- Ако бяхте джентълмени, дори не бихте си помислили да ме изоставите по този начин.

- Е - пошегува се той, - според теб аз не съм джентълмен, а яхнало похотта, покрито с брадавици, свинско ухо, негодно за нищо, освен за ядене, оригване и преследване на чуждите жени.

Зачервеното й лице стана дори по-червено.

- Чул си това?

- Да и не бих се изненадал, ако кралят на Англия, седящ на трона си в Лондон, го е чул също толкова добре.

Маги искаше да зарови главата си от срам. Думите й не бяха предназначени да ги чуе, тя наистина не мислеше това, което каза. Използва ги, за да затвърди решимостта си и да се концентрира върху недостатъците му. Истинският й проблем с него беше, че обичаше негодника прекалено много.

Е, с изключение на този момент. Точно сега не желаеше нищо повече от това да одере арогантната му кожа, докато се взираше в нея със зеленикаво-кафявите си очи, в които танцуваше смях.

Маги въздъхна и опита отново:

- Много добре, съжалявам за казаното. Мъжете са добри за някои неща. Сега, моля ви, помогнете ми.

Брейдън погледна скептично към Син:

- Не усещам искреност в извинението й. Ти какво ще кажеш?

Маги изсумтя и неспокойно се завъртя.

- Моля - каза тя, подчертавайки думата. Притискайки устни в безжалостна линия,

Брейдън поклати глава.

- Все още липсва искреност.

Тя замръзна и се втренчи в него.

Той преглътна смеха си, докато Маги преосмисляше гнева си. Ако кехлибареният й поглед можеше да убива, той със сигурност щеше да бъде пронизан от злобата, която насочи към него, когато го погледна.

- Брейдън МакАлистър, кълна се, че ако не ме измъкнеш оттук, ще те преследвам цяла вечност.

- Е, това вече е плашещо - каза Син. Или щеше да бъде повече от забавно. Погледът на Брейдън се върна към дупето

й. Наистина, много забавно.

Задушаващ се от мисълта, Брейдън използва крака си, за да махне вързопа си от пътя и се наведе в опит да премести купчината листа от гърба й.

Не се получи.

Брейдън се намръщи, когато огледа по-внимателно клоните.

- Това е някакъв вид капан - каза той, отбелязвайки начина, по който клонът бе пригоден, за да падне зад Маги.

- Вероятно е направен от деца, за да улавя други деца. Може да се каже, че не искат да наранят някого, а по-скоро да го приковат за известно време - каза Син и се зае да го изучава. - Подобен на тези, които използваха Киърън и Локлан.

Брейдън се засмя на спомена.

- Докато се възхищавате на творението, някой от вас ще намери ли начин да ме освободи?

- Работя по въпроса - отвърна Брейдън. Той се премести, застана зад нея, за да

дръпне най-големия клон в обратната посока на тази, която вече беше опитал.

Внезапно той се сети какво трябва да направи, за да я освободи. И дълбоко в себе си знаеше, че на нея няма да й хареса. На него от друга страна...

Брейдън облиза устни в очакване.

- Маги, любов моя, ще трябва да се приближа наистина много близо до теб, за да те освободя.

- Не ме интересува какво трябва да направиш - отвърна рязко тя, - моля те, просто го направи и ме освободи.

Брейдън сведе поглед надолу към бедрата й, докато желанието му за нея нарасна още повече, както и друга част от него, която се втвърди и напрегна, умолявайки за мекотата й.

Е, ако това беше начинът, по който тя искаше...

Брейдън застана плътно зад нея, след което се наведе напред към гърба й, за да издърпа клона. Когато го направи, болезнено възбудените му слабини се допряха до дупето й.

Маги ахна и бедрата й потрепериха, когато усети възбудената му мъжественост.

Движението й го накара да простене дълбоко.

- Това е безценна гледка - каза Син зад тях. - Трябва ли да ви оставя насаме?

- Млъкни, Син - извикаха двамата едновременно.

Мъчителната болка, причинена от копнежа му по нея, затрудни дишането на Брейдън. Никога не бе желал нещо толкова силно, както желаеше да я обладае още тук и сега.

Принуждавайки се да се раздвижи, той издърпа клона далеч от гърба й. Мълниеносно бързо Маги се изтъркаля от мястото си между него и купчината с листа. Лицето й бе добило съшия цвят като косата й, докато гледаше навсякъде другаде, но не и в него.

- Благодаря ти - каза тя.

- Удоволствието е мое - отвърна Брейдън, преди да помисли.

Тя срещна погледа му, очите й блестяха с ярост, тлееща в кехлибарените дълбини.

- Единствено ти би се възползвал от жена в подобно положение.

Ето, отново беше себе си и ако Брейдън бе демонът, за който го мислеше, щеше да направи много повече с нея, отколкото просто да я освободи.

- Не съм се възползвал от теб. Просто се опитвах да те освободя възможно най-бързо.

- Оу, сигурна съм в това - Маги дръпна карирания плейд върху коленете си, докато му отговаряше, а сарказмът й направи на посмешище спокойния тон на Брейдън.

- Е, докато вие двамата си разменяте обиди, аз ще потърся място за спане - намеси се Син и бързо изчезна сред дърветата.

Маги изгледа кръвнишки Брейдън, а той от своя страна потисна усмивката си, знаейки, че това ще увеличи още повече гнева й.

Въздухът между тях се изпълни с неловко напрежение, което не се харесваше на Брейдън.

Още помнеше лекотата, с която бяха изградили приятелството помежду си и не му допадаше внезапната промяна в поведението й.

- Нарани ли се? - попита я той.

Гневът й леко намаля, докато поклащаше глава.

- Не съм сигурна как паднах. Обикновено съм много стабилна.

- Е, дори най-добрите от нас от време на време попадат в грешния капан.

Тя погледна надолу сякаш думите му извикаха нещо в паметта й и след това най-неочаквано се усмихна.

Брейдън се наслади на промяната в нея. Очите й заблестяха топло и цялото й лице засия. Момичето бе красиво, когато се усмихваше.

- Какво? - попита Брейдън, чудейки се какво бе довело до тази внезапна промяна.

- Просто си спомних за един друг капан.

- Когато те подгоних към пещерата? - попита Брейдън.

Тя се намръщи за миг, припомняйки си случката, след което се изсмя кратко.

- Не, мислех си за капана, който спомена преди малко, когато *epa, Мери и останалите те причакаха по пътя към дома ми.

Брейдън изпита неудобство от спомена.

- Знаеш ли, че все още имам белези?

До ден днешен имаше петно на темето, от, където едно от момичета бе отскубнало кичури от косата му.

- Когато те срещнах онзи ден, помислих, че си с тях.

- Знам - отвърна тя, усмихвайки се. - Никога няма да забравя ужасеното ти изражение, когато ме събори. Това е единственият път, когато съм те виждала уплашен.

- И аз бях. Нямах идея как да се измъкна, без да нараня някоя от тях.

Тогава Брейдън си припомни как бе избягал от полуделите от похот момичета. Погледна към Маги и й се усмихна.

- Никога няма да забравя как ме бутна в кухината на онзи дъб, а след това ги изпрати в обратната посока.

- Треперех - призна тя, - от ужас, че ще разберат, че съм ги излъгала и ще хукнат след мен, за да си отмъстят.

Той не си спомняше такова нещо. Едва на тринайсет, тя се бе появила от нищото, за да го спаси. Не си спомняше да е изглеждала уплашена.

- На мен ми изглеждаше спокойна и уравновесена.

Брейдън се взря в нея с възхищение, когато спомените нахлуха в съзнанието му. Спомени, как Маги го издърпва от дървото, след това двамата буквално бяха пълзели през храстите, за да достигнат до дома й, без да бъдат забелязани от момичетата.

После Маги превърза раните и охлузванията, които му бяха нанесли. Дори си тананикаше нежна мелодия, докато втриваше мехлем в кожата му. Докосването й бе толкова леко и успокояващо, а гласът й приятен.

Брейдън не можеше да си спомни дали й беше благодарил. Но точно сега, докато слънчевата светлина огряваше лицето й и огънят гореше в очите й, той не искаше нищо повече, освен да я целува до края на вечността.

Импулсивно Брейдън протегна ръка, прокара пръст по луничките й и обхвана бузата й.

- Винаги съм се питал, защо ме спаси тогава?

Маги не се отдръпна, вместо това го погледна със странно чувство в очите си.

- Просто връщах услугата.

- Каква услуга? Тя сви вежди:

- Не помниш ли?

- Мисля, че не.

Маги се намръщи още повече

- Наистина ли не помниш как спаси живота

ми?

Докато си играеше с нежната й, деликатна кожа, Брейдън търсеше в паметта си, но не можеше да си спомни някога да е спасявал живота й, с изключение на веднъж от братята й, никой, от които не би я наранил наистина.

- Не.

- Бях на седем, когато ме спаси.

- Аз съм бил на десет.

- Да. Баща ми, дойде в замъка, за да достави вълна. Двамата с Иън трябваше да останем в каруцата, но аз се промъкнах до играчката му — дървен кон и когато разбра какво съм направила, той хукна след мен.

Брейдън се усмихна, когато най-накрая си спомни случката. Двамата бяха доста близо

един до друг.

- Тичаше през голямата зала, крещейки за помощ.

- Да, мислех си, че със сигурност ще ме убие.

- Ти ме събори и паднахме право върху любимата бродирана драперия на майка ми.

И двамата се свиха при тази част от спомена.

- Не беше твърде ядосана, нали? - попита Маги и прехапа устни.

Гневът на майка му беше неизмерим, доста го напердаши заради случилото се. Дори до днес му напомняше затова, когато бе недоволна от него. Брейдън се почувства странно, когато улови загрижеността и вината в погледа на Маги.

- Не, не беше твърде ядосана - отвърна накрая той.

По лицето й се разля успокоение.

- Все още съжалявам, че те ритнах, докато се опитвах да стана. Но знаеш ли какво най-вече си спомням?

Този път Брейдън не можа да устои и я подразни.