Рони инстинктивно огледа множеството. Различи поне шест красавици в бански, вперили поглед в Уил. Думите заседнаха в гърлото й. Ашли обаче продължаваше:

— Смятах, че си разбрала… Изглеждаш по-умна от тези наоколо. Предположих…

— Трябва да вървя — обяви Рони по-спокойно, отколкото се чувстваше. Усети как краката й потреперват, когато се изправи. Уил явно забеляза, че става, обърна се към нея и й се усмихна…

„Като най-чаровното момче на света.“

Тя извърна гневно очи — ядосваше му се, но още повече се ядосваше на себе си, задето се е проявила като пълна глупачка. Искаше само да си тръгне. Колкото се може по-бързо.



В спалнята Рони метна куфара върху леглото и започна да хвърля дрехите си в него. Вратата се отвори и на прага застана баща й. Тя се поколеба, но след секунда тръгна към гардероба и грабна още дрехи.

— Тежък ден? — попита баща й с мек глас и продължи, без да чака отговор. — Бях в работилницата с Джона и видях, че си идваш. Изглеждаш вбесена.

— Не ми се обсъжда.

Баща й остана на прага.

— Къде отиваш?

Рони пое разярено въздух и продължи да си събира багажа.

— Заминавам си. Обаждам се на мама и се прибирам.

— Толкова ли е зле?

Тя се обърна към него.

— Моля те, не ме принуждавай да остана. Не ми харесва тук. Не харесвам хората. Не съм за тук. Чуждо ми е. Искам да се върна у дома.

Баща й замълча, но по лицето му ясно се изписа разочарование.

— Съжалявам — добави Рони. — Не е заради теб. Ще си говорим, когато ми се обаждаш. И ще се виждаме, когато идваш в Ню Йорк. Нали?

Той продължи да я наблюдава мълчаливо. Тя се почувства още по-зле. Огледа съдържанието на куфара и прибави последните си вещи.

— Не съм сигурен, че мога да ти разреша да си отидеш.

Очакваше го. Окуражи се мислено.

— Татко…

Той вдигна ръце.

— Не е заради това, което си мислиш. Ако можех, щях да те пусна. Веднага щях да се обадя на майка ти. Но случката в музикалния магазин…

„С Блейз — каза си тя. — И арестът“.

Раменете й се отпуснаха. В гнева си беше забравила откраднатите дискове.

Естествено, че е забравила. Нали не ги беше откраднала! Силите внезапно я напуснаха, тя се обърна и се строполи върху леглото. Колко нечестно! Напълно несправедливо!

Баща й още стоеше на прага.

— Ще се обадя на Пийт — полицай Джонсън — да го питам. Но може да не успея да се свържа с него до утре, а не искам да се забъркваш в нови неприятности. Ако той каже, че няма проблем и ти все още искаш да си вървиш, няма да те спирам.

— Обещаваш ли?

— Да. Въпреки че предпочитам да останеш.

Рони кимна и стисна устни.

— Нали ще идваш да ме виждаш в Ню Йорк?

— Ако мога.

— Какво означава това?

Преди баща й да успее да отговори, някой почука на вратата — силно и настойчиво. Стив погледна през рамо.

— Май е момчето, с което излезе днес — Рони се зачуди откъде знае и прочел изражението й, баща й добави: — Видях го да върви насам, когато влизах в къщата. Искаш ли аз да отворя?

„Не му се сърди. Просто си е такъв. Природа.“

— Не — отвърна Рони. — Ще се справя.

Баща й се усмихна и за миг й се стори, че за един ден се е състарил. Сякаш молбата й да замине го беше прекършила.

Въпреки всичко мястото й не беше тук. Този град беше негов, не неин.

Хлопането се повтори.

— Татко?

— Да?

— Благодаря — каза тя. — Знам, че искаш да остана, но не мога.

— Няма нищо, скъпа — той се усмихна, но думите прозвучаха тъжно. — Разбирам те.

Рони дръпна един конец от джинсите си и се изправи. Когато стигна прага на стаята, той положи длан върху гърба й. Тя спря, после поизправи рамене и решително се отправи към входната врата. Отвори я със замах и свитата ръка на Уил замръзна във въздуха. Изглеждаше изненадан да я види.

Рони го погледна и се почуди как е могла толкова глупаво да му се довери. Защо не послуша инстинкта си?

— Здрасти… — рече той и свали ръка. — Тук си значи. За момент си помислих…

Рони захлопна вратата, ала тропането тутакси проехтя отново.

— Хайде, Рони! — умолително възкликна Уил. — Искам само да разбера какво стана. Защо си тръгна?

— Върви си! — викна му тя.

— Къде сгреших?

Тя отвори вратата.

— Няма да играя по твоите правила!

— Какви правила? Какво говориш?

— Не съм глупачка. И не искам да разговарям с теб.

Рони затръшна отново вратата. Уил задумка.

— Няма да си тръгна, преди да поговорим!

Баща й приближи.

— Смут в рая?

— Не е никакъв рай.

— Така изглеждаше — каза той, после предложи отново — Да се погрижа ли аз?

Хлопането проехтя отново.

— Скоро ще се откаже. Най-добре да не му обръщаме внимание.

След кратък размисъл той сякаш се съгласи с нея и махна към кухнята.

— Гладна ли си?

— Не — механично отвърна Рони. После притисна с длан стомаха си и мнението й се промени. — Е, може би малко.

— Открих нова рецепта в интернет. Този път с лук, гъби и домати в зехтин. Сервират се с паста и „Пармезан“. Добре ли ти звучи?

— На Джона едва ли ще му хареса.

— Той поиска хотдог.

— Каква изненада!

Баща й се усмихна точно в момента, когато хлопането започна отново. И този път не спря. Явно прочел нещо в изражението й, Стив разпери ръце.

Без да се замисли, Рони тръгна към него и усети как я прегръща. Долови нежност и прошка — бяха й липсвали през всичките години без него. Едва възпря сълзите. Пусна го и предложи:

— Да ти помогна ли да приготвиш вечерята?



Рони отново се опита да осмисли съдържанието на току-що изчетената страница. Слънцето започна да залязва преди час. След като на няколко пъти превъртя каналите на телевизора, тя го изключи и взе книгата. Ала колкото и да се мъчеше, така и не стигна до края на главата, понеже вече почти цял час Джона стоеше пред прозореца… а това я принуждаваше да мисли какво, или по-точно кого, вижда оттам.

Уил. Изминаха четири часа, но той не си тръгваше. Отказа се да тропа по вратата и чисто и просто седна върху дюната с гръб към къщата. Технически погледнато, се намираше на общинска земя и на Рони и на баща й — който, странно, пак четеше Библията — им оставаше само едно: да се правят, че не го забелязват. Точно това всъщност се опитваха да правят.

Джона обаче го забелязваше, и още как. Съзерцаваше Уил като НЛО, приземило се край къщата им, или като Снежния човек, приседнал на пясъка. Макар да бе облякъл пижамата с трансформърите — трябваше да си е легнал поне преди половин час — той се примоли на баща си да му позволи да остане още малко, защото, както се изрази, „ако си легна прекалено рано, може да подмокря дюшека“.

Как не!

Не беше се напишквал от бебе. Рони знаеше, че баща й не му повярва, но отстъпчивостта му вероятно се дължеше на факта, че това е първата им вечер заедно, откакто бяха пристигнали, и ако полицай Джонсън разрешеше на Рони да си тръгне, може би и последната. Баща й явно искаше да удължи идилията.

Напълно разбираемо желание, естествено, но я караше да изпитва угризения, задето смята да си върви. Приготвянето на вечерята се оказа по-забавно, отколкото предполагаше, понеже баща й не я засипваше с подмолни въпроси като майка й. Рони обаче бе решена да си тръгне веднага щом е възможно, въпреки че той щеше се натъжи. Но пък трябваше да се опита да му остави хубав спомен поне от тази вечер.

Което, разбира се, беше невъзможно.

— Докога ще стои там? — измърмори Джона. По нейни изчисления — за шести път, въпреки че нито тя, нито баща й му отговаряха. Сега обаче Стив остави Библията.

— Защо не отидеш да го попиташ? — предложи.

— Да бе — изсумтя Джона. — Да не би да е мое гадже?

— Не е и мое — уточни Рони.

— Държи се така.

— Но не е. Ясно? — прелисти Рони страницата.

— Защо тогава седи там? — Джона наклони глава, опитвайки се да разреши загадката. — Искам да кажа, доста е странно, нали? От четири часа е там и чака да си поговорите. Чака моята сестра, моля ви се. Моята сестра.

— Чувам те — отвърна Рони.

От двадесет минути препрочиташе един и същи абзац.

— Просто казвам, че е странно — повтори Джона като изумен учен. — Защо ще чака моята сестра?

Рони вдигна поглед и забеляза как баща й се опитва безуспешно да сдържи усмивката си.

Върна се към книгата и с възобновена решимост зачете същия абзац. За няколко минути в стаята се възцари тишина.

Без да се брои въртенето и мърморенето на Джона пред прозореца.

Постара се да не му обръща внимание. Облегна се назад, качи крака върху масичката за кафе и се опита да се съсредоточи върху думите. За минута-две успя да се изолира от всичко наоколо и тъкмо да се вглъби отново в историята, когато с тънък гласец Джона отрони:

— Докога ще стои там?

Рони затвори книгата със замах.

— Стига толкова! — викна тя, за кой ли път убедена, че брат й е усъвършенствал всички методи да я вбесява. — Схванах! Отивам!

Духаше силен вятър, понесъл мирис на сол и водорасли. Рони излезе на верандата и се запъти към Уил. По нищо не пролича да е чул хлопването на външната врата. Продължи да подхвърля мидички по раците, които се щураха около дупките си.

Мъглата над океана забулваше звездите и нощта изглеждаше по-студена и по-тъмна отпреди. Рони скръсти ръце, за да се запази от вечерния хлад. Забеляза, че Уил е със същите къси панталони и блузата, които носеше през деня. Запита се дали не му е студено, но прогони мисълта. Напомни си, че не я интересува, когато той се обърна към нея. Не успя да разчете изражението му в тъмното, но осъзна, че ядът й към него е стихнал и сега е по-ядосана от упорството му.

— Направо подлуди брат ми — заяви Рони с надежда гласът й да е прозвучал достатъчно авторитетно. — Върви си.

— Колко е часът?

— Минава десет.