Баща й се усмихна отнесено.

— Ако това те успокоява — когато бях малък, на мен също ми беше чуждо тук. Мечтаех да замина за Ню Йорк. Странно, ала след като най-сетне избягах, усетих колко много ми липсва това място. Незнайно защо океанът сякаш ме зове.

Рони го погледна.

— Какво ще стане с мен? Обясни ли ти нещо повече полицай Пийт?

— Не. Само че собственичката държи да повдигне обвинение, понеже вещите са ценни и напоследък често си пати от крадци.

— Но аз не съм го направила! — извика Рони.

— Знам — отвърна баща й. — Ще оправим бъркотията. Като начало ще намерим добър адвокат.

— Скъпо ли вземат адвокатите?

— Добрите — да.

— Можеш ли да си го позволиш?

— Не се безпокой. Ще измисля нещо — Стив замълча. — Може ли да те попитам нещо? С какво разгневи толкова Блейз? Не ми каза.

Ако беше майка й, навярно нямаше да отговори. Преди няколко дни не би отговорила и на баща си. Сега обаче не виждаше защо да не му обясни.

— Има си един странен приятел, тръпки ме побиват от него… Реши, че искам да й го отнема. Или нещо подобно.

— Какво имаш предвид под странен?

Рони замълча. На плажа запристигаха първите семейства, понесли хавлии и плажни топки.

— Видях го снощи — тихо отрони тя и посочи към брега. — Стоеше ей там, докато разговаряхме с Уил.

Баща й не скри безпокойството си.

— Но не приближи?

Рони поклати глава.

— Не. Но нещо… не е наред у него. Маркъс…

— Може би трябва да ги избягваш. Имам предвид Блейз и Маркъс.

— Не се тревожи. Не мисля да разговарям повече с тях.

— Искаш ли да се обадя на Пийт? Знам, че първата ви среща не протече гладко…

Рони поклати глава.

— Не още. И ако щеш вярвай, но не се сърдя на Пийт. Той просто си вършеше работата. Освен това се държа тактично. Май му дожаля за мен.

— Каза ми, че ти вярва. Затова е разговарял със собственичката.

Рони се усмихна. Колко хубаво бе да споделя така с баща си! За миг си помисли колко различен щеше да бъде животът й, ако той не беше си тръгнал. Поколеба се, взе шепа пясък и го остави да изтече през пръстите й.

— Защо ни напусна, татко? — попита тя. — Достатъчно голяма съм да разбера истината. Нали?

Баща й протегна напред крака, опитваше се явно да спечели време. Изглежда се колебаеше колко да сподели и откъде да започне. Накрая подхвана от очевидното.

— Когато спрях да преподавам в „Джулиард“, концертите се заредиха един след друг. Знаеш колко мечтаех да стана известен изпълнител, нали? Както и да е… трябваше да обмисля по-сериозно решението си. Но не го направих. Не предполагах колко трудно ще е за майка ти. В крайна сметка… се отчуждихме.

Рони не откъсваше поглед от него, стараейки се да чете между редовете.

— Появил се е друг човек, нали? — попита тя с равен тон.

Баща й не отговори. Само сведе очи. Рони усети как в гърлото й засяда буца.

Когато най-сетне проговори, гласът му звучеше изморено:

— Знам, че трябваше да положа повече усилия да спася семейството си, и съжалявам. Повече, отколкото можеш да си представиш. Но искам да запомниш нещо. Никога не съм спирал да вярвам в майка ти, никога не съм спирал да вярвам в силата на нашата любов. Въпреки че в крайна сметка не се получи така, както с теб бихме желали, сега гледам теб и Джона и си казвам какво щастие е, че имам такива деца. Животът ми е пълен с грешки, но вие двамата сте най-прекрасното нещо в него.

Когато той замълча, Рони гребна още една шепа пясък и го пропусна между пръстите се. Отново я налегна умора.

— Какво ще правя?

— Имаш предвид днес?

Усети как нежно полага длан върху гърба й.

— Мисля, че първо трябва да го откриеш и да си поговорите.

— Кого?

— Уил — отвърна баща й. — Помниш ли как вчера минахте край къщата? А аз бях на верандата? Гледах ви и си мислех колко естествено изглеждате един до друг.

— Но ти дори не го познаваш — възрази Рони с тон, в който се примесваха изненада и почуда.

— Така е — усмихна се нежно баща й. — Но познавам теб. И вчера ти беше щастлива.

— Ами ако не поиска да разговаря с мен?

— Ще поиска.

— Откъде знаеш?

— Защото съм наблюдателен. Той също изглеждаше щастлив.

* * *

Рони стоеше пред „Блекли Блейкс“ и в ума й се въртеше само едно: „Не искам да го направя“. Не смееше да го погледне в очите, макар донякъде всъщност да й се искаше. А и разбираше, че няма друг избор. Знаеше, че не е постъпила честно и че той заслужава да разбере какво й е казала Ашли. Нали все пак беше чакал четири часа пред къщата й?

Освен това баща й беше прав. С Уил й беше забавно, или поне толкова забавно, колкото изобщо можеше да е тук. У него имаше нещо, което го отличаваше от всичките й познати момчета. Не защото играеше волейбол и тялото му беше атлетично, дори не защото бе по-умен, отколкото показваше. Той не се страхуваше от нея. Твърде много младежи се държаха безхарактерно, въобразявайки си, че най-важното е да си мил. И това беше важно, но не ако момчето си мислеше, че да си мил и да си безгръбначен е едно и също. Хареса й, че я заведе за риба, въпреки че не беше проявила особен ентусиазъм. По този начин Уил сякаш й казваше: „Ето това съм аз, това ми харесва и сега искам да споделя преживяването точно с теб и с никого другиго“. Твърде често се случваше някое момче да я покани на среща, но да няма представа нито какво да правят, нито къде да я заведе, принуждавайки я сама да измисли. Нехайно и безотговорно! Уил не беше такъв и това й допадаше.

Което, разбира се, означаваше, че трябва да изглади недоразумението. Окуражи се мислено да не се разколебава, ако той е ядосан, и влезе в сервиза. В нишата Скот и Уил се трудеха под повдигната кола. Скот каза нещо на Уил, той се обърна и я видя, но не се усмихна. Избърса ръцете си в памучна кърпа и тръгна към нея.

Спря на няколко крачки с непроницаемо изражение.

— Какво искаш?

Неприятно начало, но не и неочаквано.

— Беше прав — каза Рони. — Вчера си тръгнах, понеже Ашли подметна, че съм просто последното ти завоевание. Намекна, че не съм и първото, че денят, който прекарахме заедно, и местата, където ме заведе, са трикове, които прилагаш с всяко ново момиче.

Той не отлепяше поглед от нея.

— Излъгала те е.

— Знам.

— Тогава защо ме остави да стоя навън часове наред? И защо не ми каза нищо вчера?

Рони отметна кичур коса, опитвайки се да прикрие обзелия я срам.

— Бях объркана и ядосана. И смятах да ти кажа, но ти си тръгна и не успях.

— Твърдиш, че аз съм виновен?

— Не, нищо подобно. Просто имам проблеми, с които ти нямаш нищо общо. Напоследък… ми е трудно.

Рони нервно прокара ръка през косата си. В гаража беше ужасно горещо. Уил се замисли.

— Защо изобщо й повярва? Дори не я познаваш.

Рони затвори очи. „Защо ли? Защото съм идиот. Защото не се доверих на вътрешния си глас“. Не го изрече гласно. Просто поклати глава.

— Не знам.

Когато разбра, че няма да последва друго, Уил пъхна палци в джобовете си.

— Само това ли дойде да ми кажеш? Защото ме чака работа.

— Исках и да се извиня — тихо отрони тя. — Съжалявам. Прекалих.

— Правилно — изстреля Уил. — Държа се напълно нелогично. Нещо друго?

— Исках да ти кажа още, че вчера наистина се чувствах прекрасно. Е, поне до вечерта.

— Добре.

Рони не знаеше как да тълкува отговора му, но се отпусна, когато Уил й се усмихна леко.

— Добре ли? Само това ли заслужава извинението ми? Едно нищо и никакво „добре“?

Вместо отговор той пристъпи към нея и после всичко се случи твърде бързо и неочаквано. В един миг стоеше на три крачки от нея, в следващия — я беше прегърнал през кръста и я придърпваше към себе си. Приведе се и я целуна. Устните му бяха меки и стъписващо нежни. Рони усети как отвръща на целувката — навярно защото я изненада. Не продължи дълго и не беше разтърсваща и пламенна като във филмите, но въпреки това тя се зарадва и разбра, че е искала Уил да направи точно това.

Отдръпна се и усети как кръвта нахлува в страните й. Той я гледаше мило, но сериозно. В изражението му нямаше и помен от небрежност и безотговорност.

— Следващия път, когато ми се ядосаш, говори ми — каза той. — Не ме изолирай. Не обичам да играя игрички. И между другото — аз също прекарах чудесно вчера.



Когато се запъти към вкъщи, Рони все още се чувстваше леко опиянена. Повтори мислено целувката поне сто пъти. Така и не успя да разбере как всъщност се е случила.

Но й хареса. Много. Което пораждаше въпроса защо си тръгна. Беше по-логично да се уговорят да се видят пак, ала втренченият поглед на Скот и зяпналата му уста я подтикнаха да целуне набързо Уил и да го остави да се върне към работата. Някак си обаче бе убедена, че ще се видят отново, при това скоро.

Той я харесваше. Не разбираше защо или как се е случило, но беше така. Удивителна мисъл — де да беше тук Кейла да й разкаже! Е, можеше да й се обади, но нямаше да е същото. А и какво щеше да каже? Все пак й се искаше да сподели с някого.

Когато наближи къщата, вратата на работилницата се отвори. Джона излезе и се запъти към верандата.

— Здрасти, Джона! — подвикна му Рони.

— О, привет, Рони! — той се обърна и затича към нея. Застана наблизо и я изгледа изпитателно. — Може ли един въпрос?

— Разбира се.

— Искаш ли бисквитка?

— Какво?

— Бисквитка. Яде ли ти се?

Рони не разбираше накъде бие, понеже разсъжденията на брат й се лутаха на зигзаг, а не успоредно като нейните. Предпазливо отвърна:

— Не.

— Как е възможно да не ти се яде бисквитка?

— Просто не ми се яде.

— Добре де — съгласи се Джона. — Да речем обаче, че искаш. Да речем, че умираш за една бисквитка и в кухненския шкаф има цял пакет. Какво щеше да направиш?

— Щях да си взема? — предположи Рони.