— Не искам да го виждам. Не искам да разговарям с него — заяви Рони.

— Е, опитай се да превъзмогнеш тези чувства. Баща ти е добър човек. Обича ви.

— Затова ли ни изостави?

Майка й не отговори. Погледна в огледалото за обратно виждане.

— Очакваш ваканцията с нетърпение, нали, Джона?

— Майтапиш ли се? Ще си прекараме страхотно!

— Радвам се, че поне ти си настроен положително. Може би ще помогнеш на сестра си?

— О, да — измърмори Джона.

— Просто не разбирам защо да не прекарам лятото с приятелите си — изхленчи Рони. Не искаше да се предава. Макар да разбираше колко минимални са шансовете й, все пак не губеше надежда, че може да убеди майка си да обърне назад.

— Да висиш по цели нощи в клубовете, това ли искаш да кажеш? Не съм толкова глупава, Рони. Знам какви свърталища са тези места.

— Нищо лошо не правя, мамо.

— Ами оценките ти? А вечерният час? И…

— Да сменим темата — прекъсна я Рони. — Би ли ми обяснила например защо е толкова важно да отделям време за баща си?

Майка й не си направи труда да отговори. Рони добре разбираше защо. Вече го бяха обсъждали стотици пъти, макар да не приемаше доводите й.

Колите най-сетне се пораздвижиха. Изминаха една пресечка. После пак спряха. Майка й свали стъклото и огледа върволицата отпред.

— Какво ли става? — измърмори тя.

— Заради плажа е — предположи Джона. — Винаги е претъпкан.

— Три часът е. Неделя. Няма логика.

Рони сви крака. Мразеше живота си. Мразеше всичко.

— Мамо! Знае ли татко, че арестуваха Рони? — попита Джона.

— Да. Знае.

— И какво ще направи?

Този път му отговори Рони:

— Нищо. Вълнува го само пианото.



Рони мразеше пианото. Беше се зарекла повече никога да не свири — решение, което учуди дори най-зрелите й приятели, понеже животът й се въртеше около него, откакто я помнеха. Баща й — бивш преподавател в „Джулиард“, дълго време й беше наставник. Тя мечтаеше не само да свири, но и да композира музика с него.

И беше добра. Много добра всъщност, а понеже баща й работеше в „Джулиард“, администрацията и преподавателите бяха запознати с възможностите й. Из кулоарите на тайната ложа на отдадените на класическата музика, която съставляваше живота на баща й, бавно се понесе слухът за талантливата му дъщеря. Последваха няколко статии в музикалните списания и сравнително дълго резюме в „Ню Йорк Таймс“, довели в крайна сметка до лелеяното представяне на концерта на младите дарования в „Карнеги Хол“ преди четири години. Това беше кулминацията на кариерата й. Несъмнено. Рони оценяваше постижението си. Знаеше какъв рядък шанс е получила. Напоследък обаче все по-често се питаше струва ли си усилията. Сигурно никой, освен родителите й не помнеше концерта. И защо ли? Ако видеото ти в „Ю Тюб“ не грабне публиката, ако не ти се удаде възможност да свириш пред хилядна аудитория, музикалната дарба се оказва безсмислена.

Понякога й се щеше баща й да я бе научил да свири на електронна китара. Или поне да я беше записал на уроци по пеене. Какво ще постигне с пианото? Ще преподава музика в местното училище? Или ще свири в някое хотелско фоайе, докато гостите се регистрират на рецепцията? Или ще тръгне по стъпките на баща си, който не бе стигнал доникъде? Напусна „Джулиард“, за да стане концертиращ пианист, а всъщност излизаше на второкласни сцени пред два-три реда публика. Пътуваше по четиридесет седмици годишно, с което рискуваше да изгуби семейството си. После майка й започна да крещи, а той да се затваря по стар навик в черупката си. Накрая просто не се завърна от поредното дълго турне на юг. Доколкото знаеше, сега баща й изобщо не работеше. Дори не даваше частни уроци.

„Как ти се отблагодари пианото, татко?“

Рони поклати глава. Наистина не искаше да е тук. За нищо на света!

— Хей, мамо! — извика Джона и се наведе напред. — Онова там виенско колело ли е?

Майка й проточи шия, понеже ванът в платното до нея закриваше гледката.

— Струва ми се, че да, скъпи — отвърна тя. — В града навярно са устроили увеселителен парк.

— Ще отидем ли? След като вечеряме заедно?

— Попитай баща си.

— А после може да си запалим лагерен огън — вметна Рони. — Като голямо, щастливо семейство.

Този път никой не й обърна внимание.

— Дали има и гондола? — поинтересува се Джона.

— Сигурно. И ако баща ти не иска да се качи с теб, сестра ти ще ти прави компания.

— Великолепно!

Рони потъна в седалката. Има си хас майка й да не й измисли забавление. Ама че отчаяние!

2.

Стив

Стив Милър удряше трескаво по клавишите. Децата му щяха да пристигнат всеки момент.

Пианото беше в малка ниша в тясната дневна на бунгалото до брега, което сега наричаше дом. Зад него бяха подредени предметите, които представляваха личната му история. Не бяха много. Ако не броим пианото, Ким беше побрала вещите му в един-единствен кашон. После му отне по-малко от половин час да ги подреди — снимка от детинство с баща му и майка му, друга — пред пианото като юноша. Окачи ги между двете си дипломи — от „Чапъл Хил“ и от Бостънския университет. Под тях висеше грамота от „Джулиард“, където бе преподавал петнадесет години. До прозореца бяха трите програми в рамка от дните му на концертиращ пианист. Централно място заемаха половин дузина снимки на Рони и Джона — някои по стената, други — върху пианото. Погледнеше ли ги, се сещаше, че въпреки най-добрите му намерения, нищо не потръгна така, както очакваше.

Късното следобедно слънце, промъкващо се на ивици през прозорците, нажежаваше въздуха и Стив усещаше как капки пот започват да се стичат по челото му. За щастие болката в стомаха беше понамаляла. Знаеше обаче, че неизбежно ще се върне. Стомахът му беше слабото място. Още на двадесет му откриха язва. На тридесет го оперираха от апандисит, когато Ким беше бременна с Джона. Гълташе обезболяващи като бонбони; знаеше, че трябва да внимава с храненето и да спортува повече, но се съмняваше доколко ще е от полза. Проблемите със стомаха му бяха наследство от родителите.

Смъртта на баща му преди шест години го промени. След погребението го заизмъчва чувството, че започва обратно броене. И си беше точно така. Преди пет години напусна „Джулиард“ и реши да си опита късмета като концертиращ музикант. Преди три години с Ким се разведоха. След по-малко от дванадесет месеца предложенията за турнета започнаха да намаляват, докато секнаха напълно. Преди година се премести тук — в града, в който беше отрасъл и не смяташе, че ще види отново. Сега щеше да прекара лятото с децата си и макар да се мъчеше да си представи какво ще му донесе есента, когато Рони и Джона се върнат в Ню Йорк, знаеше само, че листата на дърветата ще пожълтеят, после ще почервенеят, а дъхът му сутрин ще се вие на бели облачета пред устата. Отдавна се беше отказал да предвижда бъдещето.

Това не го притесняваше. Убедил се беше в безсмислието на плановете. Да не говорим, че трудно разбираше и миналото. Напоследък беше уверен само в едно — че е обикновен човек в свят, който харесва необикновеното, и тази мисъл му вдъхваше смътно разочарование от начина, по който се беше стекъл животът му. Но какво би могъл да направи? За разлика от Ким, която беше общителна и ведра, той бе сдържан и предпочиташе да не изпъква. Имаше известна композиторска и изпълнителска дарба, но му липсваше магнетизъм, артистичност или каквото там прави музикантите известни. Понякога той самият беше склонен да приеме, че е по-скоро страничен наблюдател, а не участник на сцената на живота, а в моменти на болезнена честност си признаваше, че се е провалил във всичко важно. Беше на четиридесет и осем. Бракът му се бе разпаднал, дъщеря му го отбягваше, а синът му растеше без него. Замислеше ли се за миналото, разбираше, че вината е изцяло негова. Най-много обаче го терзаеше едно — дали човек като него все пак би могъл да долови присъствието на Бог?

Преди десет години не би могъл и да си представи, че ще го измъчва подобен въпрос. Не, дори преди две. Ала средната възраст сякаш го бе направила съзерцателен като огледало. Навремето си мислеше, че отговорът се крие в музиката, която създава, но сега подозираше, че е грешал. Колкото повече разсъждаваше, толкова по-ясно му ставаше, че за него музиката е била по-скоро средство да избяга от реалността, отколкото да заживее по-дълбоко в нея. Несъмнено творбите на Чайковски го бяха завладявали страстно и бяха пречиствали духа му, несъмнено бе усещал удовлетворение, пишейки собствените си сонати, но сега беше сигурен, че вглъбяването в музиката не произтичаше от желание да намери Бог, а от егоистичен стремеж да избяга.

Сега съзнаваше, че трябва да потърси истинския отговор някъде в дълбините на любовта, която изпитва към децата си, в болката, която го обзема, когато се събужда в тихата къща и разбира, че тях ги няма. Ала усещаше, че има и друго.

И някак си се надяваше децата да му помогнат да го открие.



Няколко минути по-късно Стив забеляза отражението на слънцето върху прашната броня на големия ван. С Ким го бяха купили преди години за излети сред природата и семейни събирания. Почуди се дали се е сетила да смени маслото, преди да потегли. Дали го е сменяла изобщо, след като той си тръгна? Вероятно не. Тези детайли не й бяха стихия, затова се полагаха нему.

Ала този етап от живота му беше приключил.

Стив стана и докато стигне верандата, Джона вече беше изскочил от колата. Втурна се към него. Косата му беше рошава, очилата — накривени на една страна, краката — тънки като вейки. Стив усети как в гърлото му засяда буца — поредното доказателство за празнотата, завладяла душата му през последните три години.

— Татко!

— Джона!

Стив прекоси едрия пясък, който минаваше за двор. Едва се задържа на краката си, когато Джона скочи в обятията му.

— Толкова си пораснал! — каза той.