- Сила, ти си добро момиче, но сега не мога да се оженя за теб. Не и след всичко това. Всеки път, щом те погледна, се сещам за нощта, в която тя умря. Трябваше да съм тук с нея, а не навън с теб. Не мога да понеса тази вина.

- Да - ридаеше Сила. - Не трябваше да си с мен. Изобщо не трябваше да те слушам, като ми разправяше, че знача нещо за теб.

И с тези суми Сила избяга в тъмнината, а баща й влезе в малката им къща.

Погледна Маги, застанала в сенките и по лицето му тя позна - баща й бе разбрал, че е чула всичко. Мина покрай нея, без да каже и дума и отиде да си легне.

Баща й, като Брейдън, беше добър мъж, но все пак мъж. И Маги предпочиташе да умре стара мома, отколкото да бъде на мястото на майка си или на Сила.

Не. Бе мечтала за Брейдън през целия си живот, но вече беше време да се откаже от тези безразсъдни мечти. Брейдън принадлежеше на света, а тя...

Тя принадлежеше само на себе си.

Маги отправи поглед, изпълнен с копнеж към мястото, където седеше Брейдън, на няколко метра от нея.

- Лека нощ, любов моя - прошепна тя. - И сбогом.

Тази нощ я мъчиха сънища с Брейдън. Сънища за сладката му целувка. За ръцете му, които я притискаха към него.

Никога няма да те оставя, цветенце. Искрените му думи караха сърцето й да пее.

Сънува, че двамата имат дом, че наоколо им търчат дечица.

И след това в сънищата й се появиха по-неприлични неща. Неща, които беше дочувала от разговорите на братята си, когато я мислеха за заспала.

О, виждаше как Брейдън смъква дрехите й, гали тялото й и я целува, докато тя не загуби разума си. Усещаше как ръцете му се плъзгат по голата й кожа, обхващат тялото й, а устните му си играят с чувствителната плът на врата й.

- Брейдън - прошепна тя, докато тялото й гореше от потребност, която тя почти не разбираше.

Желаеше го.

И тогава от далечината чу жестокия смях на мъжете от селото й, които се подиграваха на единственото момче, което й бе обърнало внимание през целия й живот.

Мислех, че дори твоите стандарти са по-високи, присмиваха се те на Дейвид.

Маги се събуди с рязко движение, а натрапчивият смях звънтеше в главата й.

Объркана, тя се огледа и видя как Брейдън и Син си шепнат на около метър от нея. Посрещна я миризмата на прясно опечен заек.

С разтреперани ръце, Маги се опита да прогони спомена за съня. За присмеха на момчетата в онзи ден, когато Дейвид й помогна да изпълни една заръка на Ангъс.

Едва навършила седемнайсет, добротата на Дейвид, който понесе тежката й кошница към отец Бийд, я трогна дълбоко, но останалите момчета му се подиграваха.

"Дейви, ако си падаш по кранти, имам една за продан."

Маги запуши уши, за да заличи спомена. В мигове като този се чудеше защо изобщо я е грижа дали мъчителите й ще загинат от меча на МакДъглас. Повечето мъже около нейната възраст бяха заслужили такава съдба заради страданията, които бяха стоварили върху нея през годините.

Но още щом й хрумна тази мисъл, тя се засрами от себе си. Не заслужаваха да умрат заради лошотията си, но честно казано, Маги не би имала нищо против да види камшика да играе по гърбовете им пред всички за наказание.

И в този момент осъзна защо винаги бе обичала Брейдън толкова много. От всички мъже в клана той бе единственият, който никога не й се бе присмивал или подигравал.

Нито веднъж.

- Добре ли си? - попита Брейдън иззад Син, когато я видя да се надига.

Маги кимна и спусна ръце от ушите си.

Особено след като двама от тези тримата бяха Брейдън и Син.

Не се знаеше какво би направил всеки от тях, ако го предизвикат и определено не искаше да научи.

Брейдън й подаде къс от заека.

- Яж и се измий и после тръгваме. Денят е още млад и ни предстои дълго пътуване.

Маги кимна. Нахрани се бързо, след това се усамоти за няколко минути в гъстата гора, за да облекчи нуждите си и се върна при мъжете.

Те вече бяха угасили огъня и грижливо бяха прибрали всичко във вързопите. Маги се просегна за своя, но Брейдън го метна на рамо. Тя се усмихна.

- Оценявам жеста, Брейдън, но ако срещнем хора, сигурно ще им се види странно, че носиш и моя вързоп.

- Права е - съгласи се Син. - Така преобличане го й като момче се обезсмисля.

- Добре тогава - съгласи се Брейдън, но преди да й го върне, прехвърли половината съдържание в своя вързоп. - Няма нужда излишно да се уморяваш. Сърцето на Маги ускори ход от това внимание. Да, лесно беше да обичаш мъж като Брейдън. Добър, внимателен. Да можеше и верността към жените да е сред многобройните му достойнства.

- Добре ли си? - попита Брейдън, като й върна вързопа. - Сякаш нещо те тормози.

"Да тормози ме красавецът, който преследва сънищата и сърцето ми."

- Добре съм - отговори тя и го награди с усмивка. - Просто си мисля за задачата, която ни предстои.

Както и за факта, че когато всичко това свърши, тя щеше да се върне в къщичката си сама, а той щеше да замине да...

Маги не довърши мисълта. Не можеше. Син я погледна многозначително и съчувствено, след което ги поведе през гората към земите на МакДъглас.

Прекараха остатъка от сутринта и по-голямата част от следобеда във вървене. Вместо да спрат за обяд, ядоха комати хляб в движение и

почти не си говориха, придържайки се предимно към старата гора.

Беше средата на следобеда, когато по тила на Маги се появи странно изтръпване и пропълзя по скалпа й. Разтърси я особена тръпка на студ.

Сякаш някой ги наблюдаваше. Тя обърна глава да огледа тъмните дървета и храсти, но не видя нищо. Не чу нищо. И все пак...

Отначало не личеше мъжете да са забелязали нещо странно. Докато Маги не видя напрежението в гърбовете им. Как и двамата вървяха с ръце върху дръжките на мечовете си.

Да, те също го усещаха.

- Брейдън...

- Стивън? - рязко я възпря той и това, повече от всичко останало, потвърди съмненията й. Някой ги наблюдаваше и двамата със Син го знаеха.

- Нищо - отвърна тя, като понижи глас с една октава.

Но не видя и не чу нищо.

Това продължи много дълго и тъкмо бе започнала да си мисли, че въображението й преиграва, когато стигнаха до малко възвишение в гората. Точно когато наближиха едно огромно тисово дърво, иззад него небрежно се показа човек.

Беше едър, широкоплещест мъж, но по-нисък от придружителите й. Влажната му тъмна коса висеше безжизнено около мускулестите рамене, а мръсната му брада покриваше по-голямата част от лицето. Той вдигна рунтавата си

вежда и насочи меч към Син.

- Гледай ти - проговори здравенякът със зъл глас. - Какво си имаме тук?

- Изглежда имаме няколко гълъбчета, готови за скубане - отговори му един мъж зад тях.

Уплашена до смърт, Маги се оглеждаше, докато около тях се събраха десетина мъже. На вид приличаха на крадци и кой знае на какво бяха способни като разберяха, че тримата носят много малко пари.

Син и Брейдън се спогледаха с ужасяваща смесица от очакване и иронична развеселеност, което я накара да потрепери отвътре навън.

Това не беше добре. Не беше никак добре.

Гледай ти - каза Син на Брейдън, подигравайки се на тона и думите на водача. - Какво

имаме тук?

- Прилича ми на глутница глупаци, които искат да умрат - отвърна Брейдън, и на устните му заигра студена смъртоносна усмивка.

Маги бързо се прекръсти, разбирайки, че ситуацията е на път да се превърне в нещо, на което наистина не искаше да бъде свидетел. Просто се надяваше, че всички ще оцелеят.

Напрежението пращеше във въздуха, плътно около тях и тя почти можеше да подуши острата му, сурова миризма. Мъжете бяха твърди и предпазливи, изучаваха се един друг с поглед и оценяваха издръжливостта на съперника.

Коремът й се сви от страх. Водачът на разбойниците върна студената усмивка на Брейдън със собствена такава.

- Хайде приятелю, няма нужда да проливаме кръвта или червата ти. Дайте ни парите си и ще ви оставим да вървите мирно по пътя си.

- Има само един малък проблем - отговори Брейдън. Гласът му бе зловещо спокоен и

излъчваше търпение, а зелено-кафявите му очи - заплаха. - Ти не си ми приятел и аз съм доста по-загрижен за златото си, отколкото за теб. Имайки предвид това, защо ще искам да предам парите си в тромавите ти ръце.

Страхът на Маги нарасна.

Лидерът на крадците се намуси.

- В такъв случай...

Останалите атакуваха толкова бързо, че Маги едва успя да отскочи от един мускулест крадец, който дойде иззад нея и се хвърли в храстите, за да се защити.

Брейдън и Син извадиха мечовете си едновременно и ги използваха, за да отблъснат нападателите. Едрият крадец, на който се изплъзна, се придвижи към Маги, за да я сграбчи, но не успя да го направи, защото Брейдън го хвана за яката на ризата, засили го в обратна посока и го блъсна в доста голям дъб. Нападателят отскочи от силата на удара и се просна на върха на купчина торф, покриваща земята.

Маги въздъхна с облекчение, надявайки се, че никой от останалите не я е видял. Но само след миг забеляза друг разбойник, който се приближаваше към незащитения гръб на Брейдън, с вдигнат меч, готов да го прониже.

Страхът се надигна в Маги. Брейдън бе толкова зает с мъжа пред себе си, че дори не бе забелязал този зад гърба си.

С единствената мисъл да спаси Брейдън, Маги бързо изпълзя от храстите. Грабна дълъг, покрит с листа клон от земята и го използва, за да удари крадеца по гърба. Клонът изплющя върху гръбнака, врата и главата му, но освен че мъжът изглеждаше по-ядосан в сравнение с преди малко, не се забелязваха други щети. Обърна се към нея с дяволска ругатня.

Твърде късно, Маги осъзна, че атаката й не е достатъчно добре планирана или изпълнена. Несръчно държеше клона пред себе си, сякаш за защита. Крадецът се засмя жестоко, когато удари почти игриво с меча си нейното оръжие.