Навлече любимото си тюркоазно синьо палто, грабна любимите си ръкавици с един пръст и хукна към болницата.

А сега Пол намекваше, че красивата и неизменно елегантна Вивека едва ли ще остане очарована, като разбере как Гейлън си е позволила да застане пред камерата в този вид — от влагата непокорната й коса се бе навила на стегнати масури, а от студа бледото й лице изглеждаше още по-изпито.

— Разбира се, много е важно да си фотогенична — продължаваше да говори той и Гейлън си спомни комплимента, който веднъж неохотно й бе направил. Бе й казал, че има правилни черти и на снимка ще изглежда по-добре, отколкото в действителност. — Но не можеш да си позволиш зрителите да те видят като плашило.

— Благодаря за загрижеността, Пол. Мисля, че зрителите не се интересуват от мен, а от осемте момиченца и от техния спасител.

Гейлън не смяташе, че Вивека ще се разсърди. Вярно бе, че Вивека Блеър е олицетворение на изисканост и стил, вярно е, че държи водещият да е с безупречен външен вид, когато застане пред камерата в студиото.

Ала Вивека Блеър бе и първокласна журналистка, влюбена в професията си. Навярно щеше да се съгласи, че когато една репортерка е прекарала цялата нощ на студа, за да информира зрителите за развоя на събитие, което се следеше с неотслабващ интерес, няма начин въпросната репортерка да изглежда „като извадена от кутия“.

Да, Вивека нямаше да й направи забележка… Стига да вземеше интервю от Лукас Хънтър.

Следващото изявление на оператора й подейства като студен душ:

— Всъщност тревогата ми е неоправдана. Вероятността да интервюираш лейтенант Хънтър е равна на нула.

— Моля?

— Не се самозалъгвай, миличка. Бил е готов и звездите от небето да ти свали — само и само да се отърве от тебе.

— Но…

— Какво си въобразяваш? Че ще успееш? Не се заблуждавай от факта, че шефовете са наредили да се анонсира твоят ексклузивен репортаж! Спомняш ли си какво ти каза Адам — Лукас Хънтър не обича представителите на „четвъртата власт“. Казано направо — лейтенант Хънтър никога не дава интервюта!

Гейлън не вярваше на ушите си. Наистина ли Кей Си Ар цяла нощ е анонсирал предстоящия репортаж? А защо не? Никой друг канал не можеше да се похвали с подобен успех!

— Вивека нямаше да обяви интервюто, ако не вярваше, че ще се състои!

— Така ли мислиш? Заблуждаваш се, драга. Длъжна бе да го обяви, за да не изпадне в неудобно положение, ако Хънтър все пак, по някаква случайност, се съгласи да разговаря с теб.

— Адам щеше да ми каже… щеше да ме предупреди — промълви Гейлън.

— Каза ти го в очите!

— Трябваше да предупреди Вивека…

— Тя е достатъчно опитна, отдавна е в бранша! Пък и — кой знае — може да стане чудо! Може би дълбоко греша…

— За какво? — прекъсна го Адам, който се бе приближил незабелязано. По петите го следваше Уоли, операторът, с когото Гейлън работеше, докато Пол отсъстваше. От първия миг й бе станал симпатичен — показа й снимките на съпругата и децата си, които носеше в портфейла си, призна, че се е възхищавал от смелостта на Мариан, но дружелюбното му поведение подсказа на Гейлън, че е готов да й даде шанс да прояви способностите си въпреки предаността му към мъртвата.

Разликата в поведението на Адам и Уоли беше поразителна, ала сега беше още по-подчертана. Водещият изглеждаше спокоен, самоуверен и отпочинал. Изражението на оператора, както винаги, издаваше мекушавост и несигурност. Имаше вид на човек, уморен до смърт и на прага на нервна криза.

— Уоли, какво ти е? Добре ли си?

— Разбира се, Гейлън. Благодаря за вниманието. Знаеш ли цяла нощ не съм мигнал. Гледах репортажите и си мислех, че сигурно щях да полудея от страх, ако моята Ани бе сред заложничките!

— За какво разговаряхте с Пол? — намеси се Адам.

— Ами… той смята, че обещанието на лейтенант Хънтър да даде интервю за Кей Си Ар е било уловка — отвърна тя, а наум си каза: „Опитният преговарящ е измислил начин да се отърве от некадърната и доверчива репортерка.“

Адам смръщи вежди, сетне побърза да я успокои:

— Дори да е така, той ще се злепостави пред зрителите, не ти. Смело напред, Гейлън. Накарай Лукас Хънтър да изпълни обещанието си и не му спестявай неудобните въпроси!

Пета глава

Гейлън се питаше дали наистина възнамерява да зададе неудобни въпроси на непристъпния лейтенант. Би ли се осмелила да го попита: „Какъв отпечатък оставят върху душата и сърцето ти почти ежедневните срещи с безумци? Не ти ли тежи на съвестта смъртта на Моника, Марша и Кей? Тези ослепително красиви жени, които си обичал, убити от психопат…

Скърбиш ли, задето си загубил любовта им? Или те измъчва само безсилен гняв от наглостта на престъпника, отправил ти това предизвикателство — да избива любовниците ти…“

Знаеше, че Лукас още е в караваната.

И че в момента е сам.

Цялата нощ бе прекарала наоколо и видя униформените полицаи, които влизаха и излизаха от командния пункт. Малко след приключването на кризата Лукас Хънтър остана сам. Подобно на прочут театрален актьор той изчакваше да си отиде и последният зрител от публиката, прекланяща се пред таланта му. А може би също като на актьора и на него му трябваше време да си възвърне силите след майсторското, но уморително пресъздаване на образа, да прекрачи границата между въображаемото и действителността. И тъй като Лукас Хънтър бе лейтенант от отдел „Убийства“, навярно бе по-правилно да се каже, че напуска света на безумието и се връща към живота.

Към живота ли? „Не — помисли Гейлън. — Връща се към смъртта. Към убийствата…“

Лейтенант Хънтър се бе върнал в Манхатън да отмъщава.

— Изглежда, нашето птиченце е излетяло от клетката — насмешливо подхвърли Пол, след като тя почука на вратата на караваната, но не получи отговор.

— Не е вярно. Сигурно не е чул…

Вратата се отвори, преди Гейлън да почука повторно, и младата жена получи отговор на безмълвните си въпроси. Сблъсъците с лудостта действаха пагубно на лейтенант Хънтър.

Беше блед като платно, изглеждаше напрегнат, а сивите му очи бяха потъмнели. Ала щом я видя, изражението му се смекчи.

— Здравей отново — промълви. — Май е време за обещаното интервю.

„Не! — мислено възкликна тя. — За нищо на света не бих те накарала отново да изпиташ мъчителното преживяване! Особено сега, когато ме гледаш така, сякаш…“

Ала нежността в погледа му, която я беше разтърсила, вече бе помръкнала, като че не я бе имало. Сивите му очи отново бяха непроницаеми. Обърна се към Пол и безцеремонно подхвърли:

— Май те познавам отнякъде.

— Навремето бях полицейски фотограф.

Изражението на Лукас Хънтър бе непроницаемо, сякаш лицето му бе изсечено от гранит.

— Да, сега си спомних. С Гейлън трябва да поговорим насаме, преди да заснемеш интервюто. Остави ни, ако обичаш.

— Дадено — отвърна операторът, макар да се почувства като ученик, когото строгият преподавател е изгонил от час. Обърна се и през рамо подхвърли злобно към колежката си: — Ще бъда отвън, ако случайно ти потрябвам.

Лукас и Гейлън останаха сами в полумрака на караваната.

Навън се зазоряваше, ала дори плахото зимно слънце да се бе появило на изток, високата сграда на болницата препречваше светлината.

Но и в сумрака на утрото Лукас ясно виждаше младата жена. Дали защото притежаваше способността да наднича в сенките? Струваше му се, че Гейлън е обгърната от някакво сияние, от някакъв ореол…

Червеникавата й коса, покрита с капчици влага, проблясваше, като че някой бе разпилял диаманти сред буйни пламъци. Непокорните й къдрици обрамчваха снежнобялото й лице и подчертаваха красивите й очи.

Никога не бе виждал такива очи — сапфирено сини като небето през първия безоблачен ден след дълга и студена зима, безбрежна синева, предвестник на пролетта…

Очите й имаха цвета на пролетното небе, но в погледа й се четеше безнадеждност, като че сърцето й бе сковано от лед.

Беше висока, малко по-дребна от него.

Представи си какви подигравки е трябвало да изтърпи като дете, задето е била най-високото момиче в класа години наред, и какъв отпечатък бе оставило това в душата й.

Но бе издържала. Гейлън Чандлър бе създание от пламък и лед, крехко, но и жилаво, изпълнено с решителност, но и с примирение…

— Няма да ми дадете интервю — прошепна. — Затова ли поискахте да останем сами?

„Как ли ще постъпи, ако й откажа? — запита се Лукас. — Ще се нацупи ли? Или ще ми вдигне скандал?“ Реши, че Гейлън няма да стори нищо такова, само ще кимне царствено и ще приеме поредния убийствен удар така, сякаш го е заслужила.

— Напротив — отвърна й.

Очите й се разшириха от изненада:

— Но отначало смятахте да ме отпратите, нали? — промълви Гейлън, питайки се какво го е накарало да промени решението си. Навярно някой колега му е разказал как е станала за посмешище, може би дори му е донесъл петъчния вестник с унищожителния материал за нея. — Съжалили сте ме, така ли? Проявявате любезност…

Думите й изненадаха Лукас, макар да бе човек, който запазваше хладнокръвие и при най-потресаващите гледки.

— Да те съжаля? Не познавам това чувство. — Устните му се разтегнаха в усмивка, която смекчи суровото му изражение. — Нито пък съм от хората, проявяващи любезност.