Колкото и да обичаше сина си Кевин, сега беше доволна, че той не е с нея. Всяка майка има нужда от малко отдих от време на време и тя с нетърпение беше чакала да дойде и да си почине тук — далеч от телевизията с нейните вечерни футболни мачове, плувни турнири и гръмки клипове на Ем Ти Ви, далеч от домашните упражнения, в които трябваше да му помага, от ставането посред нощ, за да го успокоява, когато му се свиваха жилите на краката. Преди три дни го беше закарала на летището, за да го изпрати със самолет при баща му — бившия ѝ съпруг — в Калифорния. Едва когато му напомни, Кевин се сети, че не я беше прегърнал и целунал на раздяла. „Извинявай, мамче — каза ѝ, докато обвиваше ръце около врата ѝ и я целуваше. — Обичам те. Не искам да се чувстваш много самотна без мен, чу ли?“ После се обърна, подаде билета си за проверка и се втурна тичешком към самолета, без да се обръща назад.

Тя не го обвини, че мигом бе забравил за нея. На дванайсет години той беше в периода, когато да прегръща и целува майка си на публично място не било „върховно“. Освен това знаеше, че умът му е вече другаде. Още от миналата Коледа бе очаквал с нетърпение това пътуване. Баща му щеше да го заведе до Големия каньон, оттам за една седмица двамата щяха да отидат до река Колорадо, по която щяха да плават със сал, и накрая щяха да посетят Дисниленд. Това беше пътуване, за което всяко дете мечтае, и тя се радваше за Кевин. Въпреки че заминаваше за месец и половина, знаеше, че на Кевин ще му се отрази добре да прекара по-дълго време с баща си.

Тя и Дейвид поддържаха сравнително приятелски взаимоотношения, откакто се разведоха преди три години. Макар да не беше най-примерният съпруг, той беше добър баща на Кевин. Никога не пропускаше да му изпрати подаръци за рождения ден или за Коледа, обаждаше се по телефона всяка седмица и прекосяваше страната по няколко пъти в годината, за да прекарва съботите и неделите със сина си. Разбира се, не пропускаше и постановените от съда шест седмици през лятото, в които можеше да го вижда, както и през година по Коледа и Великден, по време на едноседмичните училищни ваканции. Анет, новата съпруга на Дейвид, беше погълната от грижи за новороденото си бебе, но Кевин я харесваше и никога не се връщаше у дома с натрупан гняв или с чувството, че е бил пренебрегван. Напротив, дори говореше възторжено за пребиваването си там и колко много се е забавлявал. Понякога Тереза усещаше ревност, но се стараеше да не се издава пред Кевин.

Сега на брега тя тичаше умерено бързо. Диана я чакаше да си направи обиколката, за да закусят заедно — Брайън със сигурност беше вече излязъл, — и Тереза мечтаеше двете да си побъбрят насаме. Диана и съпругът ѝ Брайън бяха по-възрастни от нея — и двамата наближаваха шейсетте, — но Диана беше най-добрата ѝ приятелка.

Беше отговорен секретар на вестника, за който работеше Тереза, идваше с Брайън на Кейп Код от години. Те винаги отсядаха в една и съща квартира — в къщата „Фишър“ — и когато приятелката ѝ научи, че Кевин заминава за дълго време при баща си в Калифорния, настоя Тереза да отиде при тях.

„Брайън по цял ден играе голф и двете ще си правим компания — беше ѝ казала тя. — Освен това, какво ще правиш в апартамента си? Трябва да сменяш обстановката от време на време.“

Тереза знаеше, че е права, и след като поразмисли няколко дни, прие поканата.

„Толкова се радвам — посрещна я с победоносен израз на лицето Диана. — Ще видиш, че тук ще ти хареса.“

Тереза не можеше да не признае, че мястото наистина беше чудесно. Къщата „Фишър“ беше красиво възстановен някогашен дом на морски капитан, кацнала на ръба на стръмна скала с изглед към залива Кейп Код. Сега, когато я видя отдалече, тя намали ход. За разлика от младите бегачи, които увеличаваха скоростта си преди края на обиколките си, тя предпочиташе обратното — постепенно да преминава в по-бавна и по-отпусната крачка. На трийсет и шест години вече не се възстановяваше толкова бързо, както навремето.

Когато дишането ѝ се успокои, тя започна да мисли как да прекара остатъка от деня си. Беше си донесла няколко книги — онези, които отдавна се канеше да прочете, но все не се наканваше. Като че ли напоследък времето изобщо не ѝ стигаше — покрай Кевин с неговата нестихваща енергия, поддържането на къщата и особено работата, която непрекъснато се трупаше върху бюрото ѝ. Като журналистка, водеща рубрика в „Бостън Таймс“, която публикуваше и в други издания в страната, тя непрекъснато гонеше срокове, за да подготвя по три материала седмично. Повечето от колегите ѝ смятаха, че на бърза ръка си свършва работата — колко му е да натракаш сто думи и да приключиш за деня. Но съвсем не беше така. Да излиза непрекъснато с нещо оригинално относно родителските грижи вече не беше толкова лесно, особено ако искаше да продължава да пише такива материали. Рубриката ѝ „Съвременни родители“ вече се появяваше на страниците на шейсет вестника в страната, макар че повечето отпечатваха по една-две нейни статии в дадена седмица. И тъй като бе започнала да получава предложения от синдиката едва преди година и половина и беше ново име за повечето вестници, тя не можеше да си позволи дори един „свободен“ ден. Доста от вестниците отделяха строго ограничено място за такава колонка и стотици журналисти, водещи рубрики, се надпреварваха за него.

Тереза забави тичането си до спокоен ход и най-накрая спря и вдигна глава към една чайка, която кръжеше над нея. Влажността на въздуха беше висока и тя избърса с опакото на ръката си потта по лицето си. Пое дълбоко въздух, задържа го за малко и го изпусна, преди да хвърли поглед към водната повърхност. Тъй като беше доста рано, океанът все още имаше мръсносив цвят, който обаче щеше да се промени, когато слънцето се издигнеше малко по-високо. Въпреки това гледката беше пленителна. Тя събу кецовете и чорапите си и нагази във водата. Леките вълни, обливащи краката ѝ, действаха ободряващо и тя поджапа малко напред-назад. Изведнъж се изпълни със задоволство при мисълта, че беше намерила време да напише няколко допълнителни материала през последните месеци, така че тази седмица можеше да не мисли за работа. Не помнеше кога за последен път не е имала край себе си компютър, не е бързала за някаква служебна среща или да спази краен срок. Приятно е чувството да си далеч от бюрото за известно време. Сякаш отново беше взела съдбата си в свои ръце и започваше нов живот.

Вярно, не забравяше, че вкъщи я чакаха доста неща, които трябваше да свърши. Тапетите в банята отдавна трябваше да бъдат подновени, дупките от пирони по стените трябваше да се заличат, останалите стаи на апартамента имаха нужда да се освежат. Преди два месеца беше купила тапети и боя, окачалки за кърпи и дръжки за вратите, ново огледало за тоалетната масичка, както и необходимите инструменти, с които да борави, но дори още не ги беше разопаковала. Все изскачаше нещо друго през почивните дни, макар че и те като останалите бяха запълнени с журналистическа работа. Бояджийските материали си стояха в пликовете, с които ги бе купила — в един ъгъл на килера — и всеки път, като го отвореше, имаше чувството, че те ѝ се подиграват за добрите и намерения. Може би, помисли си тя, като се прибера…

Извърна глава и видя един мъж да стои малко по-надолу по брега. Беше по-възрастен от нея — някъде около петдесетте години, лицето му беше силно загоряло от слънцето, като на човек, който живее целогодишно тук. Не помръдваше, както ѝ се стори, просто стоеше и вълните се удряха в краката му. Беше затворил очи, сякаш се наслаждаваше на красотата на света, без да го вижда. Носеше избелели джинси, навити високо над глезените, и широка риза, която не си беше направил труда да напъха в панталоните. Както го наблюдаваше, изведнъж ѝ се прииска да бъде друга. Как ли би се чувствала, ако върви по плажа, без да има никакви грижи? Да отива всеки ден до някое тихо място, далече от шума и блъсканицата на Бостън, и просто да се отдава единствено на онова, което ѝ предлага животът?

Тя пристъпи малко по-навътре във водата и застана точно като мъжа, надявайки се да изпита същото чувство, каквото изпитваше и той. Но когато затвори очи, единственото, за което можеше да мисли, беше Кевин. Бог ѝ е свидетел, че винаги е искала да прекарва повече време със сина си и да бъде по-търпелива, когато е с него. Искаше да има възможността двамата да седнат и да си приказват, да играят „Монополи“ или просто да гледат телевизия заедно, без изведнъж някоя мисъл да я накара да стане и да иде да свърши нещо по-важно. Понякога се чувстваше измамничка, когато уверяваше Кевин, че слага него на първо място и че той трябва да гледа на семейството като на най-важното нещо в живота.

Работата беше там, че винаги имаше нещо да се върши. Трябваше да се измият чиниите, да се почисти банята, да се смени пясъкът в тоалетната на котката; да се ремонтира двигателят на колата, прането да се изпере, да се платят домакинските сметки. Колкото и да ѝ помагаше Кевин, изпълнявайки своите задължения вкъщи, ходенето на училище, игрите с приятели и другите му занимания запълваха неговото време почти толкова, колкото и нейното. В крайна сметка списанията, за които бе абонирана, отиваха право в кошчето за боклук, без да бъдат прочетени, плануваните писма оставаха ненаписани и понякога в такива моменти тя започваше да се опасява, че животът ѝ тихомълком се изнизва покрай нея.

Но как да промени всичко това? „Живей си живота ден след ден“, често я съветваше майка ѝ. Но на майка ѝ не се налагаше да работи навън или да отглежда силен и самоуверен, макар и обичлив син, чийто баща не е до него, за да помага. Тя не разбираше напрежението, на което е подложена Тереза буквално всеки ден. Не я разбираше и по-малката ѝ сестра Джанет, която тръгна по стъпките на майка им. Тя и съпругът ѝ имат щастлив брак вече единайсет години и трите им прекрасни момиченца са доказателство за това. Едуард не минава за блестящ ум, но е честен човек, работи много и печели достатъчно, за да издържа семейството си и да не става нужда Джейн да работи. Навремето Тереза си мислеше, че сигурно ще ѝ хареса такъв начин на живот, дори това да значеше да се раздели с професията си.