— Наистина беше тя! Иначе изобщо нямаше да разговаряте с мен! — сопна се Гейлън, начумери се и си помисли: „Нямаше да благоволиш да разговаряш с мен, но пак щеше да пушиш като комин!“.

Макар че не откъсваше от нея вледеняващия си поглед, който я караше да потръпва, непознатият машинално и някак отмерено дърпаше от цигарата си. Дълбоко вдишваше тютюневия дим и го задържаше, сякаш се самонаказваше.

Тя забеляза, че все пак постъпва като джентълмен и не издухва дима в лицето й. Толкова бе унесена в мислите си, че отговорът му я завари неподготвена.

— Бека наистина е в опасност — невъзмутимо заяви той. — Твърдите, че сте били в болницата около седем часа, броени минути преди възникването на кризата, а вече наближава полунощ. Защо ме потърсихте едва сега?

— Разбрах за инцидента от новините в единайсет.

— Как така? Защо вашите шефове не са ви възложили да отразявате случващото се в болницата?

Гейлън сепнато го изгледа. Дали отново й се подиграва, дали намеква за унищожителната критична статия по неин адрес, публикувана вчера в най-многотиражния вестник, в най-четената клюкарска рубрика „Сподели с приятели“, водена от Розалин Сейнт Джон?

Още с първото появяване на Гейлън в ефир въпросната дама я беше взела на прицел, но доскоро само епизодично отправяше злобните си нападки по адрес на новата водеща на Кей Си Ар.

Във вчерашната си публикация обаче „кралицата на клюките“ правеше обстоен анализ на професионалните качества на Гейлън Чандлър. Най-лошото според Гейлън бе, че казаното от журналистката отговаряше на истината.

Според Розалин поведението пред камера на новата водеща можело да се окачестви с две думи — пълен провал. Зрителите трябвало да обърнат внимание на първобитния начин, по който тя чете предварително подготвения текст, и на това, как подхвърля плоски шеги на красивия си колега Адам Вон, как флиртува с него, което е право само на съпругата му Полин.

„Толкова ли е трудно новините да се четат с повече патос? — питаше Розалин и си отговаряше: — Разбира се, че не! Освен за госпожица Чандлър, която постоянно бърчи чело, сякаш вижда текста за пръв път.

Бившата репортерка на канала «Из съдебните зали» може да чете — лично съм се уверила — продължаваше Розалин. — Но започвам да се убеждавам, че я бива само за журналистка «на бавни обороти». Да погледнем истината в очите — експериментът с изстрелването в звездна орбита на една безвкусно облечена провинциалистка претърпя пълен провал.“

„Да погледнем истината в очите“ — тази фраза се бе запечатала в съзнанието на Гейлън. Не беше от хората, които заравят глава в пясъка. Бе готова да напусне, да понесе последствията от провала си. Ала шефовете на телевизионния канал, които дълго и настоятелно я бяха убеждавали да заеме мястото на водеща, заявиха, че вярват в способностите й.

— Появата на името ти в пресата е добра реклама — успокои я Джон Маклейн, собственикът на Кей Си Ар.

— Точно така — подкрепи го Адам Вон.

— Не обръщай внимание на писанията на Розалин — намеси се шефката на новинарския екип Вивека Блеър. — Освен че е бездарна, няма и капчица мозък в главата. Прибери се вкъщи, Гейлън. Полежи във ваната, отпусни се, изпий чаша шампанско. През почивните дни забрави Кей Си Ар и Розалин Сейнт Джон. А в понеделник — отново на линия. Искам те отпочинала и в добро настроение. Очакваме повишен интерес от страна на зрителите благодарение на клюкарската рубрика.

„Естествено — помисли си Гейлън. — Любителите на сензации непременно ще превключат на нашия канал, все едно са свидетели на автомобилна катастрофа, които се тълпят на местопроизшествието. Със сигурност ще искат да се убедят, че унищожителната критика на Розалин Сейнт Джон отговаря на истината!“

Гейлън само отчасти бе последвала съвета на Вивека Блеър. Изключи телефона и не гледа новините, но мислите й изцяло бяха обсебени от Кей Си Ар.

Кой знае, може и да са я търсили, за да й възложат да направи репортаж „от мястото на събитието“. Всъщност случващото се в Общинската болница бе тъкмо по „специалността“ й. За отразяването на криза със заложници, при която бе застрашен животът на осем невинни момичета, не се изискваше четене на текст с „повече патос“ или размяна на „плоски шеги“ с другия водещ!

— Бях изключила телефона си — отвърна тя.

— Но щом сте разбрали, веднага сте дошли тук… — Да! Искате да разберете дали Бека е сред заложничките, така ли?

„Искам ти да го разбереш! — изкушаваше се да каже Гейлън. — За нейно добро… и за твое, драги господине! Сензационната новина не ме интересува, защото напускам Ню Йорк.“ Искаше й се този човек да е първият, който научава за решението й.

Но какво я беше грижа за мнението на някакъв непознат, който дори не й се беше представил!

Той не носеше униформа, нито костюм с марката „Брукс Брадърс“, към която проявяваха слабост големите клечки в полицията. Може би беше от ФБР, макар изобщо да не приличаше на федерален агент. Беше облечен с тениска и черни джинси, а гарваново черната му коса бе прекалено дълга за полицейски служител. Сивите му очи бяха студени като ледени висулки, устните му бяха едновременно чувствени и жестоки.

Цялото му същество излъчваше непреклонност. Аристократичното му лице и шията му бяха като издялани от гранит. Мускулестото му тяло сякаш бе изваяно от скулптор.

Наблюдаваше я с измамното безразличие на хищник, на самец, който се готви да се нахвърли върху жертвата си… или да я прелъсти.

Не му трябваше оръжие — достатъчни му бяха голите ръце и пронизващият поглед, за да убива… или да покорява.

— Сър? — обади се един от тримата униформени полицаи, които обслужваха апаратурата. — Току-що ни съобщиха телефонния номер на… хм… лицето, с което искате да се свържете.

Гейлън го наблюдаваше и си мислеше, че този човек ненавижда безумието, изпълнило мразовитата зимна нощ с бруталност, граничеща с лудост. Ала вместо да си бъде у дома, той бе избрал да е тук, лице в лице с опасността.

Отново усети ледения му поглед и осъзна, че мъжът с аристократичното лице и тяло на хищник иска час по-скоро да се отърве от нея. Сякаш бе отблъскваща като безумеца, държащ в плен осемте момиченца… Сякаш бе неговият противник.

— Какво искате, госпожице Чандлър? — Неучтивият въпрос беше изречен с необикновено мек тон, като че непознатият бе вдигнал шпагата си, за да нанесе смъртоносен удар, но в последния миг бе осъзнал, че тази жена не представлява заплаха за него, че вече е смъртно ранена. Оставаше само да изпълни последното й желание.

„Какво искам ли?“ — запита се Гейлън. В съзнанието й се блъскаха несвързани мисли. Имаше толкова много желания, неизпълними желания. И все пак за миг усети, че този сивоок вълшебник може да превърне мечтите й в действителност.

— Какво искам ли? — промърмори и се сепна, като чу гласа си.

Лукас не откъсваше поглед от нея, беше като хипнотизиран. Усещаше, че е запленен от младата жена, и потръпваше… защото досега това чувство му бе непознато. С усилие на волята го прогони и сурово попита:

— Интересувам се какво ще поискате, за да запазите в тайна самоличността на заложничките.

Гейлън не желаеше нищо в замяна на мълчанието си. Нищо ли? Копнееше поне за миг отново да изпита увереността, че този човек е вълшебник, който ще изпълни най-съкровените й желания и ще осъществи тайните й мечти.

„Престани! — упрекна се мислено. — Знаеш, че мечтите никога не се сбъдват!“

Втренчи се в човека, когото срещаше за пръв и последен път. Отговорът й бе като на опитна и безцеремонна репортерка, каквато никога нямаше да бъде:

— Ще си държа езика зад зъбите, при условие че направя ексклузивно интервю с вас след приключването на кризата със заложниците.

— Дадено.

— Веднага след като момичетата бъдат освободени — уточни тя и с учудване. Видя, че инквизиторът със суровото лице все пак е способен да се усмихва. Ала усмивката му бе толкова пресилена, че напомняше гримаса.

— Нямаш ли ми доверие, Гейлън?

— Доверието трябва да е взаимно! — парира го тя и мислено добави: „Така е, сър. Който и да сте вие, високомерни господине!“.

Усмивката му помръкна, но заплашителното изражение си остана.

— Разбрахме се. Ще ти дам интервю веднага след освобождаването на заложничките. А сега, ако обичаш, напусни… — добави нетърпеливо.

Гейлън усети пренебрежението му. Студенината му я прониза до мозъка на костите. Идваше й да побегне навън, в мразовитата нощ, крещейки: „Не се безпокой — отивам си! Завинаги!“.

Но остана неподвижна и сподави гневния си вик, макар думите да отекваха в съзнанието й.

— Мисля, че видях човека, който е задържал момичетата — заяви с престорено спокойствие. — Сблъскахме се пред асансьора — тъкмо бе слязъл…

Сигурна бе, че е видяла похитителя. Едва сега си даде сметка, че й се е сторил подозрителен, но не си спомняше какво е предизвикало подозрението й.

— Знаем кой е — прекъсна я Лукас.

— Така ли? — измънка тя. Естествено, че вече е разкрил самоличността на извършителя. Как иначе би открил телефонния номер на лицето, което очакваше обаждането му? Розалин Сейнт Джон имаше право да я нарича недодялана глупачка… — Много се радвам…

Понечи да се обърне, да избяга, да освободи от присъствието си този надменен човек.

Гласът му я спря:

— Спомняш ли си какво носеше? — Сега говореше любезно, сякаш бяха съюзници, а не хора, сключили сделка — ексклузивно интервю в замяна на мълчание.