Той изглеждаше напълно объркан от признанието й.

- От къде знаеш всичко това?

- Защото съм влюбена в теб, откакто се помня.

Брейдън не знаеше кой от двамата изглеждаше по-зашеметен от признанието й. Веднага след като думите излязоха от устата й, Маги изглеждаше ужасена. Той се чувстваше ужасен. Наистина, не можеше да се движи, не можеше да диша, просто гледаше към нея, докато думите й се устремиха в него.

Сякаш мина цяла вечност откакто просто стояха на една крачка разстояние, а думите й висяха като плащ между тях.

- Не - отвърна най-накрая той. - Не можеш да ме обичаш.

- Защо не? - попита тя с глас, пълен със същата болка, която той видя да се отразява в кехлибарените й очи.

- Защото не можеш.

Преди тя да успее да се помръдне, той се обърна и напусна обора в търсене на начин, по който да се справи с новината, която му беше стоварила.

Но всичко, върху което можеше да се фокусира, беше суровата агония, разкъсваща душата

му. Той не искаше тя да го обича. Не искаше никоя жена да го обича, поне не за повече от час или два.

Вси светии, как се беше случило това? И защо?

Брейдън спря при края на обора и се облегна върху избелялото дърво, прикривайки очи ръката си. Дъждът не беше толкова лош колкото по-рано, но все пак го намокри, докато търсеше безопасно място от лапите й. Отново и отново думите й ехтяха в ума му. Тя го обичаше. Обичаше го и знаеше неща за него, които не знаеше, че някой жена някога ще разбере. Дори и майка му.

И през цялото време той я беше пренебрегвал. Никога не й беше обръщал и малко внимание.

Не знаеше кое го караше да се чувства по-

зле.

Болка проряза сърцето му. Емоции, които не можеше да определи, го заливаха. Мили Боже, чувстваше се сякаш някой беше разцепил гърдите му на две.

- Брейдън? - чу той Маги да го вика.

- Светци закриляйте ме - прошепна той, разкъсван между желанието да прави любов с нея и да избяга колкото се може по-бързо.

Преди да вземе решение, тя го настигна. Брейдън погледна към нея и изруга.

- Жено, нямаш ли здрав разум да се втурваш обратно под дъжда?

Тя повдигна вежда към него, докато кръстосваше ръце пред гърдите си в слаб опит да се затопли.

- Мога да кажа същото за теб.

- Някои ще си помисли, че би се досетила, че искам да съм сам.

- Защо?

- Защото така. Сега влизай вътре и се подсуши.

Тя повдигна упорито брадичка.

- Ще го направя, когато и ти го сториш. Обзе го гняв.

- Не мога да повярвам, че си пораснала без някой от братята ти да те пребие от бой.

Тя прие гневните му думи, без да трепне.

- Едва ли имат да кажат много по въпроса, след като бяха толкова добри учители в това отношение. Сега искам да получа отговор от теб.

Брейдън затвори очи докато се бореше за контрол върху себе си. Не знаеше какво да направи или каже.

- Прибирай се вътре!

- Отговори ми!

Брейдън искаше да е толкова просто. Чувствата му бяха сложни и дълбоки. През целия си живот е бил обичан. Всяка жена, която някога беше познавал, бе шепнела своята неумираща страст към него, докато се шегуваха и играеха, и в края на деня всички те се женеха за някой друг.

На шестнадесет беше направил грешката да помоли Нараиндж Олуард да се омъжи за него. Две седмици по-късно тя се беше заклела на Колум.

Нейният аргумент му причиняваше болка до ден днешен: "Брейдън, защо да се женя за теб? Ти имаш хубаво лице и си страхотен между краката ми, но Колум има пари, за които не можеш да мечтаеш. Освен това, той пътува много, което ще ни даде изобилие от време да си поиграем."

Стисна зъби в крайна сметка й беше показал. Настоящото му състояние се присмиваше на жалката къща на Колум. Дори така, това никога не изтри болката в младото му, наранено сърце.

Не, жените бяха непостоянни, вероломни същества. И за разлика от братята му, той никога нямаше да повярва на медените им лъжи.

Но сега имаше проблем. Когато такива думи идваха от устните на Маги, той искаше да им повярва.

Защо беше така, не знаеше. Единственото, с което беше наясно е, че и малкото, което беше останало от сърнето му, ще бъде унищожено, ако откриеше, че тя си играе лицемерно с него.

Маги присви очи към него.

- Казваш, че съм упорита и все пак стоиш тук готов по-скоро да се удавиш, отколкото да отговориш на един прост въпрос. Против волята си, Брейдън се протегна към нея. Обхвана ледената й страна с длан.- Замръзваш.

- Знам.

Той се засмя кратко на сухия й тон.

- Ако си ме обичала толкова дълго, защо никога не си говорила за това?

- Защо не мислех, че искаш да го чуеш. Маги беше твърде проницателна. Но тя винаги е била такава.

Очите й загубиха блясъка си.

- Виж, Брейдън, не съм глупава. Знам, че никога няма да мога да те имам. Знам, че не споделяш чувствата ми и ми се иска никога да не бях споменавала за тях. За нещастие, не мога да си взема думите обратно. Може ли просто да забравим какво съм казала и да се приберем вътре преди и двамата да умрем от настинка? Брейдън кимна. Не защото се притесняваше за себе си, беше оцелявал при много по-лоши условия от тези, а защото не искаше да я види болна. Дълбините, до които би слязъл, за да я опази в безопасност, не подлежаха на изследване. Истината бе, че онова място в сърцето му, където той откриваше безпокойство за нея, се бореше с него повече от всяко друго някога.

Неохотно, той я хвана за ръка и я поведе към обора.

Когато влязоха вътре, прозвуча гласът на Син.

- Предполагам, че двамата ще тичате наоколо голи за известно време след като сега всичките ви дрехи са мокри.

- Всъщност - отговори Брейдън, докато изтръскваше дъжда от косата си, - си мислех да нападна твоята торба за някакви дрехи.

- Някак си се сетих за това.

Брейдън подаде на Маги едно от наметалата на Син и широката му риза.

Маги ги взе и бързо се преоблече насаме, докато мислите й се вълнуваха. Защо изобщо беше казала тези думи? И защо те измъчваха Брейдън толкова?

Този мъж винаги е бил загадка за нея, но не повече, отколкото тази нощ. Не трябваше ли любовта да направи някой щастлив?

Тя се присмя на мисълта. Кога това да обича Брейдън я беше направило щастлива? Тъжната истина в случая беше, че да го обича, й причиняваше само мъка. Нищо друго, освен нещастие.

Оклюмала, тя завърза наметалото.

Когато се върна в центъра на обора, тя видя Брейдън увит само в наметало, гърдите му бяха голи и лъщяха на слабата светлина. Гърлото й пресъхна при гледката.

Това щеше да бъде дълга, дълга нощ.

Преди да отдели още мисли по този въпрос, Син скочи на пода.

- Надявам се, че има начин да се залостят вратите.

Маги се намръщи на странното му поведение и коментар. - Защо?

- Имаше нападение от жените по пътя ни

и по вида на тези, можем да се озовем в неприятна битка - обясни Син докато вървеше към вратата.

Гримасата на Маги се задълбочи. За какво говореше той?

Брейдън прокле, когато стигна пръв вратата и потърси резето.

- Не можеш да го знаеш - злобно каза той.

- Няма нищо, с което да залостим - довърши за него Син. - Добре, няма ли това да е победа за дявола?

Тя погледна към тях дори още по-объркано. Изглеждаха сякаш ангелът на смъртта е пред тях и те бяха забравили да вземат последно причастие.

- Те са просто жени. Кажи им, че не си заинтересован...

- И те ще опитат и променят мнението ни — прекъсна я Брейдън.

Маги завъртя очи при злокобния му тон.

- Не, няма. Забравяш, че съм жена. Знам как мислят.

- А аз знам как действат - отвърна Брейдън, когато се върна при нея. - Няма да напуснат докато не получат това, което искат.

Маги се засмя на егото му.

- Ставаш смешен, Брейдън. Не си чак толкова неустоим.

Погледът му се заби в нея.

- Мислиш ли? Тогава обясни ми защо Тара се е запътила насам, след като вече й казах, че

не се интересувам от нея.

Преди тя да успее да измисли отговор, трите по-големи дъщери на Шеймъс изблъскаха вратите на обора.

- Чук, чук, юначаги - каза Тара с ръце на ханша си, докато ги оглеждаше. - Дойдохме да се погрижим за удобството ви.

Син побягна от жените към задната част на обора. Погледът „Казах ти" на Брейдън беше такъв, че Маги почти се засмя. Докато най-младото момиче не се запъти право към нея с поклащане на бедрата и поглед в очите, който казваше на Маги за какво точно е тръгнала. За нея.

Ох, дявол го взел! По-добре да се помръдне... бързо.

Маги се затича към заграждението зад себе си, но се спъна и падна.

- Оу, виж сега - каза момичето, когато се наведе над Маги и притисна една бледа ръка към челото й. - Имаш ли рана, която да се нуждае от целувка?

Устните на момичето бяха опасно близо до нейните, докато притискаше гърдите си към ръката на Маги.

Виждайки начин да отлепи мъжкараната от себе си, Маги присви устни в погнуса.

- Ъх, не - каза й, снишавайки гласа си с октава, докато се бореше да се измъкне изпод момичето. - Раната ми си е съвсем добре. Благодаря.

- Вижте, дами - намеси се Брейдън, докато отстъпваше от отворените обятия на Тара. — Какво ще каже баща ви, ако ви хване тук?

Тара го притисна към стената. Непоколебима към уклончивата тактика на Брейдън, Тара се засмя.

- О, той със сигурност ще хукне с оръжие след повечето от вас. Но вече спи. Сега - каза тя, сграбчи наметалото му и дръпна лицето му близо до своето. - Какво ще кажеш за още едно вкусване на тези твои сладки устни?

Брейдън се наведе и се откъсна от лапите й.

Маги беше ужасена. Никога в живота си не беше виждала нещо такова. Брейдън беше прав за жените.

О, небеса! Те имаха сериозни неприятности.

Точно, когато момичето се протегна да опипа Маги, силни ръце я дръпнаха назад.