Не искаше да мисли за това.

- И може ли да отбележа - продължи Брейдън, - че ако разберат коя си, животът ти ще е без стойност. Без съмнение досега всички знаят името ти и го проклинат с всеки свой дъх.

- Много добри попадения - отвърна тя, умът й заработи, докато се опитваше да измисли алтернатива.

Не се сещаше за нищо друго.

Просто щеше да се наложи да поизмени първоначалния си план как да стигне до МакДъглас.

- Ще се преоблека като младеж, като мъж.

- Един младеж, никога не би пътувал сам — каза той. - Някой трябва да дойде с теб.

Как й се искаше да има придружител, но всеки би познал Брейдън... е, тя не искаше да си помисля какво можеха да направят от клана МакДъглас на брата на техния враг.

Бе започнала всичко това сама и щеше да го приключи по същия начин.

- Брейдън...

- Не - твърдо каза той. - Съмнявам се МакДъглас да те изслуша, а когато поиска главата ти, заради всичко това, ще се нуждаеш от някой, който да те измъкне от там.

- Ти не може да се биеш срещу всички тях.

- Ще бъдеш изумена от това, което мога да направя, когато животът ми е поставен на карта.

В действителност нямаше да бъде изненадана. Беше го виждала да тренира достатъчно често, за да е наясно със способностите му да защитава себе си и останалите.

И все пак фактът, че бе готов да рискува живота си заради нея, означаваше много за Маги. Брейдън може и да беше арогантен мъж, но обикновено не беше глупав.

- Защо ще рискуваш живота си заради мен? - попита тя.

- Нямам идея. Но хайде ела, трябва да ти намерим някакви дрехи и да дадем на Юън пръстена и заръките ти.

- Да не си полудял? - попита Юън, след като го бяха намерили извън църквата, където поставяше стълбата под един малък навес.

- Кой е полудял? - попита Син, присъединявайки се към тях.

Юън се обърна към Син, поглеждайки го отвратено.

- Брейдън ще води Маги да се срещне с МакДъглас, за да го убеди да прекрати враждата.

Син се завъртя с лице към Брейдън.

- Да не си полудял? - попита той невярващо. — Ще те набучи на някой кол, преди да си изминал и половината път до замъка му.

- Не, няма — каза Маги, след което им разказа плана си.

Щом свърши, Син поклати глава.

- Никога няма да се получи.

- Простете ми - тихо каза Маги. - Не искам да бъда груба, сър, но аз дори не знам кой сте и не виждам как този въпрос ви касае.

- Това е брат ми Син - тихо прошепна Брейдън в ухото й.

Маги отвори широко очи, а устата й образува малко „О". Всеки в клана знаеше ужасния разказ за това, как Син бе отведен насилствено от замъка.

Дори по-лошо, историите разказваха как,

докато хората на краля се борили да качат младежа на един кон, баща му им обърнал гръб и безчувствено затворил вратите на замъка, оставяйки сина си на своите врагове.

В мига щом вратите се затворили, Син спрял да се бори, изпънал гръб и напуснал с клетва никога повече да не се върне.

Ангъс бил там, когато това се е случило и историята винаги я бе притеснявала. Как може някой баща просто да обърне гръб на собствената си кръв и да го остави?

Сега тя съжаляваше за острите думи, които му бе казала. Без съмнение, Син бе чувал и по-лоши, но тя не искаше да прибавя още към това, което бе изстрадал той.

- Прости ми - обърна се тя към Син, - Но е минало доста време от последната ни среща.

Син кимна едва забележимо, но не отговори. И сега, когато бе наясно кой е той, попита:

- Откъде знаеш, че планът ми няма да проработи?

Порочна, почти зла усмивка изви устните на Син.

- Защото като става въпрос за планиране на атаки, нямам равен. Щом кажа, че няма да стане, може да заложиш живота си на това, че ще е така. Никога не съм грешил.

По гръбнакът й премина тръпка. Дали в тези думи имаше нещо скрито. Нещо, което я изплаши.

- Като говорим за планове - прекъсна го Брейдън, - как мина разузнаването покрай Локлан?

Син поклати глава.

- Безнадеждно е. Държат него и още четирима други, вързани в средата на залата, където всички могат да ги държат под око. Дори и ако влезем през прохода, ще ни видят и ще имат достатъчно време да убият и петимата или пък нас.

- Какви други четирима? - попита Маги. Брейдън изтръпна при въпроса й. Опа. В

притеснението си за Локлан, бе оставил другото да се изплъзне от ума му.

Той се обърна смутено към Маги.

- Да не забравих да спомена малкия факт, че Фъргъс е вързал и четиримата ти братя заедно с Локлан?

Тя го изгледа с присвити очи.

- Какво? - извика тя. - Какво имаш предвид...

- Всичко е наред, Маги - увери я Брейдън. - Нищо няма да им се случи.

- Защо не ми каза?

- Не мислих, че ще промени нещо.

- Е, със сигурност променя! Няма да отида никъде, докато те не са в безопасност.

Маги трепна веднага щом думите излязоха от устата й. Отново бе в капан.

- Няма начин да ги измъкна, нали? Брейдън поклати глава.

- Не, освен ако не отвориш вратите на църквата и не оставиш жените да си идат у дома.

Тя въздъхна.

- Щом е така, най-добре да се придържаме към първоначалния ми план.

- Тогава аз ще дойда с теб - намеси се Юън.

- О, да, това ще свърши страхотна работа - по-

дигра се Син. - Ако има друг човек, до когото МакДъглас би се радвал да се добере повече, отколкото до Маги, това си ти. Планът е много добър.

- Ако обичаш, би ли се въздържал от сарказъм? - сопна се Юън.

- Може ли, ако обичате, да се въздържате от това да се биете? - намеси се Маги. - Цяло чудо е, че някой от вас е преживял детството. - Погледна първо към Син, след това към Юън.

- Знаех си, че трябваше да си остана в Англия - каза Син под носа си. - Но не, аз просто трябваше да се върна с Брейдън и да напъхам проклетия си нос там, където не му е мястото. Ако имам малко здрав разум, ще се върна у дома още сега и ще ви оставя да се оправяте сами с малоумието си.

Брейдън не му обърна внимание.

- Юън, задръж пръстена на Маги и в края на седмицата го предай и спаси Локлан. Това ще удържи мъжете да не предприемат някакви действия срещу МакДъглас или хората му, докато успеем да стигнем до тях. Когато освободиш Локлан му кажи какво правим и се увери, че той няма да подготвя каквато и да било атака срещу МакДъглас, докато не е сигурен, че сме мъртви.

Юън кимна бавно с неохота.

- Двамата с Маги ще потеглим веднага щом се смрачи.

- Какво да направя, ако жените усетят отсъствието й през следващите четири дни? - попита Юън.

- На сутринта кажи на майката игуменка какво сме направили. Тя ще ти помогне жените да не станат подозрителни.

- Само помни - предупреди го Маги, — трябва да ни осигуриш и четирите дни, за да успеем да стигнем до МакДъглас. Ако пуснеш жените по-рано, някой от мъжете може да нападне МакДъглас и това ще доведе до смъртта ни още преди да сме стигнали до замъка.

По лицето на Юън се четеше страха за тях, но в крайна сметка се съгласи. Син изръмжа.

- Предполагам, че сега е момента да хвърля рицарската си ръкавица и да се присъединя към това самоубийствено приключение.

Брейдън повдигна учудено вежда.

- В смисъл?

- Нали не мислиш, че мога да те пусна да отидеш съм, малки ми братко. При голямата вероятност МакДъглас да реши да ви убие на място, ще се нуждаеш от още един меч.

- О, ето къде аз трябва да бъда саркастичен - каза Юън. - Може ли да отбележа колко ще биеш на очи с английските си дрехи, докато се размотаваш из земите на МакДъглас?

Брейдън кимна.

- Той е прав, Син.

Изражението, което се изписа на лицето на Син, би разтреперило дори Голиат.

- По-скоро ще облека рокля, отколкото да сложа плейд върху тялото си.

- Тогава ще трябва да останеш тук - отвърна Брейдън.

- Ще съм си добре и в собствените си дрехи.

- Не - твърдо възрази Брейдън. - Няма да го допусна. Не успях да спася Киърън, както и не можах да спра баща ни да те изпрати при англичаните. Но мога да предотвратя това и ще го направя. Няма да загубя още един брат. Не и докато съм жив.

Син се вгледа в него напрегнато докато потупваше с палец бедрото си.

- Знаеш ли, че в главата ми един глас не спира да ми повтаря да се върна в Англия. Без съмнение ще ми се иска да съм се вслушал в него.

Син сви презрително устни и се обърна към Юън.

- Намери ми някакъв проклет плейд и ще го облека.

Брейдън сдържа смеха си при погнусата, изписана върху лицето на Син.

- Сега, като уредихме това - каза Брейдън, - следващият въпрос е как да преминем през земите на врага до самото сърце на територията на МакДъглас?

Маги се усмихна.

- Толкова се радвам, че попита.

Часове по-късно, докато слънцето залязваше над тучните, надиплени хълмове на шотландските възвишения и тъмнината се разстилаше над света, Маги стоеше в малкия двор зад черквата. Цялото пространство беше заобиколено от храсти и рози, на чиято грижовна поддръжка отец Бийд посвещаваше по-голямата част от деня си. И тези рози ухаеха прекрасно всред ранния привечер.

До далечната стена беше поставена една-единствена пейка и ако се заслушаше внимателно, Маги можеше да долови гласовете на жените от близката обща спалня. Слаб смях долетя по вятъра и извика усмивка на устните й.

Тук навън беше прелестно и тя обожаваше родните планини. Въпреки че слънцето бе потънало зад най-далечния хълм, по тъмносините облаци се преливаха розови, лилави и пурпурни следи, а в небето започваха да проблясват първите звезди на нощта. Над земята се спусна приятна прохлада и нощните животни захванаха тихата си, лека песен.

Маги беше наблюдавала спускането на вечерта хиляди пъти през живота си, но никога то не я бе поразявало, както днес. И тогава се помоли, когато всичко свърши, да се върне, за да наблюдава още един прекрасен залез от земите на МакАлистър.