Погледът му неволно се върна върху Маги, която лежеше сковано на земята. Тя заслужаваше много повече от негодник като него. Заслужаваше мъж, който може да я обича - и то само нея. Истината бе, че тя имаше нужда от такъв мъж.

А в сърцето си Брейдън съзнаваше, че никога не би могъл да бъде този мъж. Беше неспособен да се отдаде само на една жена. Никога. Прекалено много обичаше свободата си. Прекалено много обичаше жените си.

Затова трябваше да стои далеч от нея. Защото в крайна сметка не можеше да й предложи нищо повече от разбито сърце, а не искаше да

допринася повече мъка в живота й.

И все пак в ума му се носеха мислите за Маги. Мисли за целувката им по-рано. Мекотата на бледата й кожа под дланта му. Звукът на дъха й, шептящ в ухото му.

Още по-лоша бе представата за нея, гола под него, с потъмнели от желание кехлибарени очи, докато го обгръща с цялото си тяло и насърчава бедрата му с ръце, а той потъва дълбоко в нея.

Желанието му за нея бе достатъчно да го подлуди. Никога преди не беше чувствал толкова силна, мамеща необходимост да разбере точно как изглежда страстта на дадена

жена. Но с Маги искаше да знае. Не, това бе почти потребност да разбере дали е така пламенна и страстна и без дрехи, както с тях.

Като се наведе съвсем малко напред, Брейдън затвори очи и вдъхна сладкия, женствен аромат на косата й и закопня да проследи с пръсти млечната кожа на бузата й.

Твърде добре си спомняше страстта й. Вкусът на дъха й, смесен с неговия, докато той разграбваше устата й и покоряваше девствените й устни.

В този момент не искаше нищо повече от това да покори и останалата част от нея и да я обяви за своя.

Тялото му се размърда бясно при тази мисъл.

Но да, тя бе девойка, която се опитва бавно. Бликнала от жизненост скъпоценност, която искаше да изследва със седмици.

Погледът му премина по дължината на тя-

лото й, увито в наметалото. Само няколко парчета плат разделяха телата им. Разделяха го от онази нейна част, за която жадуваше най-силно.

Би било толкова лесно да вдигне крайчеца на наметалото и да се зарови дълбоко в нея. Да слуша стоновете й на наслада, докато я учи на най-стария, най-интимния танц, който можеха да споделят мъжът и жената.

Защо никога досега не я бе забелязвал, през всичките тези години? От какво е бил така заслепен?

Поривът на убежденията й не можеше да се опише с думи. Никога не бе срещал такава жена и въпреки това във всичките му спомени нямаше време, в което да не я е познавал.

- Знаеш ли, цветенце, можеше и да си на сигурно в леглото си тази нощ.

- Да - прошепна тя, взряна в огъня пред себе си, - можеше. Но това няма да помогне да се спрат убийствата. Всичко бих дала, за да се прекрати тази вражда.

- Освен да ми позволиш да убия Роби МакДъглас.

Тя притихна, разсъждавайки над думите му.

- Може би те съдих твърде строго - прошепна накрая. - Може би трябва да го мразя заради смъртта на братята ми. Ако не беше той и кръвожадността му, те щяха да са още живи. Но някъде дълбоко у него трябва да има частица, която желае всичко това да свърши толкова силно, колкото и ние. След пет години борби трябва да се уморил, нали? Ти не се ли умори?

Той не отговори.

- Брейдън?

- Мисля.

Тя се обърна, за да го погледне с невярващо лице.

- Нима още искаш да се биеш?

- Има си предимствата.

Гняв се разгоря в очите й и тя изръмжа гърлено, след което го блъсна по рамото. Брейдън се разсмя и се престори, че се боричка с нея.

- Да ида ли да се разходя? - прекъсна играта им гласът на Син.

- Не – побърза да отговори Маги и се дръпна. - Само се опитвам да убия брат ти.

- Чаровен както винаги , а Брейдън?

- Дръж си езика, Син.

- С радост, но с моя късмет, някоя от вашите огромни шотландски буболечки ще кацне върху него. Освен това ръката ми става мокра и шуплеста, като го държа.

Брейдън завъртя очи, като му се искаше да има нещо, което да запрати по Син.

Маги се засмя тихо.

- Лека нощ, Брейдън. - каза тя, като легна в предишната си поза.

- Лека нощ, цветенце – прошепна той.

Но вътре в себе си знаеше, че нощ без нейната целувка, не може да бъде добра.

Няколко часа по-късно Маги се събуди рязко и намери ръцете на Брейдън обвити покровителствено около нея. По някое време през нощта се бяха приближили още повече и сега тя лежеше обгърната от него до огъня.

В центъра на тялото й туптеше особена, непозната нужда и тя се наслаждаваше на странното усещане на мъжественото му бедро, притиснато между нейните. О, но това

бе дяволско лошо чувство! Усещане, което бе сигурна, че една млада жена не бива да изпитва с мъж, който не й е съпруг.

Отначало не разбра какво я е събудило, докато не осъзна, че Син е точно зад тях.

Той се наведе и внимателно побутна Брейдън, за да го събуди.

Маги бързо затвори очи и се направи, че спи.

- Ти си наред, малкия – прошепна Син.

Тя усети как Брейдън се сковава, като се събуди, и се зачуди дали и той като нея бе потресен от позата им.

Той внимателно се освободи от тялото й и за нейно удивление сложи сгънато наметало под главата й, за да не е на земята. Нежността на този жест я трогна дълбоко.

Двамата мъже стояха над нея и тя усещаше погледите им върху себе си. Беше й неудобно от вниманието им и понечи да каже нещо, но по някаква причина се възпря да издаде, че вече не спи.

- Не мога да повярвам, че си е отрязала косата – прошепна Брейдън.

- Безспорно е необикновена.

- Да. Не съм срещал друга като нея.

- Мнозина биха я нарекли мъжкарана.

Брейдън изсумтя.

- А аз бих ги нарекъл глупаци. Нищо мъжко няма в нея.

Син не отговори, но Маги чуваше как си

прави легло от другата страна на огъня.

След няколко минути някой сложи още едно наметало върху нея. Маги открехна очи и видя как Брейдън се изправя и застава пред нея. Наведе се и внимателно прокара ръка през косата й, след това придърпа наметалото до брадичката й.

Добротата му я трогна толкова дълбоко, че за миг тя остана без дъх.

- Брейдън, ще застанеш ли на поста или смяташ още да я поглезиш?

Брейдън се обърна и погледна брат си.

- Малко глезене няма да й е излишно, според мен.

И с това си тръгна.

Когато останаха сами и Брейдън зае поста си далеч от тях, Син я заговори:

- Знам, че си будна.

Маги припърха с клепачи и отвори очи, срещайки черния му поглед от другата страна на огъня.

- Предполагам, че и Брейдън разбра.

- Не, ако знаеше, никога нямаше да говори свободно за теб.

Тя се намръщи.

- Тогава откъде знаеш?

- Интуиция, наблюдение - отвърна Син тихо. - Неща, които трябваше да развия, за да оцелея. Брейдън далеч не е толкова подозрителен.

Думите му я объркаха. Защо ще каже такова нещо?

- Мен ли подозираш?

Суровият му поглед я смрази до пръстите

на краката.

- Жено, подозирам всекиго, който действа безкористно. През целия си живот съм срещнал една шепа хора, които са били наистина добри към другите. Почти всички останали помагат само когато знаят, че ще имат някаква полза.

Още по-объркана от преди, тя надигна глава и се взря в него.

- Мислиш, че искам нещо от Брейдън ли?

- Убеден съм.

- И какво по-точно?

- Искаш него.

Шокирана от думите му, Маги отвори уста да възрази.

- Не отричай - спря я той, преди да е започнала. - Виждам го в очите ти всеки път, когато го погледнеш.

Маги хвърли поглед към мястото, където седеше Брейдън, в края на гората, и се запита дали чувствата й бяха толкова очевидни и за него. Вътрешно се надяваше, че не е толкова проницателен. Защото ако той знаеше какво чувства тя, значи съзнателно се е правил, че не я забелязва, през всичките тези години, и това я нараняваше дълбоко, до самата й душа.

- Признавам, че го харесвам - започна тя неохотно, — но това не означава, че го искам. Човек може да смята някоя змия за красива, но само глупак ще поиска да я улови.

Син вдигна вежда.

- Това било значи.

Главата започна да я боли от опитите да разбере какво си мисли Син и да разгадае загадъч-

ните му забележки.

- Какво?

- Страхуваш се от Брейдън.

- Да - призна тя. - Не съм глупачка. Брейдън не е мъж, който ще стои до жена си. Ще ме вземе и после ще избяга да се весели с първата девойка, която завърти главата му. Нямам намерение да бъда като майка си, да плача сама в леглото, докато мъжът, когото обичам, е цяла нощ навън с някоя друга.

Син облегна глава на ръката си.

- Имате доста големи очаквания за нашето време, милейди. Повечето жени приемат факта, че мъжете винаги ще търсят други.

- Аз не съм като повечето жени. Той се усмихна и кимна.

- Така е. А сега по-добре заспивай.

Маги затвори очи. Но онова, което видя в тъмнината зад клепачите си, силно я смути. Пазеше два ясни спомена за майка си. В единия я прегръщаше силно и й пееше. Другият беше за една тиха лятна нощ, след като майка й се бе разболяла.

И през онази нощ Маги се опитваше да заспи, но плачът на майка й я събуди. Уплашена от шума, тя се измъкна от леглото и отиде до завесата, която разделяше нейното легло от това на родителите й. Майка й плачеше в ръцете на лелята на Маги.

- Как може да е с нея, докато аз умирам? - ридаеше тя с разкъсваща мъка в гласа, която Маги помнеше до ден днешен. - Можеше поне да почака да ме заровят.

- Зная - успокояваше я лелята. - Мъжете са си такива. Знаеш, че е така.

Майка й умря само няколко часа по-късно. Сама в леглото си, чакайки съпруга си да се върне при нея.

А по-лошото бе, че баща й не се ожени за жената, която беше посетил онази нощ.

- Но Блар, ти знаеш, че те обичам. Ще се грижа за децата ти, ако ми позволиш - умоляваше го Сила пред къщата им една нощ, три месеца след смъртта на майка й.