- Той стои между нас и жените ни!

Брейдън пое дълбоко дъх, докато се обръщаше към морето от разгневени мъже. Положението бързо излизаше от контрол. Ако не го овладееше скоро, не можеше да се каже какво би сторила тълпата.

Света майко божия, какво бе започнала Маги?

- Нека бъдем разумни за миг, хора - отново се опита Брейдън. - Убийството на Локлан няма да върне жените обратно. Те са дали клетва една пред друга, която няма нищо общо с неговия живот.

- Добре, тогава - отвърна Фъргъс. - Ще го убием, ще изпратим Юън на МакДъглас и ще върнем жените си у дома до края на седмицата.

- Да!

- Да, друг път! - изрева Брейдън. - Ако убиете братята ми ще трябва да се разправяте с мен.

Фъргъс изсумтя, докато хвърляше хладнокръвен поглед към тялото на Брейдън.

- Това заплаха ли е? Ти, сам-самичък срещу всички нас?

Брейдън също му отвърна с хладнокръвен поглед.- Да. Аз съм сам мъж с гарнизон от войници, които са се разположили удобно в земите ми в Англия. Обучени рицари и войници, готови да потеглят при моя заповед. Ако падне дори косъм от главата на Локлан, мога да ви обещая, че ще изпратя всеки от вас в гроба.

Това ги накара да се замислят. Най-накрая Брейдън бе открил единственото нещо, което достигаше до тях през ината им.

- Знаеш ли Фъргъс - каза Дейвис, - той наистина притежава онези земи, които обвързват МакАлистър с Англия и английският крал може да не реагира добре, ако го нападнем, особено сега, когато МакАлистър са в мирни взаимоотношения с крал Хенри.

- Тогава какво искате? - Фъргъс попита Дейвис и всички останали. - Да пуснем леърда и просто да чакаме? Писна ми да чакам. Децата ми плачат за майка си.

- Той е прав за това - каза Инъс. - Аз самият чух челядта му да плаче.

- Вижте - прекъсна ги Брейдън. - Аз се опитвах да спечеля доверието на Маги.

Инъс се изплю на земята.

- Ако питате мен, да изгорим вещицата.

- Да! - извикаха в един глас мъжете. - Да изгорим вещицата! Да изгорим вещицата!

- Да изгорим вещицата заедно с грозните й обувки! - извика Инъс.

Брейдън се намръщи.

- Ами, те са си грозни - отбранително отвърна Инъс.

- Ще престанете ли? - извика Брейдън. — Първо искате да убиете брат ми, а сега е ред на Маги. И обувките й. Има ли нещо друго, освен кръвопролитие, което да реши този проблем?

Малоумниците в действителност се спряха и се замислиха. И по лицата им, Брейдън можеше да види точно, колко усилия им костваше това.

- Заклевам се във всички светци - измърмори Брейдън под носа си. - Дори да е последното нещо, което ще направя, ще накарам Маги да си плати задето ни причини всичко това.

Какво трябваше да направи сега? Бе дошъл тук, за да се спогоди с Локлан, не с целия клан.

- Е - Фъргъс най-после се обърна към него, - какво мислиш, че трябва да направим?

Брейдън нямаше абсолютно никаква идея, но тъй като един от мъжете държеше меч прекалено близо до гърлото на Локлан, не смяташе, че сега е времето да каже това на глас.

- Ще се върна и ще говоря с Маги. - Което щеше да е като да говори на стената.

Или пък на тези мъже.

И, разбира се, той нямаше никаква идея какво да й каже, тъй като вече знаеше мнението й по този въпрос.

Брейдън стисна зъби раздразнено. Как, по дяволите, щеше да оправи тази каша?

А и вече се бе уморил да се разхожда напред- назад от замъка до църквата. Стига толкова.

Въздишайки отвратено, той запристъпва отново между мъжете.

- И по-добре гледай да не пипаш сестра ни! - извика след него Дънкан. - Или ще трябва да се разправяш с нас, Брейдън МакАлистър.

Брейдън се спря насред пътя, обърна се и погледна развеселено към братята на Маги.

- Може ли да се оправям със смъртните заплахи една по една, моля?

Дънкан присви устни, докато се бореше с въжетата, с които бе вързан. Но за щастие, момчето сдържа езика си.

Брейдън спря, когато достигна петимата до огнището. Не можеше да си тръгне и да ги остави вързани така.

Обърна се към Фъргъс.

- Пусни ги и аз ще...

- Няма да правя нищо подобно - отвърна Фъргъс, прекъсвайки го. - Откъде да знам, че наистина ще говориш с вещицата и ще доведеш жените?

- Имате думата ми. Фъргъс изсумтя.

- Ако беше нещо, което не е свързано с жени, можеше и да я приема. Но тъй като е, ще задържим брат ти вързан, където е, докато не се върнеш с жените след себе си.

Защо ли това не го успокояваше ни най-малко?

- А ако Маги откаже? - попита Брейдън. Фъргъс кръстоса ръце на гърдите си.

- Ще ти дадем четири дни да я убедиш. Ако

за това време жените не се върнат в домовете ни... - Гласът му заглъхна.

Фъргъс хвърли поглед към мъжете, които го наблюдаваха.

- Ами, ще трябва да се свържеш с онази английска армия, за която спомена, поне така си мисля. Ако те убием тук, няма да могат да дойдат, за да бъдат командвани от един дух.

Това бе малък пропуск в логиката му, който Брейдън не бе взел предвид. И бе дяволски неподходящо време Фъргъс да открие мозъка си и да започне да го използва.

- Четири дни? - повтори Брейдън.

- Да. Четири дни.

Ами, това бе стъпка в положителна посока при смъртната заплаха, висяща над Локлан. Той се зачуди за кратко какво може да направи, за да спечели още два дни. Ако имаше късмет можеше да спечели достатъчно време, за да измисли някакъв начин да се измъкне от тази каша.

- Добре - съгласи се Брейдън. - Ще доведа жените след четири дни.

Разбира се, че ще го направиш. Защо просто не им обещаеш, че можеш да вървиш по водата, докато ги водиш? Или да превърнеш рибите в самуни хляб.

Млъкни, имам достатъчно грижи и без да ми досаждаш.

И той наистина бе притеснен. Защото в момента съдбите на Локлан, Юън и Маги зависеха от него. И за първи път в живота си Брейдън започваше да се съмнява, че е способен да се справи със ситуацията.

- Това е! - извика Пеги, изправи се от масата за вечеря и се запъти към вратата. - Достатъчно. Отивам си в къщи и този път никой няма да ме спре.

Маги сграбчи ръката на Пеги, когато тя мина покрай нея и я задържа до себе си.

- За какво е всичко това?

Пеги посочи към масата, където бе седяла преди малко и към старата жена до мястото й.

- Омръзна ми от старата Една. Не прави нищо друго, освен да скърца със зъби, докато се храним. Омръзна ми. Отвратително е!

- А на мен ми омръзна да не мога да виждам дечицата си - намеси се Мери от мястото си в левия ъгъл. - Не съм виждала синовете си толкова дълго, че се страхувам, че ще ме забравят. Като си знам Дейвис сигурно нито пере дрехите им, нито ги мие. И се обзалагам, че домът ми е по-мръсен от кочина.

Вайкането и оплакванията бяха подети от останалите жени. Недоволството им сякаш отскачаше от стените и звънеше в ушите на Маги.

Изведнъж голямата зала й се стори много по-малка, а ярките стени все по-близко и по-близо.

Маги усети внезапна нужда да сложи ръце върху ушите си и да извика.

Дори Айлийн започна да се оплаква. А до сега тя я подкрепяше най-много.

- Горкият Локлан сигурно си няма идея как да се справи със замъка - каза Айлийн. - Никога не му се е налагало да готви или нещо подобно. Той е нашият леърд и не би трябвало да му се налага да върши такива неща.

- Тишина! - извика Маги.

За нейно изумление, те се умълчаха и я погледнаха, сякаш си е изгубила ума. В този момент Маги също се питаше дали не са прави. Сигурно трябва да е била луда, за да смята, че подобно начинание ще има успех.

- Айлийн - обърна се тя към майката на Локлан. - Сигурна съм, че нашият леърд е съвсем добре. Той е голям мъж и отговаря за всички нас. Мисля, че поне той сред всички други мъже, ще измисли как да направи една проста овесена каша.

Айлийн не изглеждаше толкова убедена, но заби брадичка в гърдите си и отново седна. Маги пое дълбоко дъх и огледа жените.

— Колкото до вас останалите, засрамете се! По колко пъти на ден трябва да се занимаваме с това?

- Така е - каза раздразнено Мери, избирайки най-хубавите парчета от печеното пиле. - Но ти ни каза, че мъжете няма да изкарат и седмица без нас. Е, мина доста повече от една седмица, а краят не се вижда.

— Да! Мъжете ни се нуждаят от нас — изплакаха в един глас те.

— Аз се нуждая от мъжа си! От групата се разнесе смях.

Маги повдигна вежда при последния коментар, без да може да разпознае гласа.

Благодарна за почивката от сериозността на момента, тя въздъхна.

- Знам, че всички сте изморени. Аз също се чувствам така.

- Тогава ни остави да си идем у дома - помоли й се Пеги.

Маги се изправи на крака.

- Наистина ли искате да се върнете по домовете си и да дадете мечовете в ръцете на мъжете и синовете си, за да се запътят към някоя битка и да умрат?

Сред жените настана тишина. Маги кимна.

- Така си мислех и аз.

- Но Маги - каза Една, - какво ще стане ако откажат да приключат това? Колко още ще чакаме? Имам градина, която трябва да обработя и плодовете, които да съхраня за зимата. Скоро ще сме прекарали цял месец тук, докато задълженията и семействата ни са пренебрегнати. В кой момент ще се предадем?

- Да! - отново се намеси Мери. - Всички ние знаем, колко твърдоглави са мъжете. Те по-скоро ще подпалят църквата, отколкото да признаят, че са сгрешили.

- Какво ще правим, ако наистина дойдат за нас? - попита друга жена. - Колко ще изчакат, преди да ни накажат за всичко това?

Маги затвори очи от безсилие докато жените даваха глас на собствените й страхове и въпроси. Въпроси, на които тя нямаше абсолютно никакъв отговор.

Когато бе започнала всичко това, никога не бе очаквала всекидневна борба само за да запази жените на своя страна.

Как може да не виждат това, което виждаше тя?

- Скоро ще свърши - увери ги Маги. Стомахът й се сви щом си припомни краткия срок, който Брейдън й бе дал. Господ да й е на помощ тогава, защото бе сигурна, че другите жени ще се приберат у дома почти недокоснати, но не се знаеше какво щяха да й причинят мъжете, заради постъпката й.