— И мляко с какао?

Рони погледна към баща си.

— В хладилника има достатъчно — каза той.

Тя наля чаша с мляко на Джона и я остави върху масата. Брат й не помръдна.

— Добре… какво всъщност става?

— Моля?

— Не е нормално — констатира той. — Някой трябва да е ядосан. Сутрин винаги някой е ядосан.

— Мен ли имаш предвид? — попита Рони и сложи две кексчета в микровълновата фурна. — Аз винаги съм в добро настроение.

— О, да — присви очи Джона. — Сигурна ли си, че костенурките са добре? Защото се държите, сякаш са умрели.

— Нищо им няма. Честна дума — увери го Рони.

— Ще проверя.

— Добре!

Той я изгледа изпитателно.

— Какво ще правиш днес? — поинтересува се усмихнато Стив. — След дрямката.

Джона протегна ръка към чашата.

— Ти никога не подремваш.

— Спя, когато съм изморена.

— Не — поклати глава Джона. — Нещо определено не е наред.

Остави чашата с мляко и продължи:

— Става нещо странно и аз няма да се откажа, докато не открия какво е.



Като се нахрани и успокои Джона, Рони се оттегли в спалнята. Баща й я последва с няколко хавлиени кърпи, които увеси върху корнизите. Не че тя имаше нужда от тях. Заспа почти на мига и се събуди плувнала в пот в ранния следобед. След дълъг хладен душ отиде в работилницата да разкаже на баща си и Джона какво е намислила. Баща й не обели и дума, че смята да я наказва.

Възможно беше, разбира се, да й забрани да излиза по-късно, след разговора с полицая и с майка й. Или пък наистина казваше истината и вярваше, че е невинна.

Както и да е, налагаше се да намери Блейз. Следващите няколко часа я търси навсякъде — в къщата на майка й, в закусвалнята. Дори в музикалния магазин — не влезе вътре, но надзърна през витрината с туптящо сърце, когато управителят се обърна гърбом. Блейз обаче не беше и там.

Рони отиде на кея и разгледа плажа — и тук не извади късмет. Възможно беше, естествено, Блейз да е в „Бауърс Пойнт“ — любимото място на шайката на Маркъс. Но Рони не искаше да ходи там сама. Не искаше да вижда Маркъс, камо ли да се опитва да вразуми Блейз в негово присъствие.

Беше на път да се откаже и да се прибере у дома, когато я забеляза между две дюни по-надолу край брега. Втурна се по стълбите, без да я изпуска от очи, после забърза по плажа. Блейз не показа с нищо, че я е забелязала да приближава. Седна върху дюната и се взря към водата.

— Трябва да кажеш на полицаите какво направи — без предисловия подхвана Рони.

— Не съм направила нищо. Освен това хванаха теб.

На Рони й се прииска да я раздруса.

— Ти сложи дисковете и плочите в чантата ми!

— Не съм.

— Но ти слушаше същите дискове!

— И ги видях за последно до слушалките — отвърна Блейз, без да я поглежда.

Рони усети как кръвта нахлува в бузите й.

— Положението е сериозно, Блейз. Животът ми е на карта. Ще ме осъдят! Разказах ти какво стана наскоро.

— О, да…

Рони стисна устни, за да не се разкрещи.

— Защо го правиш?

Блейз стана и изтупа пясъка от джинсите си.

— Не съм ти направила нищо — каза тя студено. — Обясних го и на полицаите тази сутрин.

Рони я проследи изумено как се отдалечава. Блейз изглеждаше така, сякаш наистина си вярва.



Рони се върна на кея.

Не искаше да се прибира вкъщи. Обадеше ли се на полицай Пийт, баща й щеше да разбере какво е казала Блейз. Можеше и да остане на нейна страна, но ако спреше да й вярва?

И защо Блейз постъпи така? Заради Маркъс? Или Маркъс й е дал идеята, понеже отказът на Рони го е ядосал, или Блейз смяташе, че Рони наистина иска да й го отнеме. По-скоро беше второто, но в крайна сметка нямаше значение. Независимо от мотивите си, Блейз лъжеше и бе решена да съсипе живота й.

Рони не беше яла от сутринта, ала стомахът й беше свит на буца от напрежение и тя не усещаше глад. Седя на кея, докато слънцето залезе и водите от сини станаха сиви и накрая мастиленочерни. Не беше сама. По-надолу стояха хора с въдици, макар — поне доколкото виждаше — да не хващаха нищо. Преди час се бе появила млада двойка. Носеха си сандвичи и хвърчило. Рони забеляза влюбените им погледи. Сигурно бяха колежани — само няколко години по-големи — ала на нея тепърва й предстоеше да изпита непресторената нежност, с която те се отнасяха един към друг. Е, и тя беше излизала с момчета, но никога не беше се влюбвала. Понякога се съмняваше дали изобщо ще изпита подобно чувство. След като родителите й се разделиха, гледаше цинично на романтичните връзки — като повечето си приятели. Може би защото родителите на повечето от тях също бяха разведени.

Когато слънцето изчезна зад хоризонта, Рони се отправи към къщи. Искаше да се прибере рано — най-малкото, за да покаже на баща си, че оценява проявеното разбиране. А и макар да поспа през деня, още усещаше умора.

Прекоси кея и реши да мине по търговската улица, а не по плажа. Когато сви покрай закусвалнята обаче, разбра колко погрешен е изборът й. Тъмна фигура, стиснала огнено кълбо, се подпираше на капака на колата срещу нея.

Маркъс.

Само че този път беше сам. Рони спря и усети как дъхът спира в гърлото й.

Той се отблъсна от колата и тръгна към нея. Светлините на уличните лампи играеха по лицето му, хвърляйки полусенки. Той прокара огненото кълбо по опакото на дланта си, без да отлепя очи от нея. После го стисна в юмрук и го угаси.

— Здрасти, Рони — рече с усмивка, която му придаваше още по-плашещ вид.

Тя не помръдна, решена да му покаже, че не се страхува от него. Макар всъщност да я побиваха тръпки.

— Какво искаш? — попита, разочарована от издайническия трепет в гласа си.

— Видях те и дойдох за едно „здрасти“.

— Здрасти. И чао.

Понечи да го заобиколи, но той се изпречи на пътя й.

— Чувам, че имаш неприятности с Блейз? — прошепна.

Рони отстъпи. Отново я полазиха тръпки.

— Какво знаеш?

— Достатъчно, за да й нямам доверие.

— Не съм в настроение за недомлъвки.

Рони пристъпи отново и този път Маркъс й позволи да мине край него, преди да й подвикне:

— Не си тръгвай! Търсех те да ти кажа, че бих могъл да се опитам да я разубедя.

Против волята си Рони се поколеба. Маркъс я наблюдаваше втренчено в здрача.

— Трябваше да те предупредя, че е доста ревнива.

— И затова се постара да влошиш положението, така ли?

— Пошегувах се. Беше ми забавно. Не съм предполагал, че ще ти свие такъв номер. „И още как — помисли си Рони — Всъщност точно това целеше“.

— Погрижи се тогава да поправиш стореното. Поговори с Блейз.

— Не ме чу — поклати глава Маркъс. — Казах, че бих могъл да се опитам да я вразумя. Ако…

— Ако какво?

Той пристъпи към нея. Рони забеляза колко безлюдна е улицата. Наоколо нямаше жива душа, по пътя не се мяркаха коли.

— Мислех си дали не можем да бъдем… приятели.

Рони отново усети как кръвта нахлува в лицето й и думите се изплъзнаха от устата й, преди да успее да ги спре:

— Какво!?

— Чу добре. И ще се погрижа за кашата.

Рони осъзна, че Маркъс е само на една ръка разстояние и отстъпи рязко назад.

— Не смей да ме докосваш!

Обърна се и побягна. Непременно щеше да я последва — познаваше града по-добре от нея и щеше да я настигне. Усещаше как сърцето й бие като чук в гърдите, а дъхът й излиза на трескави талази.

Къщата й не беше далеч, но Рони не беше във форма. Въпреки страха и вълните адреналин чувстваше, че краката й все повече натежават. Нямаше шанс. Рискува и хвърли бърз поглед през рамо.

И разбра, че е сама на улицата и никой не я преследва.



В дневната светеше, ала Рони не влезе веднага — трябваше да се овладее, преди да застане пред баща си. Незнайно защо не искаше той да разбере колко е уплашена. Седна върху стъпалата на предната веранда.

Над нея звездите грееха ярко, а луната плуваше на хоризонта. Мирис на сол, древен като света, долиташе откъм океана. При други обстоятелства сигурно щеше да й подейства успокоително, ала сега й се струваше чужд като всичко останало.

Първо Блейз. После Маркъс. Имаше ли нормални хора тук?

Маркъс със сигурност беше луд. Не очебийно — беше умен, хитър и доколкото успя да го опознае, напълно безчувствен. Държеше сметка само за себе си и за собствените си желания. Миналата есен в часа по английски им поставиха задача да прочетат роман от съвременен автор. Избра „Мълчанието на агнетата“. От книгата научи, че главният герой — Ханибал Лектър, не е психопат, а социопат. За пръв път осъзна разликата между двете. Макар Маркъс да не беше канибал и убиец, Рони долавяше приликата с Ханибал — и двамата сякаш възприемаха еднакво света и ролята си в него.

Блейз обаче… тя беше просто…

Рони се колебаеше. Подвластна на емоциите навярно. Гневна и ревнива, освен това. Но през деня, който прекараха заедно, не остана с впечатление, че нещо не е наред с нея. Беше само нервна, незряла и обладана от хормони, а следователно — разрушителна.

Рони въздъхна и прокара ръка през косата си. Не й се влизаше вътре. Вече си представяше как ще протече разговорът.

„Здрасти, слънчице. Всичко наред ли е?“

„Не особено. Блейз е в мрежата на манипулативен социопат. Тази сутрин е излъгала полицаите и ще ме пратят в затвора. А между другото… социопатът не само е решил, че иска да спи с мен, но ме преследва и ме изплаши до смърт. Как прекарахте вие?“

Така стояха нещата, макар баща й сигурно да си представяше другояче един приятен разговор след вечеря.

Което означаваше, че се налага да се преструва. Тя се надигна с въздишка от стъпалата и се запъти към вратата.

Баща й седеше на дивана, разтворил овехтялата Библия. Затвори я, щом Рони влезе.

— Здрасти, слънчице? Всичко наред ли е?

Предвидено.

Тя се насили да се усмихне и се постара да отвърне възможно най-нехайно: