- Пресвета майко, пази ме - прошепна Маги, след което замахна с клона и удари нападателя по главата.

Той залитна за миг и лицето му се помрачи от гняв.

- Ще умреш, заради това.

- Щом казваш - изръмжа Брейдън, сграбчи крадеца и го обърна с лице към себе си. С един удар с опакото на ръката си той запрати мъжа на земята. Маги едва успя да му благодари, преди друг мъж да ги нападне.

Тя наблюдаваше със страхопочитание, докато братята МакАлистър се разправиха с мъжете, без всъщност да убият някой от тях. Но раните бяха в изобилие, мъжете падаха като гнили ябълки по земята, лежаха стенейки и притискаха натъртените си крайници и пулсиращи глави.

Маги все още стискаше клона, страхувайки се да го пусне, преди крадците да са си отишли. Брейдън притисна водача към тисовото дърво, опирайки меча си в гърлото му. Ръката му бе стабилна, а суровият израз на лицето му, който би усмирил дори самия дявол, накара Маги да потрепери.

- Е, приятелю, след това - каза той, - трябва ли да те убия или ще ни оставиш на мира и ще си тръгнеш по пътя.

Син изцъка с език и огледа с копнеж пръснатите по земята около него хора.

- О, хайде де, не може ли да убия поне един? Какво ще кажеш за онзи, големия, с трите зъба, или може би този ниския с ужасния дъх?

Брейдън се изсмя подигравателно на умолителния тон на Син, но очите му не се откъснаха от крадеца пред него.

- Да го оставя ли да се позабавлява? Водачът поклати глава:

- Не, ние ще си тръгнем, ако същото важи и за вас.

Брейдън отстъпи крачка назад и свали меча

си.

С бързина, която изуми Маги, разбойниците се събраха и изчезнаха сред дърветата. Тя от своя страна, едва стоеше на крака, толкова силно трепереше. Случилото се бе твърде близо до нея, за да е по вкуса й. Никога не беше преживявала подобно нещо.

Мо *hreach, какво щеше да прави, ако Брейдън и Син не бяха с нея? Наистина не бе помислила за това. По-лоша бе мисълта, какво щеше да се случи с нея, ако бе срещнала крадците, първия път, когато пътува, облечена като жена.

Паниката я заля и стомахът й се сви. Дори да доживееше до сто години, никога нямаше да забрави това ужасяващо чувство, което я изпълваше или зловещото изражение на водача, когато ги спря.

Щяха да убият всички тях, без да се замислят дори за миг. Маги отдели минута, за да благодари на Господ и всички светии за милостта им, и да се помоли никога отново да не преживее подобно нещо.

- Добре ли си? - попита Брейдън, докато изучаваше любопитно клона, увиснал в ръцете й, преди да го изхвърли настрана.

- Благодаря ти - каза тя със стаен дъх. — Благодаря ти.

- За мен бе удоволствие - отвърна той и хвана треперещата й ръка със своята.

Небеса, този мъж бе красив. В кафявите му очи съзря безпокойство и загриженост, които успокоиха сърцето й и го изпълниха с топлина.

Освен това в очите му видя дълбока, завладяваща светлина, която ги караше да искрят странно развеселено. Със сигурност Брейдън не можеше да определи нещо в атаката над тях като смешно. Не, тя грешеше.

Брейдън обхвана бузата й с ръка и леко я погали с палец. Всичко, което можа да направи Маги, бе да не затвори очи и да не въздъхне с наслада. Лекото му, успокояващо докосване бе чисто удоволствие, заляха я вълни от желание, които стопиха страха и опасенията й. Брейдън я бе защитил и тя се питаше дали той осъзнава, колко пъти се е превръщал в неин герой.

- Благодаря, че пази гърба ми - каза той тихо.

Маги се намръщи. Имаше нещо скрито в гласа му. И в този миг разбра, какво го бе развеселило.

- През цялото време си знаел за мъжа зад

теб, когото ударих, нали?

- Знаех - отвърна той и се засмя, - Но се радвам, че си достатъчно загрижена за мен, за да го разсееш. И съм ти благодарен, че рискува живота си, за да го направиш.

Разтърси я нова тръпка, която нямаше нищо общо със страха и ожесточената битка от преди малко.

Мили Боже, този мъж бе невероятен, когато се усмихнеше.

Как някоя жена би могла да му откаже нещо, когато изглеждаше по този начин, с блестящи трапчинки, топъл поглед и горещо докосване.

Той престана да гали нежно бузата й и напрегнато се вгледа в очите й.

- Негодник като мен, не заслужава смелата ти постъпка.

- А ти си истински негодник - отговори тя, знаейки в сърцето си, че поради някаква причина не я беше грижа за това в момента.

- Да - съгласи се той с дяволска усмивка и наклони главата си към нейната, - със сигурност най-лошият от всички.

Без да се замисли, Маги разтвори устни, копнееща за нова целувка. Брейдън затвори очи, готов да приеме поканата й, когато Син прочисти гърлото си и попита:

- Вие двамата, трябва ли отново да ви разделям? Заклевам се, вече става досадно.

Маги рязко се отдръпна от прегръдката на Брейдън, а той отстъпи мигновено крачка назад и въздъхна.

- Напомни ми по-късно да ти благодаря както трябва.

Маги беше твърде слисана, за да отговори. Сетивата й бяха замаяни и не бе способна да направи друго, освен да кимне.

О, небеса! Какво почти бе направила?

Почти го целуна. Отново.

О, момиче, къде ти е главата, че позволяваш на такъв мъж да се държи по този начин?

Прехапвайки устни, тя погледна към мястото, където двамата със Син стояха.

Защо Брейдън, защо трябва да прелиташ от една жена на друга? По-лошото беше, че не можеше да го мрази за това.

Защото щеше да е като да мрази вятъра, задето духа, или слънцето, защото грее. Такава беше природата му. Да го промени, означаваше да промени мъжа, но с изключение на този лош навик, тя харесваше Брейдън, какъвто беше.

Не, не искаше да се променя. Безгрижният му дух я привличаше. Просто щеше да пази себе си по-внимателно, когато бе около него и нямаше да допусне да страда отново заради него.

- Мислите ли, че ще се върнат? - попита Маги, когато се присъедини към Брейдън и Син.

- Да - отговори Син, докато в същото време Брейдън каза: - Не.

Син погледна с насмешка към брат си и прибра меча си.

- Наистина ли мислиш, че просто ще си тръгнат, без да отмъстят по някакъв начин?

- Да, ние сме по-добри от тях. Защо им е да се връщат?

Очите на Син се изпълниха с толкова силна емоция, която накара Маги неволно да отстъпи крачка назад.

- Отмъщението е силна мотивация, малки братко - заяви той категорично.

Именно в този момент, Маги разбра, че Син таи дълбока омраза. Срещу кого, тя можеше само да предполага. Съжаляваше бедната душа, която си бе спечелила такъв враг като него, но в дъното на съзнанието си не можеше да не се запита, каква ужасна съдба се бе стоварила върху главата на този човек?

Дори за миг не си помисли, че тази личност е все още жива. От това, което бе научила за Син, можеше да каже, че е отнел живота на врага си, без да се колебае и с охота.

Брейдън срещна погледа на брат си, кимна почти незабележимо и някакво дълбоко разбиране премина между тях.

- Може би знаеш по-добре от мен.

Син отмести поглед. Опря ръка на дръжката на меча си и мина покрай Маги.

- Искам коня си - промърмори той, преди да се отправи към гъстата гора.

Брейдън въздъхна, докато наблюдаваше отдалечаването му. Грабна вързопа си от земята и се отправи след него.

Маги ги последва тихо, като поглеждаше напред-назад между братята.

Брейдън можеше да бъде опасен, колкото Син, но Брейдън притежаваше неудържим хумор и чар, които я привличаха. Не взимаше нищо от никого, и въпреки това даваше толко-

ва много на тези, които познаваше. Всички в клана, които не бяха готови да го убият, заради флиртовете му, всъщност го харесваха.

В интерес на истината, не бе чувала и дума срещу него, освен ако не касаеше страстта му. Само ако можеше да разбере какво им има на мъжете, по-специално на Брейдън, че скачаше от легло на легло. Дали изобщо бе възможно една жена да задоволи един мъж. Дори Ангъс, независимо колко обичаше жена си, бе спал с други жени, докато бе далеч в Ирландия.

Отново и отново тя се мъчеше да се сети за мъж, който никога не бе изневерявал на жена си. И за неин ужас, не можа да сети за такъв. Със сигурност трябваше да има поне един някъде?

Вървяха мълчаливо, докато Маги разсъждаваше върху задоволяването на мъжете. След известно време Син започна да мънка под носа си.

- Какво беше това? — попита Брейдън.

- Кое? - обърна се Син, за да погледне назад към брат си.

- Какво каза току-що?

- Отново проклинах невъзпитаните шотландци и мечтаех за дома си.

Брейдън поклати глава.

- Кълна се, по-досаден си от някоя стара жена. Кажи ми, така ли се оплакваше, когато бе около Хенри?

- Не, не се наложи. Никой в Англия не е достатъчно глупав, за да изпитва търпението ми.

Брейдън се засмя тихо и се обърна към Маги:

- Чудя се колко ли англичани лежат в гроба,

защото са се осмелили да погледнат подозрително към него? Маги се съгласи:

- Брат ти е странен човек. Брейдън се засмя силно на отговора й.

- Какво? - попита тя, чудейки се кое намира за толкова забавно.

- Тъкмо си мислех, че всеки от нас има собствена роля. Локлан е чувствителният, а Юън сериозният. Киърън беше страстният. Син е опасният, а аз... Аз съм порочният.

Обобщението му беше перфектно.

- Наслаждаваш се на ролята си, нали? Зеленикаво-кафявите му очи заблестяха.

- Няма съмнение, че един ден ще изгоря, заради това, но да. Животът е твърде кратък, за да го прекарвам в мръщене. Виж Син.

И тя го направи. С красивото му сбърчено чело и присвити очи, Син изглеждаше така, сякаш беше готов да убие следващия човек, който го ядоса.

Брейдън продължи да говори:

- Син е един от най-богатите хора в цяла Англия, владенията му се простират от Кентърбъри в Шотландия, до Светите земи. Той е един от малкото хора, които наричат Хенри по име в кралското му лице. И все пак е мрачен в най-добрия случай и ядосан в най-лошия. Прекарва целия си живот съвсем сам и изолиран от всички. — Брейдън поклати глава и продължи. - Не бих понесъл да живея по този начин. Същото важи и ако последвам Юън в планините и живея като отшелник.