За един неясен момент Син я повдигна от земята, метна я на кон и плесна задницата на животното. Конят изцвили, след което се стрелна от обора в смъртоносен бяг.

Маги се паникьоса докато се опитваше да поеме контрол над коня.

Той полетя към дърветата с юзда между зъбите си. Тя дръпна поводите, но конят не й обърна внимание, докато се спускаше между клоните, които я деряха и заплашваха да я свалят от седлото. Сърцето й препускаше, когато се наведе напред и се залепи за врата на коня, молейки се да не падне и да се пребие.

Вероятно минаха около пет минути преди Син и Брейдън да я настигнат и да поемат кон-

трол над животното. Брейдън се наведе и взе юздата в ръка, после използва своя кон, за да забави нейния. Сърцето й все още биеше в ушите й, докато бързо се помоли от благодарност за избавлението.

- Добре ли си? - попита я Брейдън.

Все още твърде ужасена, за да говори, Маги пое дълбоко дъх и кимна. Брейдън я потупа по ръката успокояващо, после се обърна към брат си с вбесен поглед.

- О, човече, какво ни причини?

- Спасих проклетия ти задник. Какво си мислеше, че ще стане, когато жените разкрият, че Маги не е момък? Готов ли беше да обясняваш?

На челюстта на Брейдън се появи тик.

- Сега ще увиснем на бесилото заради кражбата на коне!

Син поклати глава.

- Оставих повече от достатъчно злато за тези кранти. Собствениците им ще се разтреперят от радост да го получат

Маги гледаше как Брейдън малко се отпусна.

- Моите благодарности тогава.

Син се намести в седлото си и хвърли поглед, изпълнен със състрадание към Брейдън.

- Знаеш ли, малки братко, изглежда ми сякаш живееш в безкраен ад. Не мога да те заведа никъде, където жените да не се възползват от теб като от последната хапка на последната им вечеря.

Брейдън вдигна ръка и разтри врата си.

- Да, иска ми се да беше действал по-бързо.

Тази Тара има нокти като на ястреб. Кълна се, мисля, че кървя.

Точно тогава Маги осъзна истината за Брейдън. Той не беше безскрупулен нехранимайко, който прелъстява всяка жена, която намери. Всъщност, с изключение на лек флирт, той наистина не беше направил нищо, за да накара Тара да го преследва.

И макар, че и той и Син се бяха опитали да й кажат това, до този момент тя действително не вярваше.

- Къде ще спим сега? - попита тя мъжете, докато бавно избираха пътя си върху конете през тъмните дървета и с набързо събраните си вещи. - И какво ще правим с конете?

Брейдън беше този, който й отговори.

- След като имаме конете, предлагам да ги яздим до земите на МакДъглас, докато започнем да привличаме внимание, после ще ги оставим на паша. Колкото за нощта, някой чувства ли се добре, за да язди?

Син изръмжа.

- Сега мислиш да яздиш? Къде беше тази мисъл преди два дни, преди да съсипя краката си от ходене?

Брейдън се засмя.

- Трябва да си благодарен. По-добре да откраднат тези кранти, отколкото бойният ти кон или моят Демон.

Син неохотно отстъпи по въпроса.

- Аз ще съм благодарна, само това да остане зад нас - каза тихо Маги. Истина бе, че прекалено много неща вече се бяха случили по време на пътуването и всичко, което наистина искаше, бе да мине през този последен сблъсък и да приключи с това.

Така че те яздеха в мълчание.

Късно след полунощ и веднага след като дъждът беше спрял, Маги започна да дреме на седлото.

Брейдън спря, след като видя как тя клюма. Уплашен, че може да падне и да се нарани, той я издърпа при себе си.

Тя се събуди рязко.

- Шшш - каза той. - Не искам да паднеш. Заспивай пак.

Вместо спорът, който очакваше, тя кимна веднъж, положи глава на гърдите му и незабавно отново заспа.

Доверието й го изненада. Но не толкова колкото странната нежност, която почувства в сърцето си, докато червенокосата й глава лежеше върху голите му гърди. Дъхът й гъделичкаше толкова леко, докато тя дишаше срещу рамото му. И той направи всичко по силите си, за да не покрие устните й със собствените си и да не прокара ръка по късите й къдрици.

Тялото му се събуди за живот, желаещо меките й форми.

За пръв път Брейдън откри утешение в това. След случилото се с Тара, беше започнал да се чуди глупаво, че можеше би нещо не е наред с него. Но огънят в слабините му заради Маги потвърждаваше по-ранните му подозрения. Маги беше тази, която искаше. Само Маги.

Тръсна глава.

Кой би си помислил някога, че той, Брейдън МакАлистър, ще чезне по откровената, малка Маги МакБлар и грозните й обувки?

Ожени се за нея.

Думите прехвръкнаха през ума му толкова бързо, че той почти ги пропусна. И за момент позволи на мисълта да го изкуши.

Но това беше невъзможно. Отказваше да се омъжи за жена, в която можеше да е влюбен. Това щеше да е самоубийство.

- За какво мислиш? - внезапно попита Син.Стреснат, Брейдън погледна напред и видя

Син, обърнат на обратно върху седлото да го наблюдава. - Какво?

- Изглеждаш малко замислен там отзад и се чудех какво те измъчва.

- Кой казва, че се измъчвам?

Син поведе коня си към място, където можеха да яздят бързо един до друг.

- О, не знам. Може би заради смъртоносната хватка, която си приложил върху Маги и начина, по който я гледаш, сякаш не можеш да решиш дали да я прегърнеш или да я хвърлиш от коня си.

Брейдън мразеше начина, по който Син разгадаваше толкова лесно емоциите му.

- Тази способност, която имаш, е много обезпокоителна, братко. Не е за чудене, че английските ти приятели се кълнат, че си продал душата си на дявола.

Син погледна към него стоически.

- Един мъж трябва да има душа, преди да я

продаде.

Брейдън стана мълчалив. Имаше много скрити неща в тези думи. Години на болка и страдание. Брат му беше минал през най-лошото, което можеше да му предложи живота и силата му беше удивителна. Но най-вече, Брейдън чувстваше вина за това. Останалите леарди бяха пратили най-малките си синове като заложници в Англия. И по право той трябваше да страда вместо Син.

Дори да живееше хиляда години, никога нямаше да може да се примири с факта, че Син беше отишъл, докато той остана.

- Има ли някакъв начин някога да простиш на майка ми за това, което направи? - попита Брейдън най-накрая.

Дори в тъмнината Брейдън можеше да почувства омразата на Син.

- Казаха ми, че всичко е възможно. Но след като не мога да простя на собствената си майка за това, което направи, защо трябва да простя на твоята?

Брейдън не отговори. Спомняше си този съдбовен ден също толкова добре колкото и Син. Денят, в който крал Дейвид беше дошъл в замъка им и беше поискал син, за да помогне за постигането на мир с английският крал след войната, която бяха водили за северна Англия.

Баща му беше плъзнал внимателен, замислен поглед по всеки от синовете си. Петимата едновременно бяха сдържали дъха си от страх, знаейки, че един от тях трябва да отиде.

Локлан смело беше направил крачка напред, когато изневиделица майка им го беше сграбчила и издърпала назад. Тя беше събрала четирите си сина покрай нея и остави Син да стои сам самичък. Изолиран.

- Вземи някой от синовете ми и се кълна, че ще се самоубия - беше казала тя. Баща му, който я беше обичал от цялото си сърце, не беше спорил. И до ден днешен, Брейдън все още можеше да види ужасения израз на лицето на Син, когато осъзна, че баща му ще го предаде.

И защо.

- Давай, старче — изръмжа смело Син, свивайки юмруци. - Прати копелето мелез обратно в Англия, докато глезиш шотландската си курва.

Баща им беше отговорил на гневните думи на Син с яростен плесник, който накара Син да се олюлее.

- Никой мой син не обижда жена ми.

- Тогава аз не съм ти син. - Очите му бяха пълни с гняв и омраза. Син се изправи от удара, който беше оставил кървава следа по лицето му.

Тогава изплю от кръвта си към баща си. Баща им беше почистил кръвта от лицето си, а устните му бяха присвити от отвращение.

- Ти си нищо за мен, момче - студено беше казал той.

Болката върху лицето на Син в този момент вечно щеше да присъства в спомените на Брейдън.

- Кажи ми нещо, което вече да не знам, старче. Тогава хората на крал Дейвид бяха взели

Син и само Брейдън и братята му бяха викали

в протест.

Нито веднъж баща му не беше погледнал назад към Син, никога повече не спомена името му. От този ден нататък баща му беше живял сякаш Син никога не беше съществувал.

Брейдън така и не прости на баща си за това.

И в деня, когато най-големият му брат си беше отишъл, Брейдън се закле никога да не се влюбва. Никога нямаше да позволи на жена да означава повече за него от собствената му кръв. Никога нямаше да обърне гръб на син, заради отмъстителността на жена.

Поради тази причина беше предпазлив през годините. Внимаваше да не остави зад себе си дете, което да страда заради действията му, защото знаеше през какви кошмари беше минал Син. И адът със сигурност щеше да замръзне преди Брейдън да позволи негово дете да страда по този начин.

Маги промърмори в съня си.

Брейдън я притисна по-близо. Тя беше такава загадка за него. Това, че ще измине този път заради братята си и живота на хората от клана, говореше много за нея.

И той се запита, какъв избор щеше да направи тя, ако беше на мястото на майка му. Щеше ли да даде детето, което не е нейно или щеше да ги защитава наравно?

Ох, сега, какво значение има?

Кой иска сериозност от съпруга?

Но дълбоко в сърцето си, той знаеше, че има малко късче, което наистина искаше семейство. Маги беше права. Наистина обичаше чудноватите приказки, които бардовете пееха за жени, защитаващи семействата си със собствените си животи. Искаше този блян. Мечта за една перфектна сродна душа, която никога нямаше да желае повече, отколкото той можеше да даде. Неегоистична жена, която никога нямаше да предаде доверието или любовта му.