— Да. На шията му висеше стетоскоп.

Тъмносивите очи на непознатия развеселено проблеснаха — бяха като искрици, издаващи чувствеността му.

— Попитах как бе облечен.

— Моля? А, да… Памучна риза, бежов панталон, мокасини, лъснати до блясък… Изглеждаше като млад служител в преуспяваща фирма. „И напълно откачен“ — добави мислено.

— Значи не е бил с бяла престилка, така ли?

— Да, не носеше престилка. Останах с впечатлението, че кабинетът му е наблизо.

— Забеляза ли нещо в ръцете му?

— Не.

— А в джобовете му?

До този момент Гейлън държеше ръцете си в големите джобове на безформеното си палто и нервно свиваше юмруци. Ала сега затвори очи, опитвайки да си спомни подробности за човека, когото бе видяла. Машинално извади ръката си от джоба и я притисна до сърцето си.

— Тук… в горното му джобче… имаше пакет цигари.

Лукас едва сдържа смеха си, като видя какво е избродирано върху тюркоазно синята ръкавица с един пръст — тъмночервена коледна елха, украсена със сребристи гирлянди, а на върха й се мъдреше лилава звезда.

— А можеш ли да си спомниш какво имаше в джобовете на панталоните му?

Тя не отвори очи, само ръката й се спусна надолу, елхичката с лилавата звезда се насочи към левия джоб на грозното палто.

— Забелязах ето тук нещо с размерите на юмрук… Беше яйцевидно… не… май имаше формата на шишарка…

„Значи Антъни Ройс не е излъгал, че е въоръжен с граната“ — помисли Лукас.

В този миг яркосините очи на младата жена се отвориха широко и тя възкликна задавено — очевидно се бе досетила какъв е бил предметът с форма на шишарка.

— Забеляза ли нещо в другия му джоб? — попита той, сякаш не бе видял реакцията й.

— Още два пакета цигари — прошепна Гейлън и извърна очи. Погледът й попадна на трите пакета цигари до телефона. Единият бе вече преполовен.

— Нещо друго? Пистолет? — продължи да я разпитва непознатият, палейки поредна цигара.

— Не, не!

— Добре — усмихна се Лукас. — Излиза, че си имаме работа с млад интелигент, въоръжен с три пакета цигари и една граната. — Забеляза тревожно разширените очи на журналистката и неочаквано изпита необяснимо желание да я успокои: — Няма страшно, госпожице Чандлър. Изглежда, скоро ще се видим отново, за да дам обещаното интервю.

Втора глава

— Изумително постижение, скъпа! — произнесе познат глас, когато Гейлън излезе от караваната и за миг спря, докато очите й се приспособят към мрака. Топлите думи сякаш прогониха нощния студ.

Тя примигна, като Видя Адам Вон, титулярния водещ на новинарските емисии на Кей Си Ар, красив като филмов актьор и интелигентен като университетски преподавател. За съжаление помежду им не беше припламнала онази искра, която допада на телевизионната аудитория. Гейлън знаеше, че всичко е по нейна вина. Адам бе много мил с нея и бе толкова популярен, че въпреки провала й зрителите бяха останали верни на Кей Си Ар.

— Здравей, Адам — отвърна тя. — Дано си искрен.

— Буквално съм поразен! Всеки журналист, включително моя милост, би дал мило и драго да го допуснат в „светилището“. Признавам, че когато Пол ми съобщи как си тръгнала насам — посочи застаналия наблизо оператор, — помислих, че си фантазира. Оказа се обаче, че не съм жертва на зрителна измама! С очите си видях да излизаш от караваната, в която не допускат представители на медиите. Как го постигна?

— Ами… хрумна ми нещо и реших да го споделя с човека, който ръководи операцията.

— И господин лейтенантът явно се е заинтересувал от хрумването ти — усмихна се Адам Вон.

— Лейтенант ли? За кого говориш?

— Предполагам, че си се срещнала с Лукас Хънтър.

— Не може да бъде! Не знаех, че се е върнал от Австралия.

— Тази вечер е кацнал и от летището е дошъл право тук.

— Приключила ли е обсадата на онова селце в Куинсланд?

— Да. Благополучно за всички, освен за водачите на сектата, а Лукас незабавно взел самолета за Ню Йорк… Ей, Гейлън, ти, изглежда, си послушала съвета на Вивека да не следиш новините… поне до този момент. Всички очакваха да се откажеш, да избягаш, а ти се върна като победителка!

„Това се отнася за Лукас Хънтър, не за мен“ — помисли Гейлън. Името му й беше добре познато от рубриката на Розалин Сейнт Джон, която в продължение на три седмици бе оплювала новата водеща на Кей Си Ар и бе превъзнасяла „зашеметяващо съблазнителния“ лейтенант от отдел „Убийства“.

Похвалите и ласкателствата по негов адрес изпълваха почти цялата й колона. Намекваше, че лейтенантът притежава разностранни способности и че от някои се облагодетелстват само любовниците му, а от други — цялото общество. Освен това имал невероятни познания за психологията на престъпника, които му помагали не само за залавянето на опасни убийци, но и при провеждането на преговори с безумци, задържали като заложници невинни хора.

Наследил бил несметно богатство, което се възвръщало от многобройните инвестиции, макар той да харчел с широка ръка за своята кауза, за своя „кръстоносен поход“ в защита на онеправданите.

Розалин изрично подчертаваше, че Лукас Хънтър не получава заплата нито от нюйоркската полиция, нито от местни или задгранични организации за борба с престъпността, които го призоваваха на помощ в кризисни ситуации. Журналистката го наричаше „ловец — аристократ, който преследва набелязаната жертва, докато я залови“.

Сама по себе си личността на Лукас Хънтър бе необикновена и като магнит привличаше общественото внимание, но този път той бе изправен пред ужасяващо предизвикателство: да залови убиец, който не само върлуваше в Манхатън, а избираше жертвите си измежду най-красивите жени. Жени, с които Лукас бе имал интимни отношения.

След откриването на втория обезобразен труп убиецът бе изпратил на Розалин Сейнт Джон писмо, което гласеше: „Жените в живота на Лукас — неговите любовници — загиват една подир друга. Ще има нови и нови жертви, докато той се върне. Тогава ще видим кой ще победи в играта.“

Посланието беше изписано с букви, изрязани от коледния брой на „Плейбой“ и залепени върху лист хартия, и не представляваше улика за залавянето на убиеца. Очевидно съвременните престъпници гледаха много полицейски филми и знаеха, че могат да ги уличат по отпечатъците от пръсти или по тяхната ДНК.

Розалин даде на убиеца прякора Казанова и побърза да уведоми Лукас чак в Австралия. Чрез нейната рубрика от полицията призоваха към бдителност всички жени, живеещи в Манхатън, независимо дали са „познавали“ лейтенант Лукас Хънтър.

Ала предупреждението се оказа безрезултатно, трета жена беше заклана в дома си. Убиецът отново изпрати писмо, в което пишеше: „Коя ли щастливка ще бъде следващата, лейтенант? Ако държиш да научиш, остани, където си в момента.“

„Но Лукас Хънтър няма избор! — възкликваше Розалин Сейнт Джон в своя коментар, обръщайки се към престъпника и към изплашените обитателки на Манхатън. — Трябва да остане в Куинсланд, за да спаси живота на осемдесет души, сред които много деца.“ Добавяше, че сексапилният и загадъчен лейтенант безсъмнено е имал за любовници много жени от Манхатън, но сеещият смърт Казанова не може да ги избие наведнъж, както обезумелите водачи на сектата заплашваха да сторят със своите последователи.

Ала сега благодарение на Лукас заложниците бяха освободени и се намираха в безопасност.

А ловецът се бе завърнал и жадуваше за отмъщение.

— Познаваш ли го, Адам? — попита Гейлън.

— Движим се в едни и същи среди, от време на време се срещаме на разни приеми. Но никога не съм го интервюирал. Лукас никога не разговаря с представители на медиите. Какво ли е било хрумването, което си… споделила с него?

Тя сви рамене:

— Нищо особено. Все пак лейтенантът се съгласи да даде интервю след освобождаването на заложниците.

— Повтарям, че съм изумен, Гейлън! Освен това се чувствам ненужен. — Усмихна се и добави: — Толкова ненужен, че възнамерявам да се прибера у дома.

— Моля? Не, недей! Вивека знае, че си тук… — Гейлън замълча и помисли: „И държи да си тук, както и всички жители на Манхатън.“

— Разбира се, че знае. През двата почивни дни дежурството се поема от екипа на Марти и хората му вече са пред болницата. Аз съм тук, защото сметнахме, че за отразяването на подобно сензационно събитие е необходим още един екип. Вивека не те е потърсила, тъй като се бяхме уговорили да почиваш до понеделник. Но след като събитията са се развили така неочаквано, с удоволствие ти отстъпвам вахтата, Гейлън. Заслужила си го. Да съобщим на Вив чудесната новина. Ти ли ще й се обадиш?

Служебният клетъчен телефон беше в джоба на широкото й палто, но тя не посегна да го извади, а промърмори:

— Предпочитам ти да се свържеш с нея.

— Дадено.

Адам Вон набра кода за автоматично свързване с апартамента на Вивека Блеър, намиращ се на Парк Авеню.

— Здравей, Вив! — изрече бодро. — Обажда се Адам. Ще ти съобщя нещо невероятно! Гейлън е до мен. Лукас й е обещал интервю веднага след освобождаването на заложниците! Според мен това е „репортерското попадение на века“, не мислиш ли? Да, точно така. Отивам си вкъщи… Да, може би… Добре, добре, ще видим… Марти и хората му са по местата си, Гейлън и Пол ще държат под око полицейската каравана, а аз си отивам на топло…