Джона щракна с пръсти.

— Точно така! Това казвам и аз.

— Какво казваш?

— Че ако някой иска бисквитка, трябва да си вземе. Чисто и просто.

„Аха“, рече си Рони. Логиката му започна да се прояснява.

— Нека позная. Татко не ти дава да ядеш бисквити?

— Именно. Дори да умирам от глад, не би ми позволил. Държи първо да ям сандвич.

— И ти смяташ, че не е справедливо?

— Ти току-що каза, че би си взела бисквитка, ако ти се прияде. Защо аз да не мога? Не съм бебе. Имам право на избор — изгледа я сериозно Джона.

Рони докосна с пръст брадичката си.

— Хммм. Разбирам какво те тревожи.

— Не е честно. Ако той поиска бисквитка, ще си вземе. Ако ти поискаш — ще си вземеш. Но ако аз поискам, правилото не важи. Както сама каза — не е справедливо.

— И как смяташ да постъпиш?

— Да изям един сандвич. Защото се налага. Защото светът е несправедлив към десетгодишните.

Джона се запъти навътре, без да дочака отговор. Рони го проследи усмихната. Помисли си, че по-късно може би ще го заведе да похапнат сладолед. Почуди се дали да го последва в къщата, после се отказа и тръгна към работилницата. Време беше да види прозореца, който баща й и Джона обсъждаха непрекъснато.

От вратата забеляза, че баща й разтопява олово.

— Здрасти, скъпа. Влез.

Рони пристъпи за пръв път в работилницата. Сбърчи нос при вида на странните животни по полиците, после се запъти към прозореца върху дървения плот. Доколкото схвана, им оставаше още доста работа — едва една четвърт беше готова, предстоеше да добавят още стотици парчета стъкло.

Баща й добави поредното, изправи се и разкърши рамене.

— Плотът ми е малко нисък и ме заболява кръстът.

— Да ти донеса ли аспирин?

— Не, от възрастта е. Няма лек срещу това.

Рони се усмихна и отстъпи назад. Залепена върху стената — точно до изрезката от вестник, описваща пожара в църквата — видя снимка на прозореца. Приведе се да я разгледа и се обърна към баща си.

— Говорих с него. Отидох в гаража, където работи.

— И?

— Той ме харесва.

Баща й вдигна рамене.

— Не се учудвам. Ти си невероятна.

Тя се усмихна благодарно. Опита се — безуспешно — да си припомни дали баща й винаги се е държал толкова мило.

— Защо реши да направиш прозореца за църквата? Понеже пастор Харис ти разреши да се настаниш в къщата?

— Не. И без това щях да се заема… — Стив замълча. Рони го наблюдаваше очаквателно в настъпилата тишина. — Дълга история. Сигурна ли си, че искаш да я чуеш?

Тя кимна.

— Бях на шест или на седем, когато за пръв път влязох в църквата на пастор Харис. За да се подслоня от дъжда — валеше като из ведро, бях вир-вода. Чух го да свири на пианото и си помислих, че ще ме отпрати. Но сгреших. Донесе ми одеяло и чаша супа и се обади на мама да ме прибере. Но докато я чакахме, ми позволи да посвиря. Бях малък, просто удрях по клавишите, но… както и да е, на другия ден отидох отново в църквата и пастор Харис стана първият ми учител по пиано. Описваше красивата музика като ангелски хор. Пристрастих се към пианото. Ходех в църквата всеки ден и свирех часове наред под прозореца, а божествената му светлина струеше върху мен. Винаги тази картина изплува пред очите ми, когато си припомням как идвах тук като дете. Прекрасният поток от светлина. И преди няколко месеца, когато църквата изгоря…

Стив махна с ръка към вестникарската статия и продължи:

— Пастор Харис без малко да загине в пожара. Подготвял си проповедта и едва успял да избяга. Пламъците обхванали църквата за минути. Изгоря до основи. Пасторът остана цял месец в болницата. Оттогава провежда службите в стар склад, който някой му преотстъпил. Сградата е душна и тъмна. Смятах, че ще я използва само временно, но той ми каза, че застраховката не покрива напълно щетите и няма начин да си позволят да поръчат нов прозорец. Изумих се. Църквата вече нямаше да е същата като в спомените ми. Стори ми се много несправедливо. Затова реших да изработя прозореца — баща й прочисти гърло. — Искам да го довърша на всяка цена.

Рони слушаше и се опитваше да си представи баща си като дете, седнал пред църковното пиано. Очите й сновяха между полузавършения прозорец върху плота и снимката на стената.

— Вършиш добро дело.

— Да… да видим дали ще се справя. На Джона явно му харесва да помага.

— О, Джона… Сърдит е, че не му позволяваш да си взима бисквитки.

— Първо трябва да обядва.

— Не споря. Просто ми се стори забавно.

— Каза ли ти, че вече изяде две?

— Опасявам се, че пропусна да спомене.

— Така си и мислех — баща й свали ръкавиците и ги остави върху плота. — Искаш ли да обядваш с нас?

Рони кимна.

— Да. Определено.

Отправиха се към вратата.

— Между другото… — подхвана баща й нехайно — Ще ми се удаде ли случай да се запозная с младежа, който харесва дъщеря ми?

Рони се шмугна покрай него и излезе навън.

— Вероятно.

— Защо не го поканиш на вечеря? И след това можем да… както преди… — предложи предпазливо баща и.

Рони се замисли.

— Не знам, татко. Положението доста се разгорещява понякога — поколеба се тя.

— Е, както решиш.

18.

Уил

— Хайде, човече! Съсредоточи се в играта! Иначе как ще разбием Ландри и Тайсън на турнира?

Уил прехвърли топката от едната в другата си ръка и изгледа запотеното от финалните удари лице на Скот. Беше късно следобед. Приключиха работа в три и се втурнаха към плажа да поиграят с няколкото отбора от Джорджия, отседнали в Райтсвил Бийч за седмица. Всички се готвеха за турнира, който щеше да се проведе тук в края на август.

— Не са изгубили нито един мач тази година. И току-що спечелиха младежкия национален шампионат — напомни Уил.

— Е, и? Ние не участвахме. Победили са неколцина слабаци.

По скромното мнение на Уил състезателите в шампионата изобщо не бяха слабаци. В света на Скот обаче всички изгубили заслужаваха само презрение.

— Биха ни миналата година.

— Да, но миналата година ти играеше още по-зле отсега. Аз изнасях на гърба си срещите.

— Благодаря.

— Просто отбелязвам. Не си последователен. Помниш ли вчера? След като мацката от „Изгубени момчета“2 си тръгна? Ти доигра мача като слепец.

— Тя не е мацката от „Изгубени момчета“. Казва се Рони.

— Както и да е. Знаеш ли какъв ти е проблемът?

„Да, Скот, моля те, разкрий какъв ми е проблемът — помисли си Уил. — Горя от нетърпение да чуя мнението ти“. Скот продължи невъзмутимо:

— Проблемът ти е, че не си концентриран. Нещо дребно те разсейва и отлиташ във въображаемия свят. О, разлях содата на Елвира върху блузката й и ще пропусна няколко удара в нейна чест. О, Вампира се вбеси на Ашли — следващите три сервиса ги отпишете…

— Престани — намеси се Уил.

— Да престана с кое? — объркано повтори Скот.

— Престани да й измисляш имена.

— Ето! Виждаш ли! Точно за това говорех. Не става дума за нея. А за теб и за липсата на концентрация. За това, че не се съсредоточаваш в играта.

— Но ние спечелихме и двата гейма. А те успяха да отбележат само седем точки! Разбихме ги — възрази Уил.

— Но не заслужаваха повече от пет точки. Трябваше да ги съсипем!

— Сериозно ли говориш?

— Да, напълно. Не са добри.

— Но ние спечелихме! Не е ли достатъчно?

— Не и ако си можел да спечелиш по-убедително. Трябваше да ги сломим напълно, та когато ги срещнем на турнира, да се предадат още преди да е започнал мачът. Наричат го психология.

— Според мен се нарича да вдигаш летвата твърде високо.

— Е, така е, понеже не разсъждаваш трезво. Иначе нямаше да се лигавиш с Крюела де Вил.

Елвира, Вампира, сега пък Крюела… „Е, поне ги разнообразява“, помисли си Уил.

— Мисля, че ревнуваш — каза той.

— Не. Но според мен трябва да излизаш с Ашли, за да мога да се виждам с Кейси.

— Пак ли тази тема?

— Ехо? Нима не се подразбира? Да беше я видял вчера по бански!

— Покани я на среща.

— Ще откаже — намръщи се Скот. — Май двете вървят в пакет. Не разбирам защо…

— Може би й се струваш грозен.

Скот го изпепели с поглед и се разсмя пресилено.

— Ха-ха! Колко смешно!

— Просто предполагам.

— Е, спри да предполагаш. И какво става между теб и…

— Рони?

— Да. Вчера цял ден се мота с нея, днес цъфна в сервиза и се разцелувахте? Сериозно ли е?

Уил замълча.

Скот поклати глава и вдигна показалец да подчертае думите си.

— Виж какво. Не бива да се захващаш сериозно с никоя. Трябва да се съсредоточиш върху главното. Работиш по цял ден, спасяваш делфини, китове, костенурки и прочее и на всичкото отгоре трябва да тренираш за турнира. Нямаш излишно време!

Уил не отговори, но забеляза как Скот се паникьосва все повече с всяка изминала секунда.

— О, хайде, човече! Не ми го причинявай! Какво, за бога, намираш у нея?

Уил отново замълча.

— Не, не, не — заповтаря Скот като мантра. — Предчувствах го! Затова настоявах да излезеш с Ашли! За да не хлътнеш сериозно отново. Да ти кажа ли какво ще стане? Ще зарежеш приятелите си и ще висиш само с нея. Повярвай ми, не бива да хлътваш по…

— Рони — помогна му Уил.

— Както и да е — отсече Скот. — Пак пропускаш същественото.

— Даваш ли си сметка, че си по-наясно с моя живот, отколкото с твоя? — усмихна се Уил.

— Аз поне не забърквам каши.

Уил се сепна неволно, спомняйки си нощта на пожара. Дали Скот наистина е толкова безотговорен?

— Не искам да го обсъждаме повече — рече той, но усети, че Скот не го слуша. Взираше се нанякъде през рамото му.

— Не е истина! — отрони Скот.

Уил се обърна и видя Рони. Вървеше към тях — с дънките и черната тениска изглеждаше абсурдно като крокодил в Антарктика. По лицето му се изписа широка усмивка.