Как щеше да се изправи срещу толкова страховит мъж?

Трябваше да го направи.

Бягай - крещеше умът й - бягай, преди да е станало късно.

Въпреки всичко не можеше да го направи. Никога през живота си не е била страхливка и това не беше момента да започне да бъде такава.

Ха! Започна да спори умът й. Това е прекрасен момент да се научиш да си страхлива!

Маги отказа да слуша. Поемайки си дълбоко въздух за кураж, тя пристъпи напред, но замръзна на мястото си, когато чу думите, които Роби МакДъглас крещеше на тълпата.

- Ще дам кралска награда в злато на всеки,

който ми донесе главата на Маги, дъщерята на Блар, забучена на копие. Кълна се, че предпочитам да си деля хляба с краля на Англия, отколкото с тази конско-муцунеста, краставо-жабешка подмазвачка!

Сърцето на Маги започна да бие учестено и в един миг си помисли, че все пак може да избяга.

Син се наведе и прошепна в ухото й - Какво чакаш? Върви и му кажи колко погрешно е това и да сложим край.

Вътрешно, Маги се изуми. В този момент не намираше Син за забавен. Никак даже.

Брейдън се намръщи на брат си я дръпна настрана. Но преди да успее да заговори, целия лагер притихна, когато един кон дотича от стените на замъка в кръга от палатките.

Мъжете разчупиха кръга си достатъчно, така че Маги видя един мъж да се свлича от гърба на бял кон.

И той беше покрит с... Или по-скоро беше мокър...? Замръзнала, Маги пристъпи напред, без да е съвсем сигурна дали може да вярва на собствените си очи и това, което си мислеше, че вижда.

Конят беше спрял и ездачът погледна своя леърд така, сякаш го боли стомаха. Когато се изправи на стремената, издаде странен пляскащ звук и след като прескочи с крак, за да слезе от коня, спускането му беше маркирано с преливаща се цветна пътека. Той изджвака пътя си до

МакДъглас, а около главата му кръжаха мухи и други насекоми.

Лицето на ездача помръкна, когато изръмжа:

- Тия женоря ме заляха с мед от главата до петите. Казаха, че следващият от нас, който се приближи до вратата, ще бъде накиснат в зеле.

Маги покри устата си с ръка, за да не се разсмее.

Роби МакДъглас изруга.

- Каза ли й, че идваш с мир?

- Да, милорд. Милейди отвърна, че няма да има примирие докато не види теб и Локлан МакАлистър един до друг пред портата.

Проклятието, което изрече Роби МакДъглас можеше да засрами предците му.

- Милорд - изрече Брейдън внезапно. Маги се вледени и го погледна втрещено.

Какво си мислеше той?

Сърцето й започна да препуска още по-бясно от преди, докато гледаше в зашеметено мълчание как Брейдън скъсява краткото разстояние между тях и се изправя лице в лице със смъртния враг на рода си.

Как, за Бога, можеше да е толкова спокоен и непоколебим, докато единственото нещо, което тя можеше да направи, е да не припадне?

Роби МакДъглас обърна враждебния си поглед към Брейдън.

- Не те познавам. Тишината беше оглушителна.

Брейдън кимна на Роби МакДъглас - на

мъжа, който се беше заклел в меча си да прати него и братята му в гроба.

Брейдън не можеше да повярва, че прави това. Трябваше да има специално място в ада за такива глупаци като него. Само се молеше да има още няколко години преди да разбере дали това е така или не.

В същото време трябваше да намери начин да сложи край на тази вражда преди тримата да бъдат заклани от мъжете или направени на зелници от жените.

- Не - отвърна Брейдън с равен тон, надявайки се да разсее страха и недоверието на леърда. — Не ме познаваш. Просто минавам оттук, но мисля, че мога да ви помогна в тази ситуация.

Брейдън устоя на желанието да изсумти на собствените си думи.

Как, за Бога, беше успял да се накисне така?

Света Дева Марио - помисли си Брейдън, не можеш ли да си държиш устата затворена поне за минута? Защо винаги набутваш себе си в центъра на битката?

Очите на Роби МакДъглас отразиха собствените му съмнения, че новодошлият може да справи с положението.

- Можеш ли, момченце? И как точно ще направиш това?

- Бих искал аз и братята ми да се опитаме

да поговорим с жените.

Мъжете избухнаха в смях, а някой от тях открито започнаха да се подиграват.

Мъжът, покрит целия с мед, изгледа невярващо Брейдън.

- Искаш да изглеждаш като мен ли? Брейдън сви рамене.

- Има и по-лоши неща от това да бъда накиснат в мед, случвало ми се е да ме замерят доста по-твърди от зеле неща. Но мисля, че с братята ми ще успеем да убедим жените да се вслушат в разума.

Смеейки се, Роби МакДъглас сложи ръце на бедрата си и поклати глава.

- Щом си изгубил ума си и искаш да опиташ, то аз ще се насладя на гледката на злощастната ви съдба. -

Брейдън кимна и поведе Маги и Син.

- Добре - прошепна той на Маги, докато вървяха бавно към вратите на замъка. - Това е единственият ти шанс. Трябва да накараш лейди МакДъглас да те изслуша.

- Ако тя не го направи?

Той размени решителен поглед със Син.

- Тогава се надявам да ми простиш, това, което ще трябва да направя, за да сложа край на враждата.

Мъчителният израз, изписан на лицето й разкъса сърцето му. Не искаше да добавя още грижи към тревогите й, но бяха стигнали твърде далеч, за да се върнат назад. Тя трябваше да успее.

Когато се доближиха до портата на замъка, няколко зелки полетяха към главата на Брейдън.

Той едва успя да се прикрие. Една възрастна жена, която ги беше запратила извика от мястото си на стената.

- Вече ви казахме, че мъжете ко...

- Спрете!

Маги разпозна гласа на Сиана МакДъглас. Господарката се взираше надолу в тях, сякаш цяла вечност. След една дълга минута, тя напусна мястото си на стената и Маги можеше да чуе тракането на обувките й, по дървените стъпала от другата страна.

Няколко секунди по-късно се чу шум от дрънчене и стържене на ключалка, след което една малка врата отстрани на главната порта се отвори, за да разкрие главата на красива жена, с година или две по-възрастна от Маги. Господарката на МакДъглас изглеждаше като ангел, със златните си къдрици, сплетени около главата й. Черно-синият раиран плейд, който носеше, караше нежната й кожа да изглежда кремава, а очите й сияйни.

- Маги, това ти ли си? - попита Сиана МакДъглас

- Да - отвърна Маги, - може ли да влезем?

- Да - съгласи се Сиана и отстъпи на безопасно разстояние от вътрешната страна на стената.

Жена на около четиридесет години, която държеше метлата си като меч, отвори портата само колкото да може Маги и придружителите й да влязат и веднага след като те се вмъкнаха тя

я затръшна и заключи.

Сиана пристъпи напред и взе ръката на Маги в своята. Бузите й бяха почервенели, а очите й блестяха от щастие.

- Приключили се? - попита тя. Маги поклати глава.

- Не и става още по-лошо. Мъжете от моя клан са готови да убият Локлан, ако той не се справи с това, а той отказва да го разреши, освен, ако твоят съпруг не спре да преследва живота на братята му.

Дамата пусна ръката на Маги и цялото щастие изчезна от лицето й.

- Света Дево - въздъхна Сиана, - какво ще правим тогава?

- Не знам - прошепна Маги, - уморих се от толкова кръвопролития, но се страхувам, че този път мъжете ни победиха.

- Милейди? - повика я Брейдън, привличайки вниманието им към себе си. - Знаете ли за нещо, което може да принуди съпруга ви да се откаже от тази вражда?

Лицето на Сиана стана студено и ядосано.

- Не. Той обичаше тази дяволска жена повече от всичко останало.

- Тогава защо се е оженил за теб? - попита Маги, но веднага съжали за глупавия си въпрос.

Въпреки това Сиана не изглеждаше ни най-малко изненадана от него. И когато отговори, гласа й беше напълно лишен от емоции.

- Заради парите ми и защото майка му нас-

тояваше да си вземе жена.

- Майка му? - попита Брейдън - Тя тук ли е?

- Стоя точно зад теб, паленце и държа дръжката на метлата готова да те поваля, ако помръднеш към някоя от нас. - Тя му хвърли един преценяващ поглед. - И не мисли, че съм толкова стара, за да не помня какво има наум един млад самец като теб.

Брейдън се обърна бавно, за да погледне жената, която ги беше пуснала да влязат вътре.

Агнес МакДъглас изглеждаше по-млада за годините си.

Нейната ягодово-руса коса имаше само няколко сиви кичура и сините й очи бяха дръзки и изпълнени с живот, което правеше жената да изглежда два пъти по-млада от годините си.

Тя постави дръжката на земята и я задържа като войник копие, а лявата си ръка сложи на кръста и му хвърли един изучаващ поглед.

- Казах на моя Роби, че тази жена е змия, още когато видях за първи път блуждаещите й очи. Знаех, че не е добра. Но той не искаше да ме слуша. Желаеше да я има, въпреки предупрежденията ми.

Маги пристъпи напред.

- Има ли нещо, което може да го накара... Агнес поклати глава преди Маги да довърши.

- Тя отрови моето момче с тези нейни постоянни сръдни.

Лицето на Сиана се бе превърнало в камък.

- Сега аз нося детето му и няма да му дам

живот, освен ако съпруга ми не престане да мечтае за тази жена. Син изсумтя.

- Мога ли да отбележа милейди, че се съмнявам да имате избор, когато трябва да родите детето си?

Сиана му хвърли смразяващ поглед. Син просто й се усмихна в отговор.

- Чакайте! - прекъсна ги Маги - Мисля, че имам план.

Брейдън потръпна при думите й. Господ да ги пази сега, той познаваше твърде добре Маги и плановете й.

Ако имаше поне малко разум, щеше да се върне обратно в Англия и да вземе и Син със себе си.

Той огледа жените, които ги заобикаляха. Всички погледи бяха втренчени в Маги и червата му се стегнаха още повече. Те бяха готови да я слушат.

Разбира се, че щяха да са. Те не знаеха в какво се забъркват.