въздъхна Ким. — Наистина не знам. Преживява мрачна фаза. Не спазва вечерния час, отговаря едносрично, когато я питам. Успокоявам се с трудната възраст, помня как е… но… — Ким поклати глава. — Видя как е облечена, нали? И косата, и ужасният грим?

— Ммм…

— И?

— И по-зле може да бъде.

Ким отвори уста да отговори, ала замълча и Стив разбра, че е прав. През каквато и фаза да минава, колкото и да се страхува за нея Ким, Рони си оставаше Рони.

— Предполагам — отвърна най-сетне Ким и поклати глава. — Съгласна съм. Просто напоследък ми е много трудно с нея. Понякога е мила, както преди. С Джона например. Като куче и котка са, но през почивните дни не пропуска да го заведе в парка. А когато той имаше проблеми с математиката, му помагаше всяка вечер. Странно, понеже нейните изпити висят на косъм. Не съм ти казвала, но през февруари настоях да се яви на CAT. Не е отговорила на нито един въпрос. Представяш ли си?

Стив се засмя, ала Ким се намръщи.

— Не е смешно.

— Само донякъде.

— От три години не ти се е налагало да се оправяш с нея.

Той сдържа смеха.

— Права си. Съжалявам — протегна се отново към чашата. — Какво реши съдията за кражбата в магазина?

— Каквото ти казах по телефона — въздъхна Ким примирено. — Ако не си навлече нови неприятности, ще го изчисти от досието й. Ако опита пак обаче…

Ким замълча.

— Притесняваш ли се?

— Не е за пръв път. Затова се тревожа — отклони поглед Ким. — Призна как миналата година откраднала една гривна, а този път твърдеше, че купувала няколко неща от дрогерията, нямало как да ги държи и пъхнала червилото в джоба. Платила всичко останало. На видеозаписа изглежда така, сякаш наистина е забравила за червилото, но…

— Но не си сигурна.

Ким не отговори.

— Не е влязла в „Най-издирваните престъпници в Америка“ — поклати глава Стив. — Просто се е объркала. Винаги е била добро дете.

— Това не означава, че говори истината.

— Не означава и че лъже.

— Значи й вярваш?

По лицето й се изписа смесица от надежда и скептицизъм.

Стив се замисли отново над инцидента — поне дузина пъти го беше претеглял в ума си, след като Ким му разказа.

— Да — каза той. — Вярвам й.

— Защо?

— Защото е добро дете.

— Откъде знаеш? — настойчиво възкликна Ким. За пръв път в гласа й прозвучаха гневни нотки. — Виждал си я за последно, когато завърши основното училище.

Тя се извърна, кръстоса ръце и се загледа през прозореца.

— Защо не се върна? — горчиво попита тя. — Да преподаваш пак в Ню Йорк? Не беше нужно да пътуваш, да идваш тук… Трябваше да останеш част от живота им.

Думите й го жегнаха, ала разбираше, че е права. Не беше толкова просто обаче. И двамата бяха наясно с причините, макар да не биха признали.

Стив прочисти гърло и прекъсна напрегнатото мълчание:

— Опитвах се само да кажа, че Рони знае кое е добро и кое — лошо. А и държи на независимостта си. Вярвам, че не се е променила коренно. Дълбоко в себе си е същата.

Преди Ким да реши как да отговори, Джона се втурна през вратата с поруменяло лице.

— Татко! Открих страхотна работилница! Хайде! Искам да ти я покажа!

Ким вдигна вежди.

— В задния двор е — обясни Стив. — Ще я разгледаш ли?

— Страхотна е, мамо!

Ким измери с поглед Стив, после — Джона, и отново Стив.

— Не, няма нужда — каза тя. — Това е работа за мъже. Освен това трябва да тръгвам.

— Толкова скоро? — възкликна Джона.

Усетил, че Ким трудно намира думи, Стив се намеси:

— Чака я дълъг път. А и искам да те заведа на карнавала. Става ли?

Забеляза как Джона леко се попрегърби.

— Става — рече той.



След като Джона се сбогува с майка си — Рони не се виждаше никаква и според Ким едва ли щеше да се появи скоро — Стив го поведе към работилницата, схлупена пристройка с ламаринен покрив.

През последните три месеца Стив прекарваше по цял следобед в безпорядъка на това помещение. Джона веднага зарови ръце в купчината малки цветни стъкълца, от които бе изработен недовършеният прозорец върху работния плот. После насочи вниманието си към странните фигури на животни по рафтовете — шедьоврите на предишния собственик. Създанията наистина изглеждаха пленително — полукатерици-полуриби, пиле с глава на опосум и какво ли още не…

— Какво е това? — попита Джона.

— Изкуство.

— Мислех си, че изкуството е картини и прочее…

— Така е. Но понякога е и друго.

Момчето сбърчи нос, взряно в един полузаек-полузмия.

— Не ми изглежда като изкуство.

Стив се усмихна, а Джона махна към прозореца от цветно стъкло.

— И това ли е негово? — полюбопитства той.