Събра воля и бавно се изправи на крака. Чак тогава си спомни защо всъщност е тук. Провери гнездото и с облекчение отбеляза, че е непокътнато. Лека-полека болките започнаха да стихват. Почуди се мимоходом как ли намира Блейз спането на плажа и изведнъж си спомни какво й бе причинила.

Арестуваха я за кражба от магазин! Сериозна кражба. Истинско престъпление.

Затвори очи и вчерашните събития сякаш оживяха отново — как управителят на магазина не отлепяше очи от нея, докато дойде полицията, колко разочарован изглеждаше полицай Пийт, когато я откарваше в управлението, ужасното телефонно обаждане до баща й. Едва се удържа да не повърне в колата към къщи.

Единственият светъл момент беше, че баща й не вдигна врява до бога. И още по-невероятно — повярва, че е невинна. Още не беше разказал на майка й. Направеше ли го, с нея бе свършено. Майка й щеше да крещи и да вие, докато баща й се предадеше и я накажеше да не излиза. След инцидента в Ню Йорк Ким я беше държала под ключ цял месец, а този път простъпката бе далеч, далеч по-сериозна.

Отново й призля. Не можеше да си представи да прекара цялото лято в стаята си — всъщност общата им стая с Джона — при това на място, където не искаше да бъде. Дали беше стигнала дъното? Протегна ръце над главата си и извика от острата болка в раменете. Спусна ги бавно, с разкривено лице.

За няколко минути завлече вещите си до задната веранда. Макар гнездото да беше точно зад къщата им, не искаше съседите да разберат, че е спала отвън. Заради лъскавите им домове тя си беше направила извода, че са от хората, които държат да се наслаждават на съвършена гледка, щом седнат на верандата да си пият сутрешното кафе. Спалните чували край имотите им навярно никак не се връзваха с представите им за съвършенство, а Рони не желаеше нови срещи с полицията. С нейния късмет сигурно щяха да я арестуват за скитничество. Сериозно престъпление.

Наложи се да пренася лагера на два пъти — нямаше сили да вземе всичко наведнъж. Накрая разбра, че е забравила „Анна Каренина“. Смяташе да почете снощи, ала се оказа твърде изморена и скри книгата под изхвърлена от вълните дъска, за да не я навлажни морската влага. Когато се върна да я вземе, забеляза към къщата им да приближава мъж в работен комбинезон с надпис „Блекли Брейкс“, понесъл ролка жълто тиксо и наръч пръчки.

Когато взе книгата си, мъжът бе приближил съвсем и обикаляше около дюната. Тя тръгна към него, питайки се какво прави. Той се обърна към нея. Очите им се срещнаха и за пръв път в живота си Рони сякаш онемя.

Веднага го позна въпреки работното облекло. Спомни си как изглеждаше без риза — мускулест и с приятен слънчев загар, с потна кестенява коса и платнена гривна на ръката. Момчето от волейболното игрище, което се блъсна в нея и чийто приятел едва не се сби с Маркъс.

Застинал пред нея, той сякаш също не знаеше какво да каже. Макар да звучеше налудничаво, стори й се, че повторната им среща го зарадва. Колкото и нелогично да изглеждаше, прочете го в очите му, когато я разпозна, и в последвалата усмивка.

— Хей, ето те пак! — каза той. — Добро утро!

Рони не знаеше как да тълкува приятелския му тон.

— Какво правиш тук? — попита тя.

— Обадиха ми се от аквариума. Снощи някой съобщил, че е намерил гнездо на морска костенурка. Помолиха ме да намина да проверя.

— Работиш в аквариума?

— Доброволец съм — поклати глава той. — Работя в автосервиза на баща си. Не си виждала гнездо на костенурка наоколо, нали?

Рони се поотпусна.

— Ей там е! — посочи тя.

— О, страхотно! — усмихна се той. — Надявах се да е близо до някоя къща.

— Защо?

— Заради бурите. Ако вълните залеят гнездото, малките няма да се излюпят.

— Но нали са морски костенурки?

Той разпери ръце.

— Знам. И на мен ми е странно, но природата го е измислила така. Миналата година тропическа буря унищожи няколко гнезда. Тъжна работа. Застрашен вид са. Само една на хиляда доживява зряла възраст.

— Да, наясно съм.

— Така ли? — впечатли се той.

— Баща ми ми каза.

— О! — той махна дружелюбно към плажа. — Значи живееш някъде тук?

— Защо питаш?

— Просто поддържам разговора — искрено отвърна той. — Между другото, казвам се Уил.

— Привет, Уил.

Той помълча.

— Интересно — рече накрая.

— Кое?

— Обикновено когато някой се представи, другият отвръща със същото.

— Аз не съм като другите.

Рони кръстоса ръце и отстъпи назад.

— Вече усетих — усмихна се Уил. — Съжалявам, че те блъснах.

— Забрави ли, че вече се извини?

— Не. Но ти май се ядоса много.

— Содата ми намокри цялата блуза.

— Лошо. Трябва да си по-наблюдателна.

— Моля?

— Волейболът е динамична игра.

Рони сложи ръце на кръста.

— Искаш да кажеш, че аз съм виновна?

— Искам просто да те предпазя. Както споменах, стана ми неприятно, че те блъснах.

На Рони й се стори, че Уил се опитва да флиртува. Необяснимо — тя определено не беше негов тип и честно казано, той пък не беше неин. В този ранен час обаче не беше в настроение да разплита мистерии. Посочи тиксото и пръчките, за да върне разговора към неотложната тема.

— С това ли смяташ да опазиш яйцата от миещите мечки?

— Не. Просто ще маркирам гнездото, за да го открият по-лесно момчетата с клетката.

— Кога ще я поставят?

— Не знам — вдигна рамене той. — Сигурно след ден-два.

Рони си спомни натъртеното си тяло и заклати глава.

— Не, не мисля. Ще им се обадиш и ще им кажеш, че още днес трябва да вземат мерки да опазят гнездото. Предай им, че снощи съм видяла миеща мечка да се навърта наоколо.

— Наистина ли?

— Кажи им. Непременно.

— Веднага щом приключа с това. Обещавам.

Тя го изгледа с присвити очи — твърде лесно обещание — но преди да продължи, баща й се появи на верандата.

— Добро утро, скъпа — извика той. — Закуската е почти готова. Идвай, ако си гладна!

Уил погледна към баща й, после отново се обърна към нея.

— Тук ли живееш?

Вместо да отговори, Рони пристъпи назад.

— Няма да забравиш да се обадиш в аквариума, нали?

Закрачи към къщата. Когато стъпи на верандата, Уил й викна:

— Хей!

Тя се обърна.

— Не ми каза как се казваш.

— Да. Май си прав.

Тръгна към вратата, напомняйки си да не поглежда назад. Неволно обаче се извърна крадешком.

Очите им се срещнаха и той повдигна вежди. Рони се порица мислено, доволна, че не му се представи.



В кухнята баща й стоеше пред печката и разбъркваше нещо в тигана. На плота до него лежеше пакет царевични питки. Рони отбеляза мислено изкусителния аромат. От вчера следобед не бе хапвала нищо.

— Здравей отново — поздрави през рамо баща й. — С кого говореше?

— Някакво момче от аквариума. Дошъл е да маркира гнездото. Ти какво готвиш?

— Вегетариански буритос.

— Шегуваш се.

— С ориз, боб и тофу. Слага се върху питката. Надявам се да е вкусно. Намерих рецептата онлайн, не мога да гарантирам какво ще излезе.

— Убедена съм, че ще се получи — каза Рони. Кръстоса ръце и реши да не отлага повече. — Говори ли вече с мама?

Стив поклати глава.

— Не още. Но се обадих на Пийт. Каза, че не успял да говори със собственичката. Била извън града.

— Жена ли е?

— Мъжът от магазина май й е племенник. Но Пийт обясни, че със собственичката се знаят отдавна.

— О — отвърна Рони, питайки се дали това ще помогне.

Баща й почука с шпатулата по ръба на тигана.

— Както и да е… сметнах, че е по-добре да отложа обаждането, докато не уточним всички подробности. Не искам да тревожа излишно майка ти.

— Имаш предвид, че може и да не й кажеш?

— Освен ако ти не държиш.

— Не, никак — бързо отвърна Рони. — Прав си. Най-добре да изчакаме.

— Съгласен — баща й разбърка за последно сместа в тигана и изключи котлона. — Мисля, че е готово. Гладна ли си?

— Умирам от глад — призна Рони.

Стив извади чиния от шкафа, сложи вътре една царевична питка, гребна от сместа в тигана и щедро посипа питката.

— Стига ли? — попита я.

— Напълно.

— Искаш ли кафе? Сварил съм — подаде й чаша. — Джона спомена, че понякога ходиш в „Старбъкс“, затова купих оттам. Може би в заведението го приготвят по-добре, но това е положението.

Рони взе чашата и го погледна втренчено.

— Защо си толкова мил с мен?

— Защо не?

„Понеже аз не бях много мила с теб“, би могла да отвърне. Но вместо това само измърмори някаква благодарност и си помисли, че се чувства като героиня в епизод от „Зоната на здрача“, в който баща й незнайно как е забравил напълно последните три години.

Наля си кафе и седна до масата. След минута Стив се настани до нея с пълна чиния и започна да навива питката си.

— Добре ли мина нощта?

— Да, докато спях. Събуждането не беше приятно.

— Твърде късно се сетих, че май трябваше да купя надуваем матрак.

— Няма проблем. Но ще полегна след закуска. Предишните два дни бяха доста изморителни.

— Може би не бива да пиеш кафе.

— Няма да ми попречи. Повярвай ми, ще заспя като къпана.

Зад тях Джона влезе в кухнята с пижамата си с трансформъри и щръкнала на всички страни коса. Рони се усмихна.

— Добро утро, Джона — поздрави тя.

— Добре ли са костенурките?

— Абсолютно — увери го Рони.

— Браво! — похвали я той, почеса се по гърба и тръгна към печката. — Какво има за закуска?

— Буритос — отговори Стив.

Джона разгледа отчаяно сместа в тигана, после питките върху плота.

— Не ми казвай, че си преминал към тъмната страна, татко!

Стив се опита да възпре усмивката си.

— Вкусно е.

— Но това е тофу! Отвратително!

Рони се засмя и стана.

— Да ти претопля кексче?

Джона сякаш се напрегна да прецени дали въпросът е подвеждащ.