— Доста дълго почака.

— Изобщо не трябваше да идвам. Вече ти казах да си вървиш — втренчи се в него тя.

Уил стисна устни.

— Искам да знам какво стана.

— Нищо.

— Какво ти каза Ашли?

— Нищо.

— Видях ви да си говорите! — обвинително възкликна той.

Точно затова не искаше да излиза. Не искаше да отговаря на този въпрос.

— Уил…

— Защо си тръгна, след като говорихте? И ти трябваха четири часа, за да дойдеш?

Рони поклати глава, отказвайки да признае колко обидена се чувства.

— Няма значение.

— С други думи, Ашли ти каза нещо, нали? Какво? Че още излизаме? Е, не е вярно. Между нас всичко е приключило.

Едва след секунда Рони осъзна смисъла на чутото.

— Била ти е приятелка?

— Да — отвърна Уил. — Две години.

Рони замълча, той се изправи и пристъпи към нея.

— Какво точно ти каза?

Ала Рони сякаш не чуваше думите му. Замисли се за първия път, когато видя Ашли и Уил. Ашли със съвършеното тяло в красиви бикини, вперила поглед в него…

Гласът му долетя отново някак отдалеч:

— Какво? Не желаеш дори да ми отговориш? Накара ме да чакам четири часа и няма да си направиш труда да ми обясниш?

Думите долитаха приглушено. Рони си спомни как през деня край игрището Ашли аплодираше, флиртуваше… за да я забележи Уил?

Защо? Защото искаше да си го върне? И се страхуваше, че Рони ще й попречи?

Всичко се подреждаше. Ала преди да реши какво да отвърне, Уил поклати глава.

— Смятах те за различна. Мислех си… — взря се в нея със смесица от гняв и разочарование, после рязко се обърна и тръгна към плажа. — По дяволите, не знам какво съм си въобразявал — подхвърли през рамо.

Рони пристъпи напред и се накани да го извика, но забеляза проблясък точно там, където водата срещаше брега. Светлинката се издигаше и спускаше, сякаш някой подхвърля…

Огнено кълбо, осъзна тя.

Дъхът й застина в гърлото. Разбра, че Маркъс е там, отстъпи инстинктивно назад. Внезапно си представи как той се промъква до гнездото, докато тя спи навън. Защо не я оставяше на мира? Нима я следеше?

Беше чувала по новините подобни истории. Макар да смяташе, че знае как да се справя в почти всяка ситуация, този път беше различно. Защото Маркъс беше различен.

Защото Маркъс я плашеше.

Уил вече беше през няколко къщи надолу по брега и фигурата му се стопяваше в мрака. Дали да го извика и да му разкаже всичко? Не искаше да остава повече навън. Не искаше Маркъс да я вижда с Уил. И във всеки случай, тя и Уил не бяха приятели. Вече не. Вече беше съвсем сама.

С Маркъс.

Паникьосано отстъпи още една крачка, после с усилие на волята спря. Разбереше ли, че тя се страхува, щеше да стане още по-лошо. Насили се да остане в ореола светлина около верандата и се обърна решително към Маркъс.

Не го виждаше — различаваше само как трептящият пламък подскача нагоре-надолу. Знаеше, че иска да я уплаши, и нещо в нея се разбунтува. Продължи да се взира към него, сложи ръце върху хълбоците си и вдигна предизвикателно брадичка. Кръвта бушуваше в гърдите й, ала Рони не помръдна дори когато огненото кълбо застина в дланта му. Миг по-късно светлинката угасна. Разбра, че Маркъс е сключил длан около кълбото, давайки знак, че приближава.

Тя обаче отново не помръдна. Не беше сигурна как ще постъпи, ако той изневиделица се появи на няколко метра от нея, но когато секундите отброиха една минута, а после още една, Рони осъзна, че той е решил да не идва. Изтощена от очакването и доволна, че е успяла да предаде посланието си, тя се обърна и влезе вкъщи.

Чак когато затвори вратата и се облегна на нея, усети, че ръцете й треперят.

15.

Маркъс

— Искам да хапна нещо, преди да затворят закусвалнята — примоли се Блейз.

— Върви тогава — каза Маркъс. — Аз не съм гладен.

Двамата бяха в „Бауърс Пойнт“ заедно с Теди и Ланс, които бяха довели две от грозни по-грозни момичета и се опитваха да ги напият. Маркъс се ядоса, че са тук, после Блейз започна да го върти на шиш с въпроси къде се е губил цял ден.

Не беше глупава и сигурно се досещаше, че изчезването му има нещо общо с Рони. От самото начало беше усетила, че Маркъс проявява интерес към нюйоркчанката. Затова, естествено, сложи дисковете в чантата й. Съвършеният начин да задържи Рони на разстояние… което означаваше, че и Маркъс няма да я вижда.

Това го вбесяваше. А сега на всичкото отгоре слушаше хленчовете й, че е гладна, и търпеше досадните й въпроси…

— Не искам да ходя сама — проплака отново тя.

— Глуха ли си? — изръмжа Маркъс. — Чуваш ли изобщо какво ти казвам? Повтарям — не съм гладен.

— Не настоявам да ядеш… — промърмори Блейз сепнато.

— Ще млъкнеш ли най-сетне?

Това я накара да престане. Поне за няколко минути. По нацупеното й изражение долавяше, че иска извинение. Е, нямаше да го получи.

Обърна се към водата и запали огненото кълбо, ядосан, че Блейз не си тръгва. Ядосан, че Теди и Ланс също висят тук и не усещат, че се нуждае от тишина и спокойствие. Ядосан, че Блейз отпъди Рони, но най-вече ядосан, че всичко това го изнервя. Странно чувство, което никак не му допадаше. Прииска му се да удари нещо или някого, погледна към намусената Блейз и тя набързо застана начело в списъка. Обърна се гърбом. Представи си как си пийва бира, пуска си музика и остава насаме с мислите си. Без цялата тази шайка наоколо.

Всъщност не беше ядосан на Блейз. По дяволите! Когато му разказа какво е направила, му стана приятно. Сметна, че това ще разчисти пътя му към Рони. Пито-платено, нещо такова. Но когато го предложи на Рони, тя реагира така, сякаш той е заразноболен, сякаш предпочита да умре, отколкото да се доближи до него. Но той не беше навикнал да се отказва лесно. Надяваше се все някога момичето да осъзнае, че това е единственият начин да се измъкне от кашата. Затова се запъти към къщата й за кратко гостуване, надявайки се да поговорят. Беше решил да смекчи тона и да я изслуша съчувствено как се оплаква от ужасната постъпка на Блейз. Представяше си как се разхождат и дори — защо не? — се скриват под кея. По-нататък — каквото е писано…

Ала пред къщата й завари Уил. Той беше — нямаше грешка. Чакаше, седнал върху дюната. И тя наистина излезе да си поговорят. По-скоро сякаш спореха, но от жестовете им личеше, че има нещо между тях. Което също ядоса Маркъс. Защото означаваше, че се познават. Защото означаваше, че вероятно са се сближили. От което излизаше, че я е преценил съвсем погрешно.

И после? О, това беше върхът! Когато Уил си тръгна, Рони разбра, че има двама посетители. Забеляза, че Маркъс гледа към нея. Той предположи, че тя или ще дойде при него с надеждата да го придума да вразуми Блейз, или ще се уплаши и ще избяга както предишния път. Харесваше му, че се страхува от него. Можеше да използва страха й.

Ала тя не оправда очакванията му. Впери предизвикателно поглед към него. Изопнато върху верандата, тялото й излъчваше гневна решимост. Накрая се прибра.

Никой не смееше да го предизвиква. Особено момиче. За кого, по дяволите, се мислеше тя? Стегнато миньонче или не, поведението й не му допадаше. Никак даже.

Блейз прекъсна мислите му:

— Сигурен ли си, че не искаш да дойдеш?

Маркъс се обърна към нея, обзет от внезапна нужда да прочисти съзнанието си, да поохлади страстите. Знаеше какво точно му трябва и кой ще му го даде.

— Ела тук — каза той с насилена усмивка. — Седни до мен. Остани.

16.

Стив

Стив вдигна поглед, когато Рони влезе в стаята. Макар да му се усмихна с надеждата да го увери, че всичко е наред, той забеляза с какво изражение грабна книгата си и тръгна към спалнята.

Нещо определено не беше наред.

Само че не знаеше какво. Дали е тъжна, ядосана или уплашена? Поколеба се дали да я заговори, но беше убеден, че тя иска да се справи сама. Съвсем нормално навярно. Напоследък не беше край нея, но години наред бе преподавал на тийнейджъри и помнеше как сърцето му тревожно се свиваше, когато усетеше, че децата имат нужда да поговорят с някого и искат да споделят нещо важно.

— Хей, татко — обади се Джона.

Докато Рони беше навън, му бе забранил да надзърта пред прозореца и момчето разбра, че е по-добре да не спори. Седна пред телевизора и през последните петнадесет минути следеше доволно „Скуби Ду“.

— Да?

Джона се изправи със сериозно изражение.

— Има едно око, говори френски и обича бисквитки преди лягане. Що е то?

— Нямам представа — предаде се Стив след кратък размисъл.

Джона закри едното си око с длан.

— Moi.

Стив се засмя, стана от дивана и остави Библията. Синът му винаги успяваше да го разсмее.

— Добре. В кухнята има пакет шоколадови бисквити. Отправиха се натам.

— Рони и Уил май се скараха — констатира Джона и подръпна пижамата си.

— Така ли се казва?

— Не се безпокой. Проверих го.

— Аха. И защо смяташ, че са се скарали?

— Чух ги. Уил говореше доста гневно.

— Мислех, че гледаш филм — намръщи се Стив.

— Гледах. Но ги чувах — обясни Джона.

— Не бива да подслушваш чужди разговори — укори го Стив.

— Но понякога са интересни.

— Въпреки това.

— Мама се опитва да подслушва Рони, когато говори по телефона. А когато е под душа, й преглежда съобщенията.

— Така ли? — Стив се постара да не изглежда прекалено изненадан.

— Да. Как иначе ще й хване дирите?

— Не знам… може би ако поговори с нея — предположи Стив.

— Как не! — изсумтя Джона. — Дори Уил не може да говори спокойно с нея. Тя подлудява всички.



На дванадесет Стив нямаше много приятели. Училището и уроците по пиано поглъщаха почти цялото му време. Основният му събеседник беше пастор Харис.