Никълъс Спаркс - Последна песен

Когато се събуди, Рони погледна към часовника и въздъхна с облекчение, че за пръв път откакто беше пристигнала, е успяла да си отспи. Не беше късно, ала се чувстваше освежена. Чу телевизора в дневната, излезе от спалнята и веднага видя Джона. Лежеше по гръб върху дивана, главата му висеше надолу, но не отлепяше поглед от екрана. Вратът му — извит сякаш върху гилотина — беше целият наръсен с трохи от бисквити. Брат й отхапа още един залък и върху него и по килима се посипа нова порция трохи.

Не искаше да пита. Знаеше, че отговорът ще бъде безсмислен, но не се сдържа.

— Какво правиш?

— Гледам телевизия с главата надолу — отвърна Джона.

Даваха поредния неприятен японски анимационен филм с големооки създания и напълно непонятен за Рони сюжет.

— Защо?

— Защото така искам.

— Ще повторя — защо?

— Не знам.

Знаеше си, че не трябва да пита. Погледна към кухнята.

— Къде е татко?

— Не знам.

— Не знаеш къде е татко?

— Не съм му бавачка — раздразнено отвърна Джона.

— Кога излезе?

— Не знам.

— Беше ли тук, когато стана?

— Аха — той не отлепяше поглед от екрана. — Говорихме за прозореца.

— И после…

— Не знам.

— Искаш да кажеш, че татко просто е изчезнал безследно?

— Не. Искам да кажа, че след това намина пастор Харис и те излязоха навън да поговорят.

Съобщи го така, сякаш е трябвало сама да се досети.

— Защо тогава не ми каза веднага? — разпери отчаяно ръце Рони.

— Защото се опитвам да гледам филм наопаки. Трудно се говори, когато кръвта нахлува в главата ти.

Хрумнаха й доста остроумия — например: „Тогава стой по-често с главата надолу“ — но не се поддаде на изкушението. Защото беше в по-добро настроение. Защото си беше отспала. А най-вече защото един гласец вътре в нея нашепваше: „Може би днес ще се прибереш у дома“. Никаква Блейз, никакъв Маркъс, никаква Ашли повече. Никакви събуждания по първи петли.

И никакъв Уил…

Тази мисъл я сепна. Всъщност денят с него не беше толкова лош. Поне не и преди финала… Трябваше да му обясни какво й е казала Ашли, да му обясни защо е побягнала. Но появата на Маркъс…

Наистина искаше да се махне оттук.

Рони дръпна завесите и надзърна навън. Баща й и пастор Харис стояха на алеята пред къщата. Чак сега осъзна, че не е виждала пастора от малка. Не изглеждаше много променен — макар да се подпираше с бастун, гъстата бяла коса и вежди бяха впечатляващи, както преди. Тя се усмихна, спомняйки си колко мило се бе държал с нея след погребението на дядо й. Разбираше защо баща й го харесва толкова — той излъчваше безкрайно благодушие. Спомни си как след службата пастор Харис й предложи чаша прясна лимонада, по-вкусна от всички газирани напитки, които бе вкусвала. Двамата с баща й като че ли разговаряха с някого на алеята, ала не виждаше с кого. Тръгна към входната врата и я отвори да погледне. Веднага разпозна полицейската кола. Полицай Пийт Джонсън бе застанал до отворената предна врата и очевидно се канеше да си тръгва.

Чу как двигателят забръмча и докато слезе по стълбите пред верандата, полицаят вече потегляше. Това потвърди предчувствието й, че не я очакват добри новини.

— Стана ли вече? — каза баща й. — Преди малко надникнах в спалнята, но ти спеше дълбоко — после махна с палец. — Помниш ли пастор Харис?

Рони протегна ръка.

— Помня го. Здрасти отново. Радвам се да те видя.

Когато пасторът улови ръката й, Рони забеляза лъскавите белези по опакото на дланта му и нагоре към лакътя.

— Не мога да повярвам, че това е същата млада дама, с която имах честта да се запозная преди много-много време. Вече си пораснала — усмихна се той. — Приличаш на майка си.

Напоследък често чуваше тези думи, но още се чудеше какво означават. Че изглежда стара? Или че майка й младее? Колебаеше се как да реагира, но усещаше, че пастор Харис ги е казал като комплимент.

— Благодаря. Как е госпожа Харис?

Пасторът понамести бастуна.

— Поддържа ме във форма, както винаги. Убеден съм, че и тя ще се зарадва да те вили. Ако ти остане време да наминеш, ще се погрижа да ти направи кана с домашна лимонада.

Явно и той си спомняше.

— Нищо чудно да се възползвам от предложението.

— Надявам се да го направиш — каза пастор Харис и се обърна към Стив. — Благодаря още веднъж, че се зае с прозореца. Става чудесен.

Стив спря с ръка размяната на любезности.

— Недей да ми благодариш…

— Напротив. Благодарен съм ти. Но трябва да вървя. Тази сутрин сестрите Тоусън ще водят лекцията по вероучение. Ако ги познаваш, значи си наясно защо се налага да не ги оставям да се развихрят. Сигурно вече са почнали да бълват огън и жупел. Харесват Данаил и Откровения и забравят, че в тази добра книга има и други глави — обърна се към Рони. — Чудесно е, че те видях отново, млада госпожице. Надявам се баща ти да не ти създава много неприятности. Знаеш какви са родителите.

— Няма проблем — усмихна се Рони.

— Добре. Но ако ти създава главоболия, ела да си поприказваме и аз ще се погрижа да го вкарам в правия път. Като малък беше доста палав понякога. Представям си колко те изнервя.

— Не бях палав — възрази баща й. — По цял ден свирех на пиано.

— Напомни ми някой път да ти разкажа как напълни с червена вода казана за кръщавките.

— Не съм правил такова нещо! — запротестира баща й.

Пастор Харис очевидно се забавляваше.

— Може би, но в крайна сметка съм прав. Независимо как се представя, баща ти не беше съвършен.

После се обърна и закрачи по алеята. Рони го проследи удивено. Всеки, който успееше да вземе на подбив баща й — безобидно, разбира се — автоматично се превръщаше в евентуален приятел. Особено ако имаше какво да разкаже за Стив. Забавни историйки. Любопитни историйки.

Баща й изпрати пастор Харис с неразгадаемо изражение. Когато се обърна към нея обаче, лицето му си бе възвърнало добре познатия облик. Рони си спомни, че само преди няколко минути бе разговарял с полицай Пийт.

— Какво ти каза полицай Пийт? — попита тя.

— Искаш ли първо да закусим? Сигурен съм, че си гладна. Почти не вечеря снощи.

— Кажи ми, татко — стисна го Рони за ръката.

Баща й се поколеба, стараейки се да намери точните думи, но не откри как да смекчи истината.

— Не можеш да се върнеш в Ню Йорк. Поне докато не се явиш в съда следващата седмица. Собственичката на магазина възнамерява да повдигне обвинение.

Рони седна върху дюната по-скоро уплашена, отколкото гневна при мисълта за случващото се вкъщи. Измина час, откакто разбра какво е казал полицай Пийт, и оттогава не бе мръднала от тук. Знаеше, че вътре баща й разговаря по телефона с майка й, и ярко си представяше как реагира тя. Единственото предимство да е тук…

Ако не броеше Уил…

Рони поклати глава, чудейки се защо, за бога, продължава да мисли за него. Всичко беше приключило. Ако въобще е започвало, разбира се. С какво го беше заинтригувала? Излизал е дълго с Ашли, което означава, че харесва момичета като нея. А Рони бе твърдо убедена, че хората не се променят. Вкусовете им си остават същите, макар да не си дават сметка защо. А тя не приличаше никак на Ашли.

Тук спор нямаше. Защото ако беше като Ашли, щеше да се хвърли в океана и да заплува към хоризонта, докато елиминира всякаква надежда за спасение. Дали да не помисли по-сериозно над този вариант?

Все пак друго я тревожеше повече. Майка й. Която несъмнено вече е разбрала за ареста. Рони потръпна. Ким сигурно крещеше в слушалката, не, виеше. Щом приключеше разговорът, щеше да се обади на сестра си или на майка си да ги осведоми за новата простъпка на Рони. Обикновено пресъздаваше подробностите (без да спестява и най-дребната) толкова преувеличено, че Рони излизаше по-черна от самия дявол. Майка й винаги пренебрегваше нюансите. В този случай най-същественият нюанс бе, че Рони не го е направила!

Ала имаше ли значение това? Не, естествено. Усещаше гнева на майка си и стомахът я присвиваше. Може би не беше чак толкова зле, че днес нямаше да отпътува за вкъщи.

Чу стъпките на баща си. Когато погледна през рамо, той се поколеба, сякаш се опитваше да прецени дали дъщеря му иска да остане сама. Накрая предпазливо седна до нея. Не каза нищо. Взря се в риболовния кораб, закотвен на хоризонта.

— Ядоса ли се много?

Вече знаеше отговора, но не се сдържа да попита.

— Малко — призна баща й.

— Само малко?

— Е, нещо като Годзила в кухнята.

Рони затвори очи и си представи сцената.

— Каза ли й какво стана в действителност?

— Разбира се. И я уверих, че ти вярвам — той я прегърна през рамо. — Ще се успокои. Винаги е така.

Рони кимна. Усещаше как баща й я изучава с поглед в тишината.

— Съжалявам, че не можеш да си тръгнеш днес — каза той с мек, извинителен тон. — Разбирам колко ти е неприятно.

— Не ми е неприятно — автоматично възрази тя. Изненадващо почувства, че колкото и да се мъчи да се убеди в противното, всъщност казва истината. — Просто ми е чуждо.