Тръгна към нея, без да отлепя поглед от очите й, за кой ли път стараейки се да разчете мислите й. Харесваше му, че не успява да я разгадае напълно.

— Здрасти — протегна ръка към нея той.

Тя се закова на няколко сантиметра от дланта му и каза със сериозно изражение:

— Не ме целувай. Просто ме изслушай.



Седнала до него в пикапа, Рони както винаги си оставаше енигма. Взираше се през стъклото и се усмихваше леко на пейзажа.

Положи длани в скута си.

— На татко му е все едно дали ще се появиш с къси панталони и тениска.

— Няма да се бавя.

— Но вечерята не е официална.

— Потен съм. Няма да се представя пред баща ти като скитник.

— Но както казах, на него му е все едно.

— Но не мен не ми е. За разлика от други аз обичам да правя добро впечатление.

— Да не намекваш, че аз не обичам — наежи се Рони.

— Не, разбира се. Всичките ми познати харесват хора с морава коса.

Макар да разбра, че той се шегува, очите й се разшириха, после внезапно се присвиха.

— Не съм забелязала на теб да ти пречи.

— Да, но аз съм специален.

Рони кръстоса ръце и впери поглед в него.

— Така ли смяташ да се държиш цяла вечер?

— Как?

— Като човек, който няма никакъв шанс да ме целуне отново.

Той се засмя и се обърна към нея.

— Извинявай. Пошегувах се. Всъщност харесвам пурпурните кичури. Те са… част от теб.

— Добре. Следващия път обаче внимавай какво говориш.

Рони отвори жабката и започна да рови вътре.

— Какво правиш?

— Разглеждам. Защо? Криеш ли нещо?

— Претърси основно. Дори може да внесеш малко ред. Рони извади един куршум и вдигна ръка да му го покаже.

— С това ли убиваш патенца?

— Не, този е за елени. Твърде голям е за птици. Ще станат на парчета, ако ги уцелиш с такъв.

— Имаш сериозни проблеми.

— О, често го чувам.

Рони се засмя, после притихна. Намираха се във врязаната навътре част от острова. Слънцето просветваше върху океанската повърхност измежду нагъсто застроените къщи. Рони затвори жабката и спусна козирката над стъклото. Забеляза снимка на красива блондинка, свали я и я разгледа.

— Изглежда чудесно — констатира накрая.

— Да.

— Залагам десет долара, че си я свалил от страницата си във „фейсбук“.

— Губиш. Това е сестра ми.

Уил забеляза как очите й се стрелват от снимката към плетената гривна върху китката му.

— Защо носите еднакви гривни? — попита тя.

— Направихме ги заедно.

— В подкрепа на някаква съществена кауза, предполагам.

— Не — отвърна Уил и млъкна.

С изненада установи как тя сякаш интуитивно почувства, че не желае да обяснява повече. Остави внимателно снимката и вдигна козирката.

— Още много ли остава? — попита.

— Почти стигнахме — увери я той.

— Ако знаех, че живееш толкова далеч, щях да си отида вкъщи пеш. Понеже все повече се отдалечаваме…

— Но щеше да пропуснеш вълнуващия разговор с мен.

— Така ли го наричаш?

— Докога смяташ да ме взимаш на подбив? — погледна я той. — За да знам дали да си пусна музиката да те заглуши.

— Не биваше да ме целуваш тогава. Не беше особено романтично — сряза го Рони.

— Според мен беше.

— Бяхме в гаража, ръцете ти бяха омацани със смазочно масло, а приятелчето ти ни зяпаше.

— Съвършен декор.

Уил намали скоростта и спусна козирката пред стъклото си. После зави и натисна дистанционното. Две врати от ковано желязо се плъзнаха бавно и пикапът мина между тях. Развълнуван от поканата да вечеря със семейството й, Уил не забеляза, че Рони внезапно се умълча.

19.

Рони

„Е — мислеше си тя, — това е напълно нелепо“. Не само градината със съвършено оформени лехи с рози, живи плетове и мраморни статуи, масивното имение с елегантни колони, екзотичните коли в специално отреденото им място, а всичко взето заедно.

Не само нелепо. Повече от нелепо.

Да, Рони знаеше, че в Ню Йорк има богаташи с апартаменти от по двадесет и три стаи на Парк Авеню или къщи в Хамптънс, но нито ги познаваше, нито пък я бяха канили в домовете си. Нещо подобно бе виждала единствено в списанията, при това в повечето случаи на снимки от въздуха, заснети от папараци.

И ето я тук, с тениска и прокъсани джинси. Прекрасно. Можеше поне да я предупреди.

Рони се взираше в къщата, докато пикапът прекоси алеята и паркира точно пред входа. Обърна се към Уил и се накани да го попита дали наистина живее тук, после усети колко глупаво ще прозвучи въпросът. Очевидно живееше тук. А и вече слизаше от колата.

Тя последва примера му, отвори вратата и пристъпи отвън. Двамата мъже, които миеха колите, я погледнаха и после бързо се съсредоточиха в работата.

— Както споменах, само ще си взема набързо един душ. Няма да се бавя.

— Добре — отвърна Рони.

И без това не й хрумваше нищо друго. За пръв път в живота си виждаше толкова огромна къща.

Последва Уил по стъпалата, които отвеждаха към верандата, и поспря пред вратата, колкото да прочете надписа върху малката месингова табела: „Семейство Блекли“.

Като в „Сервиз Блекли“. Националната авторемонтна верига. Бащата на Уил навярно беше човекът, основал компанията.

Още се мъчеше да осмисли този факт, когато Уил бутна вратата и я въведе в просторно фоайе, от което започваше високо стълбище. Вдясно имаше библиотека, облицована с тъмна ламперия, вляво — музикална стая, а отпред — огромна слънчева зала, отвъд която просветваха океанските води.

— Не си споменавал, че фамилията ти е Блекли — промърмори Рони.

— Не си ме питала — нехайно вдигна рамене Уил. — Заповядай.

Поведе я към слънчевата зала. Обширна закрита веранда се простираше чак до водите, където на дока се люлееше яхта.

„Добре — призна си мислено Рони, — не ми е мястото тук и това, че навярно всички новодошли се чувстват така, никак не ме успокоява“. Все едно беше кацнала на Марс.

— Да ти донеса ли нещо за пиене, докато ме чакаш?

— Ммм, не, няма нужда. Благодаря — отказа Рони, стараейки се да не зяпа учудено наоколо.

— Искаш ли първо да те разведа из къщата?

— Не, благодаря.

Някъде отпред и малко встрани долетя глас:

— Уил? Ти си ли?

Рони се обърна и видя привлекателна жена на около петдесет в скъп ленен костюм, стиснала списание за сватбени тържества.

— Здрасти, мамо — поздрави Уил и хвърли ключовете за пикапа в купата върху ниската масичка до вратата, където стоеше и ваза със свежи лилии. — Да ти представя Рони. Рони, това е майка ми — Сюзън.

— Привет, Рони — хладно поздрави Сюзън.

Макар да се опита да го прикрие, Рони долови, че Сюзън не се зарадва на неочакваната гостенка на Уил. Недоволството й, отбеляза Рони, бе предизвикано не толкова от неочакваността на посещението, колкото от самата гостенка. По-точно — от нея.

Но Уил очевидно не долови напрежението. Рони реши, че сигурно само жените имат сетива за подобни неща, понеже Уил продължи да бъбри необезпокоявано с майка си.

— Тук ли е татко? — попита той.

— Май е в кабинета си.

— Трябва да поговоря с него, преди да тръгна.

Сюзън прехвърли списанието в другата си ръка.

— Ще излизаш ли?

— Ще вечерям у Рони.

— О! Чудесно.

— Това ще ти хареса — Рони е вегетарианка.

— О! — възкликна Сюзън отново и изгледа изпитателно Рони. — Наистина ли?

На Рони й се прииска да надене шапка-невидимка.

— Да — отвърна тя.

— Интересно — каза Сюзън.

За разлика от Уил, Рони усети, че майка му всъщност изобщо не е заинтригувана.

— Е, качвам се горе за малко. Връщам се веднага.

На Рони й се дощя да му извика да побърза, но се въздържа.

— Добре — съгласи се вместо това.

Уил се заизкачва енергично по стълбището. В последвалото мълчание Рони осъзна ясно как, макар да нямаха нищо общо, с майка му ги свързва споделеното неудоволствие, че са останали сами.

Прищя й се да удуши Уил. Можеше поне да я предупреди.

— Значи — изкриви устни в престорена усмивка Сюзън — ти си момичето, зад чиято къща има гнездо на костенурка.

— Да.

Сюзън кимна, явно изчерпала общите теми, и на Рони се наложи да наруши мълчанието. Тя махна към фоайето.

— Имате прекрасен дом.

— Благодаря.

Не знаеше как да продължи. Настана напрегнато мълчание. Чудеше се какво ли ще последва, когато за щастие в залата влезе мъж на около шестдесет, облечен небрежно в дочен панталон и поло блуза.

— Стори ми се, че имаме гости — каза той и приближи към тях с ведра приятелска усмивка. — Аз съм Том, тоест — бащата на Уил, а ти си Рони, нали?

— Приятно ми е да се запознаем — отвърна тя.

— И аз се радвам най-сетне да видя момичето, което напоследък не слиза от устата на Уил.

Сюзън прочисти гърло.

— Уил ще вечеря със семейството на Рони.

Том се обърна към Рони.

— Надявам се, че не сте приготвили нещо екзотично. Момчето се изхранва с пици и бургери.

— Рони е вегетарианка — обяви Сюзън.

Рони отбеляза мислено, че думите прозвучаха като обвинение. Или грешеше? Не беше сигурна. Уил наистина трябваше да я предупреди какво я очаква. Поне щеше да е подготвена предварително. Том обаче — също като Уил — сякаш не забеляза тона на Сюзън.

— Нима? Чудесно! Поне една вечер ще се нахрани здравословно — Том се позамисли. — Знам, че чакаш Уил, но ако ми отделиш минутка, ще ти покажа нещо.

— Убедена съм, че твоят самолет не я интересува, Том — възрази Сюзън.

— Не знам. Може и да й хареса — отвърна той и се обърна към Рони. — Падаш ли си по самолети?

„Естествено — помисли си Рони, — защо пък да нямат самолет? Да прибавим и това към цялата каша, забъркана от Уил“. Закани се да го убие веднага щом се измъкнат оттук. Ала сега нямаше избор.