Никълъс Спаркс - Последна песен

— Да — отвърна. — Харесвам самолети.

Рони вече си представяше някой „Лиърджет“ или „Гълфстрийм“ в частен хангар в далечния край на имението. Въображението й обаче рисуваше картината някак смътно, понеже беше виждала частни самолети само на снимка. Ала изобщо не очакваше да види това — по-възрастен от баща й мъж да управлява съсредоточено с дистанционно самолет играчка.

Самолетчето прелетя с вой над дърветата и се сниши опасно близо над водата.

— Открай време мечтая да си купя и най-сетне се предадох. Всъщност този ми е вторият. Първият се удави.

— Лошо — съчувствено вметна Рони.

— Да, но си взех поука и вече чета инструкциите.

— Защо падна?

— Свърши му горивото — Том я погледна. — Искаш ли да опиташ?

— По-скоро не — отклони предложението Рони. — Не ме бива с такива неща.

— Не е трудно — успокои я Том. — Този е за начинаещи. Направен е за идиоти. Е, и предишният беше като него. Какъв е изводът тогава?

— Че е трябвало да прочетеш инструкциите?

— Правилно.

Нещо в тона му й напомни досущ на Уил.

— Говорихте ли за сватбата със Сюзън? — попита Том.

Рони поклати глава.

— Не. Но Уил ми спомена.

— Днес два часа обикаляхме из цветарския магазин и разглеждахме букети. Разглеждала ли си някога два часа букети?

— Не.

— Смятай се за щастливка.

Рони се разсмя. Почувства облекчение, че е тук с него. Точно тогава иззад нея изникна Уил — изкъпан и облечен спретнато в поло блуза и панталони.

— Не се сърди на баща ми. Понякога забравя, че вече не е дете — каза Уил.

— Поне съм честен. А ти въобще не побърза да се прибереш да помагаш.

— Тренирах волейбол.

— Аха, несъмнено това е причината. И да те попитам — защо не спомена, че Рони е толкова красива?

Тя се усмихна доволно, но Уил се намръщи.

— Татко…

— Вярно е — уточни Том бързо. — Не се смущавай.

Той се увери, че самолетът лети в правилната посока, и се обърна към Рони.

— Много е притеснителен. Беше най-срамежливото дете на света. Доближеше ли се до хубаво момиче, веднага се изчервяваше.

Уил клатеше невярващо глава.

— Точно пред нея ли намери да го кажеш?

— Нещо лошо ли съм сторил? — погледна Том към Рони. — Притеснявам ли те?

— Никак.

— Виждаш ли? — Том потупа Уил по гърдите, сякаш да докаже правотата си. — Не я смущавам.

— Много благодаря — сбърчи лице Уил.

— Затова са бащите. Хей, искаш ли да подкараш тази машинка?

— Нямам време. С Рони трябва да тръгваме. Ще вечеряме у тях.

— Слушай. Дори да ти сервират патладжан с тофу, искам да изядеш всичко и да похвалиш домакините за ястието — предупреди Том.

— Сигурно ще хапнем спагети — ухили се Рони.

— Така ли? — разочарова се Том. — Тях ги яде.

— Какво? Гладен ли искаш да остана?

— Новите преживявания винаги са полезни. Как беше днес в сервиза?

— За това исках да поговорим. Джей каза, че има проблем с компютъра или софтуера. Всичко се принтира по два пъти.

— Навсякъде?

— Не знам.

Том въздъхна.

— Трябва да проверя значи. Разбира се, ако успея да приземя самолета. А вие двамата си прекарайте приятно.

След няколко минути, когато влязоха в пикапа, Уил размаха ключовете.

— Съжалявам. Баща ми понякога се държи безумно.

— Напротив, хареса ми.

— И между другото, не бях толкова срамежлив. Никога не съм се изчервявал.

— Естествено.

— Говоря сериозно. Винаги съм запазвал хладнокръвие.

— Убедена съм — каза Рони и го потупа по коляното. — Но слушай. За тази вечер. Моето семейство спазва една странна традиция.

— Лъжеш! — извика Уил. — Цяла нощ лъжеш и вече ми писна!

— Как се осмеляваш! — изкрещя в отговор Рони. — Ти лъжеш!

Отдавна бяха разчистили масата след вечерята — баща й сервира спагети със сос „Маринара“, както бе предположила, а Уил омете чинията си до дъно. Сега седяха край кухненската маса, криеха картите си и играеха покер на надлъгване. Уил имаше осмица купа, Стив — тройка купа, а Джона — деветка пика. Пред всекиго лежеше купчинка монети, а купата в средата на масата бе препълнена до ръба.

— И двамата лъжете — заяви Джона. — Не знаете какво е истина.

Уил изгледа Джона и се протегна към своята купчина монети.

— Четири петачета ще докажат, че си на погрешен път.

Баща й заклати глава.

— Лош ход, младежо. Всичко свърши. Вдигам мизата на петдесет цента.

— Плащам! — извика Рони, ала Джона и Уил незабавно последваха примера й.

И четиримата застинаха, огледаха се и накрая свалиха картите. Рони веднага разбра, че Джона печели. Отново.

— Всички сте лъжци! — възкликна момчето. Печалбата му беше двойно по-голяма от техните.

Рони проследи с поглед как брат й придърпва поредната купчина монети към себе си и мислено отбеляза, че поне засега вечерта вървеше гладко. Не знаеше какво да очаква, понеже за пръв път запознаваше момче с баща си. Дали ще се старае да им осигури пространство, криейки се в кухнята? Или ще се стреми на всяка цена да се сприятели с Уил? Дали ще изтърси нещо смущаващо? По пътя към вкъщи вече обмисляше спасителни варианти, които да използва веднага след вечерята.

Когато влязоха обаче, мрачните прогнози се стопиха. Като начало — къщата беше разтребена старателно, Джона очевидно бе инструктиран да не досажда и да не разпитва Уил като следовател, а баща й го посрещна със семпло ръкуване и топло: „Приятно ми е да се запознаем“. Уил спазваше всички правила на южняшката етикеция и съвестно отговаряше: „Да, сър“, „Не, сър“. Разговорът вървеше гладко. Баща й попита Уил за работата му в гаража и аквариума, а Джона дори постави салфетка върху коленете си. И най-важното — Стив не я постави в неудобно положение. Макар да спомена, че е преподавал в „Джулиард“, не разказа как я е учил да свири на пиано, как са композирали заедно, как е свирила в „Карнеги Хол“ или как допреди няколко дни са били съвсем отчуждени. Когато след вечеря Джона помоли за бисквитки, Рони и баща й избухнаха в смях, а Уил ги изгледа изненадано. После всички заедно разчистиха масата, Джона предложи да поиграят покер на надлъгване, а Уил ентусиазирано прие.

Що се отнася до Уил, той беше точно момчето, с което майка й би се зарадвала да я види — учтив, любезен, интелигентен и най-вече — без нито една татуировка… Нямаше да е зле и Ким да е тук — поне щеше да види, че дъщеря й не е напълно повърхностна. От друга страна, от вълнение тя или щеше да се опита да осинови Уил на секундата, или след като той си тръгнеше, да засипе Рони с милион суперлативи какъв прекрасен млад мъж си е намерила, докато напълно я подлуди. Баща й не беше такъв — той се доверяваше на преценката й и я оставяше да решава сама, без да натрапва мнението си.

Странно наистина, понеже тепърва започваха да се опознават наново, и същевременно тъжно, защото Рони започваше да си мисли, че е допуснала голяма грешка, избягвайки го през последните три години. Би било чудесно да си поговори с него, когато майка й я вбесяваше.

В крайна сметка остана доволна, че е поканила Уил на вечеря. Той и баща й определено общуваха по-лесно, отколкото тя със Сюзън. Майката на Уил я плашеше до смърт. Е, вероятно преувеличаваше, но категорично се чувстваше несигурна. Сюзън ясно й беше показала, че или не харесва нея, или не харесва факта, че синът й я харесва.

По принцип Рони не би се тревожила, ако не е по вкуса на нечии родители, не би се и замислила как е облечена. Тя си беше тя и толкова… За пръв път се беше почувствала не на място и за нейно учудване усещането я притесни. И то много.

Падна нощ. Играта на покер вървеше към своя край. Рони усети, че Уил я гледа. Срещна очите му с усмивка.

— Почти съм разорен — посочи монетите пред себе си той.

— Знам. Аз също.

Уил погледна към прозореца.

— Дали е уместно да се поразходим? — попита. Този път Рони долови със сигурност, че той иска да останат насаме, защото държи на нея, макар да се колебае дали тя споделя чувствата му. Погледна го право в очите:

— Много ми се иска да се поразходим.