Когато най-сетне спряха за през нощта, пълната луна бе високо над

главите им. По земята се носеше гъста, призрачна мъгла, докато навсякъде около тях играеше и се менеше хладната бяла светлина, струяща през дърветата и храстите под странни ъгли. Брейдън вдиша дълбоко и се наслади на чистия въздух с лек дъх на пирен и бор.

Беше от онези нощи, в които излизат феи и други вълшебни създания, а по-земните същества я използват за тихи, необезпокоявани прегръдки.

Беше и от онези нощи, в една, от които преди години Брейдън беше докарал малката Маги до бесни писъци от уплаха.

Той се усмихна при този спомен.

Маги беше на не повече от десет и една нощ тръгна с него и Ангъс, когато двете момчета се измъкнаха от малката й къщичка, за да търсят драконово съкровище. Намериха обаче едно червенокосо дяволче, което щеше да ги издаде, ако не й позволяха да дойде с тях.

Като по-умни й казаха, че може да дойде, само ако върви с тяхното темпо.

Ангъс я водеше бавно, докато Брейдън изтича напред под предлога, че ще гледа за тролове и феи. Като се скри от поглед, той се преви, за да изскочи зад нищо неподозиращата Маги.

Тъкмо наближаваха пещерата, към която бяха тръгнали, когато Брейдън я ръгна и извика.

Уплашена до смърт, тя запищя като -прокобница, събори го с бърз ритник в слабините и избяга вкъщи, като през целия път крещеше и махаше ръце над главата си.

И до ден днешен той се кълнеше, че още усеща болката от ритника. Но колко смешна беше тя, хукнала през гората с крясъци, че драконът я гони.

Зачуди се дали Маги си спомня случката. Дори да беше така, тази нощ не даваше знак за това. Просто изглеждаше изтощена и очите й се затваряха.

Мълчаливо се настаниха до едно тясно поточе на малка поляна с трева и пирен. Брейдън подаде вързопа на Маги, а Син отиде да събере дърва за огън.

Маги извади сушеното месо, сиренето и меховете бира и направи малка вечеря за всеки от тях.

Когато Син намери достатъчно дърва, Брейдън запали огън, а брат му почисти подметките на черните си кожени ботуши от кал и мокри листа с една пръчка.

- Как мислиш, колко далеч стигнахме? — попита Маги, преди да постави парче сирене.

Син изсумтя.

- Понеже сме на крака, предполагам, че няма и половин левга*.

Брейдън метна шепа сухи листа към брат си.

- По-черногледо може ли?

- Може, но заради дамата се опитвам да се държа прилично.

Най-лошото бе, че Брейдън знаеше, че брат му говори истината. И Бог да им е на помощ, ако Син дадеше пълна свобода на хапливия си език. Можеше да накара и Йов да скочи от някоя скала.

Брейдън предпочете да не обръща внимание на брат си и отговори на въпроса на Маги.

- Сигурен съм, че сме минали няколко левги. Последният път за колко време стигна до лейди МакДъглас?

Тя се поколеба, сякаш мълчаливо обмисляше нещо.

- Четири дни - отговори най-накрая.

- Четири дни? - Син изруга. - Защо никой не ми каза, преди да тръгнем? Никой от вас ли не е чувал за коне?

Брейдън поклати глава - този гняв беше типичен за брат му. Сложи още едно дърво в огъня, след това се изправи и отиде да седне до Маги.

- Само те закача.

- Как ли пък не! Ако Бог искаше да вървим пеш, щеше да направи конете по-дребни.

Стъписан от логиката му, Брейдън се намръщи.

- В това няма никакъв смисъл.

- Ами ако не бях толкова уморен от върве-

* Статутната (сухопътна) левга е равна на 4,83 км. - Б.пр.

нето, щях да измисля нещо по-умно - тросна се Син.

- Извинете - прекъсна ги Маги, - вие винаги ли така си говорите?

- През повечето време - отговори Син, преди Брейдън да успее да каже нещо.

- Ами моля ви да спрете. Не мога да търпя повече тази нощ.

И те прекратиха разговора, докато ядяха леката си вечеря.

Маги бе признателна за тишината - не че наистина толкова я дразнеха със закачките си.

Всъщност понякога беше забавно.

Но тя се опасяваше, че единият може да се разгневи от заяждането и да се сбият, както се случваше често с братята й. Неизброими бяха вечерите, които започваха с някоя друга добронамерена шега и свършваха с истинска война, когато някой от братята й избухнеше и нападнеше друг.

Син и Брейдън бяха достатъчно едри и опасни, за да нанесат сериозни повреди на злочестото същество, което ги разгневи. Съмняваше се, че едно бързо заливане с вода би ги успокоило, както ставаше с братята й.

Най-вероятно, ако се опиташе да го направи, щяха да се нахвърлят върху нея. А това би било много страшно.

След като приключиха със скромната си вечеря от хляб и сирене, Брейдън засипа огъня, а Син застана на пост накрая на лагера. Маги измъкна голямото си вълнено наметало на зелено и жълто каре от вързопа си и се настани точно

до огъня.

За нейно раздразнение Брейдън легна до нея. Близо до нея.

- Какво правиш? - попита тя, като се обърна да го погледне.

- Съчетавам топлината на телата ни - отвърна небрежно той, като се притисна към гърба й.

- На мен не ми е студено - заяви тя бързо. И наистина при тази близост с него тялото

й сякаш гореше.

- Какво? - попита Брейдън със закачлива нотка в гласа. - Да не се страхуваш от мен?

- Не - отвърна честно тя.

Страхуваше се от себе си. Както и от особените чувства, които предизвикваше присъствието му.

- Няма да те нараня, цветенце - увери я той, като приглади кичур от орязаната й коса.

Мо с*reach, беше толкова приятно да усеща ръката му в косата си. Силните му пръсти правеха дяволски неща със скалпа й.

Той нежно я обърна отново да легне надясно, с лице към огъня и настани тялото си точно зад нейното, без да я докосва, но толкова близо, че тя усещаше топлината, която то излъчваше към нея.

- Просто затвори очи и заспивай - насърчи я той, а дъхът му раздвижи косата й.

Все едно това беше възможно при всичката тази топлина, която туптеше из цялото й тяло. Никога не се бе чувствала толкова жива и будна.

Всяка частица от съществото й усещаше

Брейдън. Кожата на врата й, където падаше дъхът му меко и ритмично. Гърбът й, където телесната му топлина я затопляше цялата.

Но най-лошото беше, че го усещаше в сърцето си. Защото тъкмо там я караше да се чувства в безопасност. Там, където копнееше за мечта, която никога не можеше да се сбъдне.

При тази мисъл гърлото й се сви.

И през болката тя искаше да се наслади на нощта. Да си представи, че за един миг той беше неин и те лежаха заедно като любовници.

С тази мечта, изпъкваща в ума й, тя се опита да се отпусне. Но това бе толкова невъзможно, колкото и спането.

Ядосана на себе си и глупавите си мечти, тя сложи глава на ръката си и насила затвори очи. След няколко минути ръката й изтръпна. Останалата част от тялото й остана болезнено в съзнание. Тъй като не искаше да издаде пред Брейдън колко много я смущаваше присъствието му, тя се опита да сгъне наметалото си на малка възглавница.

Раменете я заболяха.

Маги продължи да мести глава и ръце в опит да се намести по-удобно. Без успех.

Точно когато се примири, че няма да спи тази нощ, Брейдън докосна ръката й.

- Ето - прошепна той и придърпа гърба й към себе си. - Облегни се на мен.

Тя поиска да възрази. Не, трябваше да възрази, но не можеше. Не и когато с него бе толкова хубаво.

Неохотно му позволи да я сгуши до гърдите си.

Така вече беше удобно!.

Лежеше с глава върху бицепса му, където усещаше силния мускул, който я пазеше от твърдата земя. Въпреки че тялото му изглеждаше твърдо като стомана, от него ставаше чудна възглавница.

Маги затвори очи и се отдаде на дяволското усещане за увития около нея Брейдън и богатия му мъжествен аромат. Той я обвиваше с присъствието си като стигаше до

самата й душа.

И въпреки това не можеше да заспи.

Още по-лошото бе и тя го знаеше, че Брейдън е наясно с факта, че тя лежи сковано в прегръдката му. Всъщност дори усещаше погледа му върху себе си, въпреки че упорито стискаше очи.

Ако бе по-смела, никога не би лежала така безучастно, докато мъжът на мечтите й я пристиска толкова близо. Но не знаеше какво друго да направи.

Какво трябваше да стори, за да го накара да я види като жена? И по-точно, да я види като единствената жена за него? Не искаше да е поредната женска от дълга върволица женски, искаше да е единствена.

Да, искаше да укроти дивия вятър.Да докосне сърцето му там, където друга жена не бе стигала.

Но това бе невъзможно.

Дори ако се осмелеше да бъде дръзка с него, ужасяваше се от мисълта, че може да й откаже. Как после ще го погледне, ако той я отблъсне или по-зле, ако се изсмее на жалките й опити?

О, Маги, каква полза? Помниш какво стана последния път, когато се опита да го впечатлиш.

Мислите й се върнаха в деня, когато стана на четиринайсет. Беше се облякла особено внимателно за сутрешната служба, защото на този ден за пръв път в живота си се почувства наистина жена.

И знаеше, че Брейдън ще бъде в църквата.

Докато се мъчеше да се облече непрестанно си повтаряше, че това ще е денят, в който Брейдън най-сетне ще я забележи. Още щом я зърне в най-хубавите й дрехи, ще разбере, че най-сетне е пораснала и че е единствената жена, която ще желае. Единствената, която ще обича.

Тя дори си представяше как той ще падне на едно коляно пред целия клан и ще се закълне във вечна, безсмъртна любов към нея, докато всички момичета, които я бяха обиждали, щяха да гледат със завист. След това двамата щяха да заминат заедно с конете си и да заживеят щастливо.

Убедена в успеха си, Маги грижливо уви косата си около главата и сложи най-хубавата рокля и наметало на майка си. Е, да, жълтата рокля й беше малко голяма и твърде зряла за нея, но в очите й беше красива и я караше да се чувства женствена. Сложи дори специални обувки с токове, за които беше платила на обущаря две дузини яйца.