С някакво възродено чувство на оптимизъм тя извърна глава, за да види дали мъжът с навитите крачоли на джинсите си беше все още там, но не го видя — беше си тръгнал тъй тихомълком, както се бе появил. И на нея ѝ беше време да се прибира. Краката ѝ се бяха сковали от студената вода и когато седна, за да се обуе, усети, че това движение се оказа по-трудно, отколкото очакваше. Не носеше със себе си кърпа и за миг се поколеба дали да си обуе чорапите, но се отказа. Нали е на почивка на море, за какво са ѝ чорапи и гуменки!

Тя ги взе в ръка и тръгна към къщата. Както вървеше досами ръба на водата, забеляза нещо като голям, полузаровен камък да се подава от пясъка на няколко сантиметра от линията, до която ранният сутрешен прилив бе стигнал най-високата си точка. Странно, помисли си тя, брегът тук няма камъни.

Докато крачеше към него, разбра, че всъщност това не е камък. Наведе се и видя, че е някакъв гладък и дълъг предмет. Оказа се бутилка, вероятно захвърлена от курортист или от някой от хлапаците, които обичаха да се събират тук късно вечер. Огледа се и видя кошче за боклук, вързано с верига за кулата на спасителите, и реши да започне деня с едно добро дело. Когато обаче се пресегна да вземе бутилката, с изненада видя, че е запушена. Вдигна шишето, за да го огледа на по-добра светлина, и забеляза, че вътре има бележка, завързана с конец.

За секунда сърцето ѝ трепна, когато в съзнанието ѝ изплува спомен. Беше осемгодишна на почивка с родителите си във Флорида и веднъж тя и още едно момиченце написаха писмо и го изпратиха по море, но така и не получиха отговор. Писмото беше кратко — детско, — но когато се прибраха у дома, тя всеки ден в продължение на седмици проверяваше пощенската кутия, надявайки се, че някой е намерил бутилката и я е хвърлил обратно в морето с отговор. След като не получи нищо, тя се изпълни с разочарование, но постепенно споменът се заличи и напълно се изтри от паметта ѝ. И ето че днес пак изплува. С кое момиченце пуснаха онова писъмце? Беше на нейните години, но как се казваше… Трейси? Не… Стейси? Да, Стейси! Точно така се казваше — Стейси! Имаше руса коса… Беше дошла да летува при баба си и дядо си и… и споменът свършваше дотук, нищо повече не можеше да си спомни.

Започна да дърпа тапата, едва ли не изпълнена с надеждата, че това може да е същата бутилка, която бе хвърлила в морето преди толкова години, макар да знаеше, че това не е възможно. Вероятно беше пусната от някое друго дете и ако бележката изискваше отговор, тя ще го изпрати. Може дори да прибави някакво малко подаръче от Кейп Код и пощенска картичка.

Тапата обаче беше набита толкова навътре, че пръстите ѝ се плъзгаха и ѝ беше трудно да я хване здраво. Заби късите си нокти в малката част, която се подаваше, и бавно завъртя бутилката. Никакъв резултат. Разкърши пръстите си и опита отново. Забивайки по-силно нокти, тя стисна бутилката с коленете си за по-голяма стабилност и тъкмо беше на път да се откаже, тапата помръдна леко. Това изведнъж я окуражи и тя продължи да опитва по първия начин — забиване на нокти в тапата… бавно въртене на бутилката… Тапата започна да излиза… изведнъж най-ненадейно се разхлаби и останалата част излезе лесно.

Тя обърна бутилката с гърлото надолу, започна да я тръска и се изненада, когато бележката изпадна от нея почти веднага. Наведе се да я вземе и видя, че е стегнато завързана, затова падна толкова лесно.

Отвърза конеца и първото нещо, което ѝ направи впечатление, когато я разгърна, беше хартията. Не беше от ученическа тетрадка. Беше от скъпите листове за писма, дебел и плътен, с релефен силует на ветроход в горния десен ъгъл. Листът беше намачкан и изглеждаше стар, сякаш е престоял във водата сто години.

Улови се, че е стаила дъх. Може би наистина беше старо писмо. Нищо чудно — имаше толкова разкази за бутилки, изхвърлени на брега, след като по сто години са плавали по море, така че тази може би беше такъв случай. Може би тя държеше в ръце истинска морска реликва. Но когато се взря в редовете, разбра, че прибързва със заключенията. В левия горен ъгъл имаше дата.

22 юли 1997.

Едва отпреди три седмици! Три седмици? Толкова отскоро?

Отмести поглед по-надолу. Писмото беше дълго — продължаваше и на гърба на листа — и като че ли не изискваше някакъв отговор. От бързия оглед не забеляза да има адрес или телефонен номер, но си помисли, че вероятно е написан в самото съдържание.

Докато държеше писмото в ръце, почувства лек изблик на любопитство и точно тогава, в изгряващото слънце на задаващия се горещ ден в Ню Ингланд, тя за първи път прочете писмото, което щеше завинаги да промени живота ѝ.

22 юли 1997 г.

Моя най-скъпа Катерин,

Липсваш ми, мила моя, както винаги си ми липсвала, но днес ми е особено мъчно, защото океанът пее за мен, пее песента за нашия съвместен живот. Докато пиша тези редове, имам чувството, че си до мен и долавям аромата на диви цветя, който винаги ми напомня за теб. Но в този момент, тези неща не ме радват. Твоите посещения започнаха да оредяват и понякога чувствам, че по-голямата част от мен самия бавно се стопява.

Но се старая да се държа. Нощем, оставайки сам те призовавам и всеки път, когато болката ми става неудържима, ти намираш начин да се върнеш при мен. Снощи в съня си те видях, на кея до Райтсвил Биич. Вятърът развяваше косата ти, очите ти бяха изпълнени със светлината от залязващото слънце. Направо онемях като те видях облегната на перилото. Толкова си красива, ти казвам мислено, докато те наблюдавам, никога няма да срещна друга като теб. Бавно тръгвам към теб и когато най-накрая ти се обръщаш към мен виждам, че и други те наблюдават. „Познаваш ли я“ питат ме те и в шепота им долавям нотки на ревност, но като виждам как ми се усмихваш, просто им казвам истината „По-добре от сърцето си.“

Стигам до теб, спирам и те взимам в прегръдки те си. Копнея за този момент така, както за никой друг. Единствено за него живея и когато ти отвръщаш на ласките ми, аз се отдавам на мига и отново се изпълвам с покой.

Вдигам ръка и нежно погалвам бузата ти, а ти накланяш глава на една страна и затваряш очи. Ръцете ми са груби, а твоята кожа е толкова нежна и за миг си помислям, че ще се отдръпнеш, но разбира се, ти не се отдръпваш. Никога не си го правила и тъкмо в такива мигове ми става ясно каква е целта в живота ми.

Аз съм на този свят, за да те обичам, да те милвам, да те закрилям. Тук съм, за да узная дали и ти, ме обичаш и да откликна на любовта ти. Тук съм, защото няма къде другаде да бъда.

И точно тогава, както винаги когато стоим плътно прегърнати, започва да се образува мъгла. Тя е далечна мъгла, която се надига от хоризонта, и докато се приближава към нас, се улавям, че страхът в мен нараства. Мъглата пъпли бавно, обгръщайки света около нас, и ни огражда, сякаш да не избягаме. Също като облак тя закрива всичко наоколо, опасва ни плътно и накрая оставаме само ти и аз.

Чувствам как гърлото ми се стяга, очите ми се наливат със сълзи, защото знам, че е време да си тръгваш. Погледът, който ми отправяш в този момент, винаги ме преследва. Чувствам тъгата ти и собствената си самота, болката в сърцето ми, стихнала за малко, се усилва отново, когато се отдръпваш от мен. Тогава ти разперваш ръце и тръгваш заднишком в мъглата, защото тя е твое място, а не мое. Копнея да тръгна с теб, но ти ми отвръщаш само с поклащане на главата, защото и двамата знаем, че това е невъзможно.

И аз наблюдавам с кървящо сърце как бавно се загубваш от поглед. Улавям се, че се напрягам да запомня всяка подробност от този миг, всяко твое движение. Но скоро, всеки път много скоро образът ти изчезва, мъглата се завръща в далечното си място и аз оставам, сам на кея и без да ме е грижа какво ще си помислят хората наоколо навеждам глава и започвам да плача, да плача и да плача…

Гарет

2

— Плакала ли си? — попита я Диана, когато Тереза се появи на задната веранда с писмото и бутилката в ръка. Писмото я беше разстроило и тя забрави да пусне бутилката в кошчето.

Тереза се притесни, като видя, че Диана остави вестника и стана от мястото си, затова избърса очите си. Въпреки пълнотата си — не беше смъкнала нито килограм, откакто Тереза я познаваше — Диана пъргаво заобиколи масата, лицето ѝ издаваше загриженост.

— Добре ли си? Какво се е случило? Удари ли се някъде? — Тя се препъна в един от столовете, когато се пресегна да хване ръката на приятелката си.

Тереза поклати глава.

— Не, нищо ми няма. Просто намерих това писмо и знам ли, разчувствах се, след като го прочетох.

— Писмо ли? Какво писмо? Сигурна ли си, че си добре? — Диана ръкомахаше със свободната си ръка, докато изстрелваше въпросите си.

— Да, добре съм. Писмото беше в тази бутилка. Намерих я изхвърлена на пясъка. Извадих го и като го прочетох… — Гласът ѝ се задави и лицето на Диана просветна малко.

— Аха!… Това вече е нещо друго. В първия момент си помислих, че се е случило нещо ужасно. Я някой те е нападнал или нещо от този род.

Тереза приглади назад паднал върху лицето си кичур и се усмихна на загрижеността ѝ.

— Не, просто писмото ме трогна. Знам, че е глупаво. Не бива да съм чак толкова емоционална. Извинявай, че те изплаших.

— О, глупости! — сви рамене Диана. — Няма за какво да се извиняваш. Радвам се, че си добре. — Тя замълча за миг — Значи писмото те е разстроило. Защо? Какво пише в него?

Тереза избърса отново очите си, подаде писмото на Диана и отиде до масата от ковано желязо, до която беше заварила приятелката си. Все още се чувстваше неудобно, задето се беше разплакала, но се постара да се съвземе.

Диана прочете бавно писмото, вдигна глава и погледна Тереза с насълзени очи. Значи не само на нея ѝ е подействало така.

— Толкова… толкова е прочувствено — рече накрая Диана. — Това е едно от най-трогателните неща, които съм чела напоследък.

— И на мен ми подейства така.