Неколцина служители работеха в кабинетите си, въпреки че още час аквариумът щеше да остане затворен за посетители. Уил обичаше да идва тук преди началото на работния ден. Приглушените светлини от аквариумите и безмълвието създаваха усещане за тайно убежище. Понякога се питаше дали обитателите им съзнават колко се е смалила територията им и дали усещат присъствието му.

Рони вървеше до него и мълчаливо наблюдаваше. Подминаха огромен резервоар с вода, приютил умалено копие на потопена през Втората световна война германска подводница. Пред аквариума на бавно пулсираща медуза, излъчваща меко сияние в мрака, Рони спря и докосна удивено стъклото.

— Aurelia aurita — каза Уил. — Позната още като лунна медуза.

Рони кимна и отново се вгледа в аквариума, омагьосана от плавните движения на медузата.

— Толкова нежни изглеждат — каза тя. — Не е за вярване, че жилят толкова болезнено.

Косата й изглеждаше по-къдрава от вчера, придавайки й вид на непокорна покорителка на мъжки сърца.

— На мен ли го казваш! Като малък си патех от тях поне веднъж годишно.

— Трябва да ги отбягваш.

— Старая се. Но те някак си ме намират. Привличам ги.

Рони се усмихна вяло, после се обърна и го погледна в очите.

— Защо сме тук?

— За да ти покажа нещо. Казах ти.

— Виждала съм риби. Посещавала съм и аквариум.

— Знам. Но това е нещо по-специално.

— Защото сме сами?

— Не — отвърна Уил. — Защото ще ти покажа нещо, което посетителите не виждат.

— Какво? Ти и аз в аквариум със солена вода?

— Още по-забележително — ухили се Уил. — Ела.

В подобна ситуация обикновено не би се поколебал да улови за ръка момичето, но с нея не смееше да опита. Посочи с палец почти незабележимия коридор в ъгъла. В края му спря пред поредната врата.

— Не ми казвай, че си имаш кабинет — подразни го тя.

— Не. Не работя тук. Доброволец съм, забрави ли?

Влязоха в просторна сивкава зала, от чиито стени стърчаха тръби. Над главите им бръмчаха флуоресцентни лампи. Заглушаваше ги шумът от огромните водни филтри по стената в далечния край на залата. От гигантски открит аквариум, пълен почти до ръба с океанска вода, долиташе миризма на сол.

Уил я поведе към стоманената платформа около него и изкачи металните стъпала. В далечния край на аквариума имаше плексигласов прозорец. Лампите по тавана осветяваха бледо създанието във водата, което плуваше бавно — след малко Рони го разпозна.

— Морска костенурка?

— По-точно гигантска морска костенурка.

Костенурката се плъзна край стъклото и Рони различи белезите по корубата й и липсващия плавник.

— Как е пострадала?

— Ударило я витло на лодка. Спасиха я преди месец. Беше полумъртва. Ветеринар от щатската клиника ампутира част от предния й плавник. Нарекохме я Мейбъл.

Мейбъл плуваше леко наклонена. Блъсна се в далечната стена на аквариума и започна да обикаля отново.

— Ще се оправи ли?

— Чудо е, че изобщо оживя. Надявам се да се справи. Сега е по-силна. Но никой не знае дали ще оцелее в океана.

Рони видя как Мейбъл се блъсна отново в стената. Когато костенурката коригира курса си, тя се обърна към Уил.

— Защо държеше да я видя?

— Защото смятах, че ще я харесаш. Тя ми е любимка. Нищо, че е цялата в белези.

Рони се замисли над думите му, но замълча. Обърна се и пак загледа Мейбъл. Костенурката изчезна в сенките в дъното. Рони въздъхна.

— Не си ли на работа?

— Днес почивам.

— Предимството да работиш за баща си, а?

— Може и така да е.

Рони почука по стъклото, за да привлече вниманието на Мейбъл. След малко се обърна отново към него.

— И как прекарваш обикновено почивния си ден?

— По добрия стар южняшки начин значи. Ходиш на риболов, съзерцаваш облаците. Представям си как дъвчеш тютюн…

Останаха още половин час в аквариума. Рони хареса много тюлените, а после Уил я заведе в ловния магазин да купят замразени скариди. След това я закара до спокойно място край брега и извади риболовните принадлежности, скътани в багажника на пикапа. Поведе я към края на малък кей, където седнаха, провесили крака над водата.

— Не се дръж като сноб — укори я той. — Вярваш или не, Югът е страхотен. Имаме канализация и прочее. А през почивните дни излизаме на сафари.

— Сафари?

— Караме пикапите си из калта.

Рони си придаде замечтано изражение.

— Звучи толкова… интелектуално.

Той я бутна закачливо с лакът.

— Е, дразни ме, щом искаш. Но е забавно. Калта пръска по предното стъкло, полепва по гумите и омазва приятелчето зад теб.

— Прилошава ми само като си го представя — безизразно констатира Рони.

— Предполагам, че ти се забавляваш другояче в града.

Рони поклати глава.

— Мм… да. Донякъде.

— Обзалагам се, че си стоиш само в Ню Йорк.

— Нищо подобно. Сега съм тук, нали?

— Знаеш какво имам предвид. В събота и неделя…

— Че защо да пътувам извън града?

— За да поостанеш насаме например.

— Мога да се уединя и в стаята си.

— Къде ходиш, когато ти се прииска да поседнеш под някое дърво и да почетеш?

— В Сентръл Парк — отвърна Рони, без да се замисля. — Харесала съм си едно страхотно хълмче. И на две крачки продават капучино.

Уил поклати глава с престорено съжаление.

— Градско момиче! Хващала ли си някога въдица?

— Едва ли е много трудно. Слагаш стръвта, мяташ и чакаш. Така ли е?

— Не е толкова просто. Трябва да прецениш къде да хвърлиш и да успееш да метнеш точно там. Трябва да знаеш какви плувки и каква стръв да използваш — зависи от рибата, която искаш да хванеш, и от бистротата на водата. Освен това трябва да усетиш кога кълве. Ако избързаш или закъснееш, изпускаш рибата.

Рони се замисли.

— Ти защо избра скариди?

— Защото ги предлагаха с намаление — отвърна Уил.

Рони се засмя и го побутна леко.

— Умно — отбеляза тя. — Но май си го заслужих.

Той усети топлината на рамото й.

— И по-лошо наказание заслужаваш — каза той. — Повярвай ми, за някои момчета тук риболовът е като религия.

— А за теб?

— За мен не. Риболовът е възможност… да си събера мислите. Да остана сам. Освен това обичам да съзерцавам облаците, докато дъвча тютюн.

Рони сбърчи нос.

— Не дъвчеш тютюн, нали?

— Не. Не ми допада идеята да пипна рак на устата.

— Хубаво — одобри Рони и разклати крака напред-назад. — Не излизам на срещи с пушачи.

— Искаш да кажеш, че съм те поканил на среща?

— Не. Категорично не. Просто ловим риба.

— Толкова много имаш да учиш. Имам предвид… риболовът е олицетворение на живота.

Рони вдигна паднала върху кея клонка.

— Прозвуча като в реклама за бира.

Над главите им прелетя орел рибар, кордата потрепна веднъж, после втори път. Изопна се и Уил дръпна въдицата. Скочи на крака и преди Рони да осъзнае какво става, занавива бързо макарата.

— Улови ли нещо? — попита тя и се изправи.

— Ела по-близо — настоя той и протегна въдицата към нея. — Ето! Дръж я!

— Не мога! — извика Рони и отстъпи назад.

— Лесно е! Просто я вземи и продължавай да навиваш!

— Не знам как!

— Обясних ти! — връчи й Уил въдицата. — Просто навивай!

Рони забеляза как пръчката се извива надолу.

— Не спирай! Кордата трябва да е опъната!

— Опитвам се!

— Справяш се чудесно!

Червеникавата риба се замята точно под повърхността и Рони се развика въодушевено. Уил се разсмя, тя също се усмихна и заподскача на един крак. Рибата се подаде отново. Рони пак възкликна победоносно и подскочи още по-високо, този път с изписана по лицето непоклатима решимост.

Уил си помисли, че отдавна не е виждал по-смешна сцена.

— Просто продължавай — насърчи я той. — Докарай я по-близо до кея и аз ще се погрижа за останалото.

Стиснал мрежата, той легна по корем и протегна ръка над водата. С бързо движение загреба и се изправи. Обърна мрежата и рибата падна с плясък върху дъските на кея. Рони продължи да върти макарата, кръжейки наоколо. Уил се пресегна към кордата.

— Какво правиш? — изкрещя Рони. — Трябва да я върнем обратно!

— Всичко е наред…

— Тя умира!

Уил се наведе, сграбчи рибата и я пристисна към кея.

— Нищо й няма!

— Трябва да извадиш кукичката! — изкрещя отново Рони.

Уил хвана кукичката и я заизтегля от устата на рибата.

— Опитвам се! Дай ми секунда!

— Кръвта й изтича! Боли я! — защура се около него Рони.

Без да й обръща внимание, Уил стисна по-здраво кукичката. Усещаше как рибата тупа с опашка по дъските и се извива под дланта му. Беше малка — вероятно не повече от два килограма — ала изненадващо силна.

— Много се бавиш! — порица го Рони.

Той отстрани внимателно кукичката, но не пусна рибата.

— Сигурна ли си, че не искаш да я занесеш вкъщи за вечеря? Все ще излязат едно-две филета от нея.

Рони отвори и затвори невярващо уста, ала преди да успее да проговори, Уил хвърли рибата обратно във водата. Тя цопна шумно, гмурна се навътре и изчезна. Уил избърса кръвта от пръстите си с малка хавлиена кърпа.

Рони продължаваше да го следи укоризнено с порозовели от възбуда страни.

— Щеше да я изядеш, нали? Ако не бях тук?

— Щях да я пусна.

— Защо ли не ти вярвам?

— Сигурно защото си права — усмихна се Уил и взе въдицата. — Ти ли ще сложиш стръвта или аз?



— Мама се е заела да организира сватбата на сестра ми и иска всичко да е перфектно — обясни Уил. — Вкъщи е… доста напрегнато напоследък.

— Кога е сватбата?

— На девети август. Сестра ми държи церемонията да е у дома, а това още повече усложнява ситуацията. И изнервя мама.

— Що за човек е сестра ти? — усмихна се Рони.

— Страхотна е! Живее в Ню Йорк. Свободен дух. Прилича на една друга по-голяма сестра, която имам честта да познавам.