— По-късно ще пускаме хвърчила. С татко — обяви Джона.

Тя като че ли не го чу. Обърна се рязко към баща си.

— Кога ще престанеш? — викна му.

Той вдигна рязко ръце от клавишите.

— Какво?

— Музиката! Да не мислиш, че не я разпознавам? Разбирам какво си намислил, но вече ти казах, че не смятам да свиря.

— Вярвам ти.

— Защо тогава се опитваш да ме накараш да си променя решението? Защо непрекъснато седиш пред пианото?

Баща й изглеждаше искрено объркан.

— Няма нищо общо с теб — каза той. — Просто… така се чувствам по-добре.

— Е, на мен пък ми призлява. Не схващаш ли? Мразя пианото! Омразно ми е, че свирех по цял ден. И мразя дори да виждам проклетия инструмент!

Преди баща й да успее да отговори, Рони се обърна, грабна десертчето от ръката на Джона и излетя навън.



След няколко часа търсене откри Блейз в музикалния магазин, където се отбиха вчера — на няколко пресечки от кея. Рони не знаеше какво да очаква, когато за пръв път влязоха тук — в ерата на даунлоудите и МР3-те този тип магазини изглеждаха отживелица, ала Блейз я увери, че си струва. Излезе права.

Освен дискове в магазина бяха изложени плочи — хиляди плочи, някои очевидно колекционерска рядкост, включително неразопакован албум „Аби Роуд“. По стените висяха няколко 45-оборотни антики с подписи на Елвис Пресли, Боб Марли и Ричи Валенса. Рони се удиви, че не ги държат под ключ или в сейф. Несъмнено бяха много ценни, но управителят на магазина сякаш вчера се бе пренесъл от 60-те в наши дни — с дълга сива коса, вързана на опашка до кръста и очила а ла Джон Ленън. Освен това май познаваше всички. Носеше сандали и хавайска риза и макар да беше връстник на дядовците й, знаеше повече за музиката от всичките й познати, включително много нови ъндърграунд парчета, които не беше чувала в Ню Йорк. По задната стена на магазина бяха наредени слушалки и клиентите можеха да слушат албуми и дискове или да свалят музика.

Рони надзърна през витрината и видя Блейз — обвила слушалката с една ръка, а с другата потупваше в ритъма на музиката, която слушаше.

По никакъв начин не изглеждаше да се е подготвила за плаж.

Рони пое дълбоко дъх и влезе вътре. Колкото и зле да звучеше — честно казано, не предполагаше, че Блейз ще се напие снощи — тя се надяваше новата й приятелка да е била толкова отнесена, че да е забравила случилото се. Или още по-добре — да е била достатъчно трезва да разбере, че Рони не проявява никакъв интерес към Маркъс.

Още щом тръгна между щандовете с дискове, усети, че Блейз я очаква. Тя намали звука, въпреки че не свали слушалките, и се обърна. Рони чуваше музиката — нещо шумно и гневно, което не разпозна. Блейз събра дисковете.

— Мислех, че сме приятелки — каза тя.

— Приятелки сме — настоя Рони. — Търсих те навсякъде, понеже не исках да останеш с погрешно впечатление за снощи.

Блейз я измери с леден поглед.

— Имаш предвид поканата да се поразходите сами с Маркъс?

— Нищо подобно — умолително подхвана Рони. — Не съм го канила никъде. Не разбирам игричката му…

— Игричката му? Неговата игричка? — Блейз захвърли ядно слушалките. — Видях как го зяпаш! Чух какво каза!

— Но аз не съм казала нищо! Не съм го молила да се разходим…

— Опита се да го целунеш!

— Какво говориш? Не съм се опитвала да го целуна…

Блейз пристъпи напред.

— Той ми каза!

— Значи лъже! — отсече Рони. — Много е сбъркано това момче.

— Не… да не си посмяла…

— Излъгал те е. За нищо на света не бих го целунала. Дори не ми харесва. Дойдох само защото ти настоя.

Блейз дълго мълча. Рони се запита дали в крайна сметка ще я разбере.

— Както и да е — произнесе най-сетне Блейз със съвършено красноречив тон.

Изблъска я и закрачи към вратата. Рони я проследи, чудейки се дали се чувства обидена или ядосана от реакцията й. Накрая реши, че е по малко и от двете. През витрината видя Блейз да се отдалечава решително.

Толкова по въпроса с помиряването.

Рони се поколеба как да постъпи — не искаше да ходи на плажа, ала не искаше и да се връща у дома. Не разполагаше с кола и не познаваше никого. Което означаваше… какво? Май щеше да прекара лятото, седнала на някоя пейка да храни гълъбите като най-чудатите нюйоркски типове в Сентръл Парк. Навярно дори ще им измисли имена.

Пред изхода внезапният рев на алармата прекъсна мислите й. Погледна през рамо — първо любопитно, после объркано, разбрала какво става. Към магазина водеше само една врата.

После забеляза как мъжът с конската опашка се втурва към нея.

Не се опита да побегне, понеже не беше направила нищо. Когато мъжът с опашката я помоли да отвори чантата, не видя причина да не го послуша. Очевидно беше станала грешка. Едва когато той извади от плажната й чанта два диска и половин дузина плочи с автографи, осъзна колко правилно е усетила, че Блейз я очаква. Разпозна дисковете, които тя беше държала. Тя бе свалила и плочите от стената. Рони стъписано разбра, че Блейз е планирала всичко.

Краката й се подкосиха. Някъде отдалеч долетя гласът на собственика, който я уведомяваше, че полицаите ще пристигнат всеки момент.

11.

Стив

След като купиха всичко необходимо — предимно пирони и дървени дъски, Стив и Джона прекараха преди обеда в преграждане на нишата в дневната. Не се получи красиво, баща му би се изчервил от срам, но Стив сметна, че ще свърши работа. Знаеше, че къщата скоро ще бъде разрушена — земята струваше повече без нея. От двете страни на бунгалото се издигаха триетажни мини имения и Стив беше сигурен, че временният му дом е трън в очите на съседите, защото подбива цената на имотите им.

Стив заби един пирон, окачи на стената снимката на Рони и Джона, която доскоро стоеше върху пианото, и отстъпи назад да я огледа.

— Как ти се струва? — попита сина си.

Джона сбърчи нос.

— Все едно сме направили грозна дървена стена и сме увесили фотография върху нея. На всичкото отгоре вече не можеш да свириш на пианото.

— Знам.

Джона наклони глава.

— Май е и криво. Стърчи тук-таме.

— Не забелязвам.

— Трябват ти очила, татко. А и не разбирам какво целиш.

— Рони каза, че не иска да вижда пианото.

— Е, и?

— Няма къде да го скрием, затова направих стена. Сега няма да го вижда.

— О! — замисли се Джона. — Аз хич не обичам да си пиша домашните, мразя купищата тетрадки върху бюрото си.

— Лято е. Нямаш домашни.

— Просто си мислех дали да не направя стена около бюрото си.

Стив потисна напушилия го смях.

— Ще трябва да го обсъдиш с майка си.

— По-добре ти поговори с нея.

— Гладен ли си вече? — засмя се Стив.

— Обеща да пускаме хвърчила.

— Дадено! Просто е време за обяд.

— Бих хапнал сладолед.

— Не съм съгласен.

— Бисквитки? — с надежда в гласа попита Джона.

— Сандвич с фъстъчено масло и желе?

— Става. Но после ще пускаме хвърчила, нали?

— Да.

— Цял следобед?

— Колкото искаш.

— Добре. Ще изям един сандвич. Но направи и за себе си.

Стив се усмихна и обгърна Джона през рамото.

— Дадено!

Тръгнаха към кухнята.

— Дневната изглежда доста по-малка — отбеляза Джона.

— Знам.

— И стената наистина е крива.

— Знам.

— И е различна от другите стени.

— Накъде биеш?

— Просто искам да се уверя, че не полудяваш — сериозно заяви Джона.



Времето беше тъкмо за пускане на хвърчила. Стив седеше върху дюната през две къщи от своята и гледаше как хвърчилото се носи на зигзаг по небето. Джона, бликащ от енергия както винаги, тичаше нагоре-надолу по плажа. Стив го наблюдаваше гордо и удивено си припомняше, че когато той самият правеше същото като дете, родителите му никога не го придружаваха.

Не бяха лоши хора. Несъмнено. Не го нагрубяваха, никога не си лягаше гладен, никога не се караха в негово присъствие. Един или два пъти годишно го водеха на зъболекар и лекар, храната беше в изобилие, в студените зимни утрини винаги имаше топла шуба, а в джоба му подрънкваха монети, за да си купи мляко в училище. Всъщност и майка му, и баща му бяха затворени хора. Може би затова останаха заедно до края. Майка му беше родена в Румъния, баща му я срещнал, докато служел в Германия. Когато се оженили, говорела лошо английски и следвала неотстъпно традициите, в чийто дух била възпитана. Готвеше и переше, а следобед работеше почасово като шивачка. Към края на живота си научи сравнително прилично английски — достатъчно, за да се справя в банката и бакалията, ала акцентът й остана толкова силен, че понякога околните едва я разбираха.

Беше ревностна католичка — странно явление в Уилмингтън по онова време. Всеки ден ходеше на църква, нощем не пропускаше молитва и макар Стив да оценяваше традиционните неделни служби, свещеникът му се струваше студен и арогантен, по-отдаден на догмата, отколкото на добруването на паството. Понякога — много често всъщност — Стив се питаше как ли щеше да се стече животът му, ако на осем години не беше чул музиката, долитаща от баптистката църква.

Четиридесет години по-късно подробностите му се губеха. Смътно си спомняше как един следобед влезе в църквата и чу пастор Харис да свири на пианото. Явно пасторът го бе посрещнал дружелюбно и той се беше върнал отново. В крайна сметка пастор Харис стана първият му учител по пиано. След време Стив започна да посещава — а по-късно да пропуска — библейското неделно училище в баптистката църква. В много отношения я чувстваше като втори дом, а пастор Харис — като втори баща.

Помнеше, че майка му не остана доволна. Понякога притеснено мърмореше нещо на румънски и поемеше ли Стив към баптистката църква, редеше непонятни думи и фрази, кръстеше се и го караше да носи верижка с разпятието. Според нея уроците по пиано с баптисткия пастор граничеха с дяволско изкушение.