— Не успях да говоря с нея.

* * *

Не беше лесно да се преструва на спокойна, но някак си се справи. Баща й я подкани да отидат в кухнята, беше приготвил поредния специалитет — домати, патладжани и тиквички на тиган. Вечеряха в кухнята, докато Джона сглобяваше лего „Междузвездни войни“ — подарък от пастор Харис, който наминал по-рано да се запознаят.

След това се върнаха в дневната. Баща й — усетил, че не й е до приказки — отново отвори Библията, а тя — „Анна Каренина“, препоръчана й горещо от майка й. Книгата беше интересна, но Рони не успяваше да се съсредоточи. Не само заради Блейз и Маркъс, а и понеже баща й четеше Библията. Не си спомняше някога да го е виждала да разлиства Светото писание. Ала може би просто не беше обърнала внимание.

Джона приключи с конструирането и обяви, че си ляга. Рони изчака няколко минути, надявайки се брат й да заспи, преди тя да влезе в стаята. Накрая затвори книгата и стана.

— Лека нощ, скъпа — каза баща й. — Не ти е лесно, знам, но се радвам, че си тук.

Тя се поколеба, после тръгна към него. Наведе се и за пръв път от три години го целуна по бузата.

— Лека нощ, татко.

В тъмната спалня падна върху леглото си, изтощена до смърт. Не искаше да плаче — мразеше да плаче — но не успя да овладее надигналите се ненадейно чувства. Простена тихо.

— Плачи си спокойно — прошепна Джона.

„Страхотно“, помисли си Рони. Точно това й трябваше.

— Не плача — рече.

— Така звучи.

— Грешиш.

— Както и да е. Не ми пречи.

Тя подсмръкна, за да се овладее, и се протегна да издърпа пижамата си изпод възглавницата. Взе я и тръгна към банята да се преоблече. Пътьом надзърна през прозореца. Луната грееше високо в небето и посребряваше пясъка. Рони погледна към гнездото на костенурката и забеляза рязко движение в сенките.

Миещата мечка подуши въздуха и се запъти към гнездото, защитено само от предупредителната жълта лента.

— О, по дяволите!

Захвърли пижамата и излетя от стаята. Прекоси тичешком кухнята и дневната. Вече пред вратата дочу разтревожения глас на баща си:

— Какво има?

Рони се втурна към дюната, размаха ръце и закрещя:

— Не! Махай се! Спри!

Миещата мечка вдигна глава и бързо изчезна в сухата трева зад дюната.

— Какво има? Какво става?

Обърна се. Джона и баща й стояха на верандата.

— Не са поставили клетката!

13.

Уил

„Блекли Брейкс“ бяха отворили врати едва преди десет минути, когато Уил я видя да влиза и да се втурва право към центъра на сервиза.

Уил избърса ръце в кърпата и тръгна към нея.

— Здрасти! — усмихна се той. — Не очаквах да се отбиеш.

— Благодаря ти много! — отсече тя.

— Какво искаш да кажеш?

— Помолих те за една дреболия! Просто да се обадиш и да ги накараш да сложат клетката! Но ти не намери време!

— Почакай… какво се е случило? — примигна Уил.

— Казах ти, че видях миеща мечка да се навърта край гнездото!

— Там ли са яйцата?

— Не мисля, че те интересува. Да не би от волейбола да си започнал да забравяш?

— Просто искам да знам дали гнездото е наред.

Рони го изгледа гневно.

— Да. Наред е. Но не благодарение на теб. Обърна се и хукна към изхода.

— Почакай! — извика той. — Чакай малко!

Тя не му обърна никакво внимание. Уил я изгледа шокирано как профучава през входа.

— Какво, по дяволите, става?

Зад гърба му Скот надничаше откъм платформата.

— Направи ми услуга!

— Какво ти трябва?

Уил извади връзка ключове от джоба си и хукна към пикапа, който беше паркирал отвън.

— Покрий ме! Имам малко работа.

Скот притича към него.

— Чакай! Какво ще правиш?

— Ще се върна веднага щом приключа! Ако татко се появи, кажи му, че се връщам бързо. Започвай сам!

— Къде отиваш? — извика Скот.

Този път Уил не отговори и Скот се приближи.

— Хайде, човече! Не ме оставяй сам! Чакат ни купища коли!

Уил не му обърна внимание. Затича към пикапа, уверен накъде трябва да върви.



Откри я край дюната час по-късно. Седеше до гнездото все така ядосана.

Видя го, че приближава, и скръсти ръце.

— Какво искаш?

— Не ме изслуша. Извиках ти.

— Вярно.

Той огледа гнездото.

— Всичко е наред. Какъв е проблемът?

— Наред е. Да. Не благодарение на теб.

Уил се подразни.

— Защо вдигаш врява тогава?

— Вдигам врява, защото пак спах навън, за да не се върне миещата мечка. Същата, за която те предупредих!

— Спа навън?

— Глух ли си? Да, спах тук. Две нощи, понеже ти не си свърши работата! Ако не бях погледнала случайно през прозореца, миещата мечка щеше да изяде яйцата. Беше на няколко крачки от гнездото, когато я прогоних. И после се наложи да остана тук, защото знаех, че ще се върне. Затова те помолих да се обадиш всъщност! Въобразих си, че няма да забравиш!

Скръстила отново ръце, тя сякаш се опитваше да го унищожи с поглед.

— Да повторим, за да съм сигурен, че схващам правилно — не се сдържа той. — Видя миеща мечка, помоли ме да се обадя, после видя животинката отново. И спа навън. Така ли е?

Рони отвори уста, но бързо я затвори. Извърна се и тръгна към къщи.

— Утре сутринта ще дойдат! — извика Уил. — И за сведение — наистина се обадих! Два пъти. Първо, като сложих лентата и после — след работа. Кога най-сетне ще ме изслушаш?

Тя спря, но не се обърна към него. Той продължи:

— И тази сутрин, след като си тръгна, отидох право при директора на аквариума и говорих лично с него. Обеща да дойдат утре сутринта. Планирали го за днес, но на „Холдън Бийч“ открили осем гнезда.

Рони бавно се извърна и го изгледа изпитателно, за да се увери, че говори истината.

— Това обаче няма да помогне на моите костенурки тази вечер, нали?

— Твоите костенурки?

— Да — отвърна Рони решително. — Моята къща. Моите костенурки.

После се обърна и закрачи към къщи, сякаш той не съществуваше.



Харесваше я. Чисто и просто.

На връщане към сервиза Уил още не можеше да си обясни защо я харесва. Нито веднъж обаче не бе хуквал след Ашли така, както след нея. Това момиче винаги го изненадваше. Допадаше му откровеността й, допадаше му, че не успява да я смути. По ирония на съдбата топката беше в неговото поле. Първо я блъсна и я поля, после тя го видя да се забърква в побой, а тази сутрин го взе или за идиот, или за мързеливец.

Нямаше проблем, естествено. Не му беше приятелка, той дори не я познаваше… но незнайно защо, колкото и налудничаво да звучеше, искаше да й направи добро впечатление. Искаше и тя да го хареса.

Обзе го странно, непознато усещане. През целия работен ден и през обедната почивка, докато наваксваше отсъствието, мислите му се връщаха към нея. Чувстваше колко непресторени са думите и действията й, долавяше нежност и топлота зад рязкото й поведение. Нещо, което му вдъхваше увереност, че макар досега да я беше разочаровал, имаше шанс да изкупи простъпките си.



По-късно вечерта я свари точно където очакваше — в сгъваемия стол на плажа с разтворена в скута книга. Четеше на светлината на малък фенер.

Вдигна поглед, после го сведе към книгата. Не показа нито изненада, нито задоволство.

— Познах, че ще те намеря тук — каза Уил. — Твоята къща, твоите костенурки и тъй нататък…

Тя не отговори. Той отклони поглед към къщата — не беше много късно и зад пердетата се движеха сенки.

— Някаква следа от миещата мечка?

Тя не отговори. Обърна страницата.

— Чакай. Нека позная. Още ми се сърдиш.

Рони въздъхна.

— Не трябваше ли да си с приятелите си? Да се оглеждате в някое огледало?

— Забавно — засмя се той. — Ще го запомня.

— Не се шегувам. Говоря сериозно.

— О, имаш предвид, че сме красавци?

В отговор тя заби поглед в книгата, но беше видно, че не чете. Уил седна до нея.

— Всички щастливи семейства си приличат, нещастните са нещастни посвоему — цитира той, сочейки към книгата. — Първият ред. Убеден съм, че е вярно. Или така твърдеше учителят ми по английски? Забравил съм. Четох я миналия срок.

— Родителите ти сигурно се гордеят, че синът им е грамотен.

— Гордеят се. Купиха ми пони, когато написах съчинение за „Котка в шапката“.

— Преди или след като реши да се хвалиш, че си чел Толстой?

— О, слушаш значи. Просто проверявах — той посочи към хоризонта. — Прекрасна нощ, нали? Обичам нощи като тази. Вълните са като приспивна песен, не мислиш ли?

Рони затвори книгата.

— Какво те води насам?

— Харесвам хора, които харесват костенурки.

— Върви тогава при приятелите си от аквариума. Или почакай, не става… Те спасяват други костенурки, а пък останалите ти приятели си лакират ноктите и си къдрят косите, нали?

— Вероятно. Мислех си, че ще ти е по-приятно да не си сама.

— Добре съм си — отсече тя. — Върви си!

— Плажът е обществен. Тук ми харесва.

— Значи ще останеш?

— Да.

— Тогава аз ще вървя.

Той поизправи рамене.

— Не мисля, че идеята е добра. Искам да кажа… откъде си сигурна, че ще остана цяла нощ? И с това нахално мече?

— Какво искаш от мен?

— Като начало — да речем името?

Тя взе една хавлия и я метна върху коленете си.

— Рони — каза. — Съкратено от Вероника.

Уил се наведе и се подпря на лакти.

— Добре, Рони. Разкажи ми за себе си.

— Защо те интересува?

— Дай ми шанс — погледна я той. — Опитвам се, не виждаш ли?

Не беше сигурен как разтълкува думите му, ала пристегна косите си в опашка, очевидно приела мисълта, че трудно ще се отърве от него.

— Хубаво. Нещо за мен — живея в Ню Йорк с по-малкия си брат и мама, но тя ни доведе тук да прекараме лятото с татко. Сега съм бавачка по неволя на костенуркови яйца, а един омазан със смазочно масло волейболист и доброволец в аквариума се опитва да ме сваля.