Пък и крайният срок наближаваше.

- Знаеш ли какво започна враждата? - попита той.

- Ти сам го каза, нахлуването на МакДъглас в Кен Холоу.

Брейдън кимна.

- А знаеш ли защо го направи? Тя поклати глава.

- Спомняш ли си дъщерята на МакРей, Айзабел?

Тя се намръщи още повече, докато се опитваше да си спомни.

- Девойката, заради която се биха братята ти?

Брейдън трепна при напомнянето й. Ако дяволът някога се бе крил зад ангелско лице, то това бе в образа на Айзабел, дъщерята на Кайд. Толкова красива, че да не можеш да я опишеш, тази жена бе съсипала живота на всеки мъж, до когото се бе докоснала.

- Да - отговори трудно той, заради буцата в гърлото му, предизвикана от мъчителните спомени, които го изгаряха. - Тя бе обещана на Роби МакДъглас, но не го понасяше и заплаши, че ще се самоубие, ако баща й я принуди да се омъжи за него. Брат ми Киърън я доведе тук, за да избяга от гнева на баща си.

Стомахът на Брейдън се сви при спомена за онзи ден. Айзабел бе влязла в залата, бе хвърлила един поглед на Юън и мигновено бе решила, че той ще бъде по-добър защитник от Киърън.

- Айзабел не избяга ли с Юън? - попита Маги. - Да, направи го - отвърна той с дрезгав глас. В денят, след като Юън и Айзабел избягаха, Киърън се бе самоубил.

След по-малко от шест месеца Юън се бе върнал у дома с новината, че Айзабел го е напуснала посред нощ, заради някакво богато англичанче.

Новината за случилото се с Киърън, бе съсипала Юън.

До ден днешен, Брейдън не би се радвал на нищо така, като на това да пресече пътя на Айзабел, за да прати безмилостната й душа обратно в ада, където бе мястото й.

Но сега не беше време да мисли за това, което бе направила Айзабел. Сега трябваше да поправи най-новите поражения, които постъпките й бяха предизвикали.

Стегна се, за да посрещне реакцията на Маги, докато й обясняваше:

- Поради тази причина МакДъглас продължава да ни напада. Той иска Локлан да му предаде Юън, за да го накаже. МакДъглас няма да се откаже, докато не пролее кръвта на Юън, за това, че му е отнел Айзабел, дори когато копелето би трябвало да е благодарно на Юън, че му е спестил живот, пълен с нещастие, който съм сигурен, че щеше да му осигури тя.

Вместо да се обезкуражи от думите му, Маги сякаш се успокои. Тя кимна сериозно.

- Добре е, че взех нещата в свои ръце, нали? В противен случай това никога няма да приключи.

Брейдън се вгледа в нея невярващо и усети внезапна нужда да сложи пръст в ухото си, за да го отпуши. Със сигурност не бе чул добре.

- Няма да приключи, Маги. В крайна сметка единият или другият клан ще нападне жените и ще ги завлече обратно в домовете им. Не разбираш ли, че планът ти никога няма да проработи?

Тя вдигна упорито брадичка. Решимостта й блестеше ярко в очите й.

- Трябва да успее. Рано или късно единият от леърдите ще се вразуми.

- Рано или късно единият от леърдите ще нападне.

- Те не биха посмели да нападнат майките, жените и дъщерите си.

- А Бриджит?

- Това е различно.

Брейдън пое дълбоко въздух, за да се успокои, преди да каже нещо, за което после ще съжалява. Как може една толкова интелигентна жена да бъде толкова глупава?

Това щяха да бъдат два много дълги дни, ако продължи с тези небивалици. Щеше да й бъде за урок, ако я остави да се оправя сама. Всъщност щеше да се радва да я остави да се пребори с Фъргъс сама.

Но не можеше да го направи. Както не можеше да я остави да посрещне сама гнева на Локлан.

- Тогава е хубаво, че съм тук, за да те защитавам - каза най-накрая той, - тъй като със сигурност ще искат да те обесят заради безразсъдността ти.

Тя го погледна подозрително.

- Не се преструвай, че си тук като защитник. Знам за какво си дошъл. Тук си, за да съблазниш някоя от нас, така че жените да спрат да ме слушат и да се върнат у дома.

Брейдън се усмихна, за да прикрие бодването на съвестта си.

- И какво би те накарало да мислиш така?

- Защото знам какъв похотлив негодник си ти.

- Винаги си очаквала най-лошото от мен, малко цветенце, нали?

В очите й се появи странно изражение докато го наблюдаваше. Ако Брейдън не я познаваше по-добре, щеше да реши, че е разочарование.

- Имаше време, когато очаквах само най-доброто от теб. - Настойчивият й глас накара сърцето на Брейдън да трепне. А когато Маги завърши изречението си, той се почувства сякаш бе забила кама в корема му. - За жалост, след това възмъжа.

- Какво имаш предвид? Тя поклати глава.

- Няма значение. Кажи ми колко време мислиш да продължиш този фарс и да се преструваш на наш защитник?

Брейдън реши да бъде честен с нея. Имаше право да знае точно какво щеше да се случи с нея, ако продължи да упорства.

- Локлан ми отпусна два дни. Ако не успея да те принудя да излезеш от убежището си до тогава, той ще разбие стените и ще остави мъжете да се разправят с теб. - Няма да посмее! Брейдън кимна сериозен. - Ще го направи. Трябва да разбереш в каква позиция си го поставила. Точно сега мъжете започват да се съмняват в способностите му на лидер. Ако не може да обуздае жените скоро, тогава ще бъде принуден да вземе драстични мерки.

Маги усети как сърцето й се свива при думите му. Какво щеше да направи, ако я принудят? Бе разчитала, че мъжете няма да ги наранят, но при всяко следващо нападение, убедеността й намаляваше.

Може би просто трябваше да отвори портите и да се прибере у дома.

За едно двадесет и две годишно момиче бе твърде трудно да се справи с тази ситуация. Всъщност бе твърде трудно дори и за осемдесетгодишна жена

Потърка очите си с ръце, в опит да измисли някаква алтернатива. Някакъв начин да прекрати всичко това.

Какао трябваше да направи? Ти си добро девойче, малка Бърборке, с добро сърце, чу тя гласа на Ангъс в ума си. Знам, че мога да ти се доверя, че винаги ще постъпваш както е редно.

Само да имаше силата да го направи. Изморена от борбата, от неспирните оплаквания на жените и от несигурността на собствения си ум, тя погледна към Брейдън.

Слънчевата светлина хвърляше тъмночер-веникави отблясъци в черната му коса, очите му блестяха със същата покоряваща топлина, с която я успокояваше, още когато тя бе съвсем малка, а той момче. Дори сега си спомняше вътрешния мир, който й бяха дарявали младежките му прегръдки някога.

Как й се искаше да може да му повярва. Нуждаеше се да се довери на някого. Дори това да бе скандален мошеник в главата, на който се въртяха само жени.

- Кажи ми - попита тя, - защо си тук, а не помагаш на Локлан да подготви нападението си срещу нас?

В очите му пламна силно чувство, нещо, което тя не можеше да разпознае.

- Тук съм, за да бъда сигурен, че никой няма да те убие, като отмъщение за действията ти.

Маги затаи дъх при думите му, думи, които бе очаквала да чуе през целия си живот. Възможно ли бе, след всичкото това време, той да изпитва чувства към нея?

Смееше ли дори да се надява на това?

- И защо би го направил? - попита тя.

- Ти винаги си била гордостта на Ангъс. Не бих могъл да си простя, ако позволя нещо да ти се случи. Дължа му поне това.

Думите му раниха сърцето й дори по-дълбоко, отколкото си мислеше, че е възможно.

Какво очакваше, любовно обяснение ли? Маги, достатъчно умна си, за да знаеш... Ти си прекалено обикновена, за да ти обърне внимание.

Отново с разбито сърце, тя кимна.

Два дни. Оставаха й два дни, за да измисли нещо.

И тя щеше да го направи. По някакъв начин.

Или щеше да си плати прескъпо.

- Благодаря ти - прошепна му, потупвайки го леко по ръката. - Сигурна съм, че след два дни ще се нуждая от закрилник.

- Значи ще продължиш с това, чак до крайния срок, който ти постави Локлан?

Тя кимна, искайки да може да измисли алтернатива. Но нямаше такава. Без значение, колко трудно бе, тя трябваше да стигне до края.

- Нямам друг избор. Ако отворя вратите и оставя всички да си отидат, ще стана за смях до края на живота си. Ето я онази луда Маги, дъщерята на Блар, която се мислеше за велик

водач сред жените. Тя ги поведе, нали? Право обратно към домовете им, където да бъдат клани и изнасилвани посред нощ от МакДъглас и мъжете му.

Той се протегна към нея.

- Маги...

- Не, Брейдън - каза тя, отдръпвайки се от него. - Ние двамата имаме една и съща цел - да спасим живота на братята си.

Тя погледна към него, позволявайки му да види вълнението в сърцето й.

- Но ми кажи само едно. Ако ти се предам и Локлан върне жените у дома, кой ще гарантира, че при следващата битка няма да загинете ти или Юън? Дали тогава Локлан все още ще се чувства като победител? Или ако той, или Юън загинат? Къде ще е скъпоценната ти мъжественост, когато стоиш над гробовете на братята си?

Преди да може да я спре, тя го остави да стои на средата на двора, замислен над думите й.

Брейдън я наблюдава докато влизаше в залата за хранене.

По дяволите, ако девойчето не бе право. Вече познаваше болката от загубата на един брат и последното нещо, което искаше, бе да погребе още един.

Трябваше да има друго решение на тази лудост. Нещо, което да позволи и на Локлан, и на Маги да запазят честта си.

Стискайки зъби, Брейдън прекоси двора, излезе през задната врата на църквата и се върна в замъка. Щеше да говори с Локлан. Брат му със сигурност бе по-разумен от Маги.

Ако не друго, можеше поне да се опита да принуди Локлан да се откаже.

Все пак той бе Брейдън МакАлистър, несравнимият пазител на мира в семейството. Разправяше се с твърдоглавите си братя цял живот. Ако можеше да осигури мир помежду им, тогава със сигурност можеше да разреши този малък спор.

Така де, колко трудно ще е да донесеш мир на хора, които го желаят? Ами Киърън?