Проправи си път през група от хора в тениски и шорти, с равномерен тен и скъпи слънчеви очила, които подрънкваха ключове за кола, говореха по телефона или пиеха от огромни чаши с кока-кола. Всичко беше голямо, ярко и шумно. Колективното жужене на стотици разговори шумно отекваше около нея. Сякаш изведнъж се бе озовала на снимачна площадка. Всеки момент очакваше Мел Гибсън да изскочи отнякъде със смъртоносно оръжие.

Закрачи към прозорците със затъмнени стъкла, облегна се на стената и почувства край себе си полъха на въздуха отвън, топъл и влажен, срещу хладината на климатиците. Потисна прозявка. Умората я обземаше с пълна сила и се надяваше, че Рита ще побърза. Знаеше, че е напразно. Точността на Рита си имаше свои правила. Вероятно нямаше да дойде още няколко часа…

Тази потискаща мисъл тъкмо пускаше корени, когато Франки чу познат вик. Обикновено я караше да полудее, но сега бе като музика за нейните уши.

— Йоо-хоооо. — Отекна из салона за пристигащи и отскочи от стените като звук от часовник с кукувичка. — Йоо-хоо.

Ставаше все по-силен и подобно на разделянето на морето в Библията тълпата се разцепи и по средата препусна червенокоска, висока метър и петдесет, обута в кадифени къси панталонки и обувки с осемсантиметрови платформи.

Глава 8

— Виновата, съжалявам, че закъснях. Трафикът беше истински кошмар.

Развълнувана и без дъх, Рита нетърпеливо бутна зад ухото си кичур алена коса, която се бе измъкнала от конската й опашка, и започна да подръпва краищата на шортите си, които почти изчезваха близо до дупето й.

— По-добре късно, отколкото никога.

Като разцъфна в усмивка, тя спря да тегли панталонките си и сякаш току-що си спомни къде и защо се намираше, се хвърли да прегърне Франки, крещейки като обезумяла:

— Не мога да повярвам! Не мога да повярвам, че си тук!

Франки се усмихна вяло, притисната от ентусиазираното посрещане на Рита. И тя не вярваше.

Натъпкаха куфарите й в багажника на колата на Рита — бебешко син форд Тъндърбърд кабриолет от 1950-та, разтегнал лениво перфектното си гладко тяло покрай тротоара. Франки никога не беше виждала нещо подобно. Беше поне шест метра дълъг. Кола, напълно различна от традиционните минита, които Рита караше у дома.

Забелязала непрестореното й смайване, Рита се ухили.

— Как намираш новото возило? Реших, че ако ще бъда холивудска актриса, то по-добре да започна да изглеждам като такава.

Облегна се на автомобила и зае класическата поза на Рита Хейуърт — на пръсти, с изпъчени напред гърди.

— Отива ми, не мислиш ли?

Франки кимна. Трябваше да се съгласи. Колата подхождаше на Рита до последната гайка.

— Това ли е всичко? — Рита отвори вратата и се настани на мястото на водача.

— Почти — въздъхна Франки. — Връщам се след минутка. — И влезе обратно в летището.

Докато я чакаше в колата, Рита внимателно освежи керемиденото си червило и като смъкна слънчевите си очила, започна да изпробва пред огледалото за обратно виждане различни актьорски пози за прослушването в края на седмицата — срамежливо навеждане на глава в стил Лейди Ди, похотливо цупене през рамо като Мерилин, самоуверената усмивка на Мадона право в камерата. Тъкмо щеше да се насълзи и да затрепери с устни като Гуинет Полтроу на Оскарите, когато забеляза разкошен мъжкар да минава зад колата, натоварен с багаж. Намествайки огледалото, за да го огледа по-хубаво, тя хищно наблюдаваше как заобикаля колата. Срамежливо наведе глава и се усмихна. Той й се усмихна в отговор и продължи да крачи. Езикът на Рита буквално увисна. Кой беше той, по дяволите?! Ходещ секс бог?! Тя зяпаше жадно, докато той товареше чантите си в такси, опипваше с поглед стегнатия му задник, широките му рамене, непокорните кичури под омачканата му шапка. „Полека, каубой“ — промърмори, давайки пълна воля на въображението си — вече се виждаше как го оседлава.

Гледаше как таксито тръгва и проследи включването му в движението. Вече излизаше от летището, когато Франки се върна, понесла нещо голямо и обемисто, покрито с пластмасов капак.

— Какво, дявол да го вземе, носиш вътре? Кухненската мивка? — Като се откъсна от триизмерните си фантазии, Рита закрепи очилата на върха на вирнатия си нос и се вгледа във Франки. — Колко багаж ти трябва за двуседмична почивка?

Франки се поколеба, изглеждаше повече от леко притеснена.

— Всъщност, щях да ти кажа по-рано…

— Да ми кажеш какво?

Без да забелязва смущението на Франки, Рита се зае да настройва станциите на оригиналното си радио от 1950-та.

— Мислех си да остана малко по-дълго.

Като по сигнал изпод пластмасовия капак се чу шум и предметът, който Франки държеше, се разтресе силно.

Очилата на Рита паднаха от носа й на таблото.

— Какво, по дяволите, беше това?

Не можеше да го отлага повече. Франки притеснено махна капака, за да открие бяла пластмасова клетка. Два чифта очи замигаха срещу яркото слънце.

— Това са Фред и Джинджър.

Докато караха по магистрала 405, Франки разказа всичко на Рита. Откриването на разписката от „Тифани“, загубата на работата й, как Хю я заряза на пътеката за боулинг на рождения й ден… всичко… дори частта с Фред и Джинджър и как, когато взела решението да замине за Ел Ей, била категорична, че те ще дойдат с нея. Първоначално изглеждаше невъзможно. Въпреки че вече имаха всички възможни ваксинации — Франки беше като майка закрилница по отношение на любимите си котки — безцеремонният служител, с когото говори по телефона, настояваше, че компанията има нужда от двадесет и четири часа, за да подготви документите. Точка. Край на историята. Но Франки не смяташе да се предаде така лесно и като използва и двете си сили за убеждаване — истерични сълзи и кредитна карта, тя успя да разтопи непристъпната ледена скала около сърцето на служителя и качи Фред и Джинджър на същия полет.

— Не можех да ги оставя с Хю. Вероятно щеше да ги люлее за опашките им и да ги използва като стикове за голф… Винаги е мразил котки…

Рита слушаше, пушейки цигара, и натискаше клаксона след различни коли, а Франки анализираше всеки детайл, люшкайки се от сълзи до гняв и обратно към плач. Отне й повече от час и когато приключи, се отпусна рязко на кожената седалка, изтощена след пролетното почистване на чувствата си.

— Виж, знам, че няма да искаш да чуеш това, но ако ме питаш, а знам, че не ме питаш, но все пак ще ти кажа — по-добре, че се отърва от копелето. — Рита беше напълно откровена. — Хю може да изглежда добре, но той е арогантен кучи син и е толкова побъркващо деспотичен. Караше те да се въртиш на пръсти около него. — Тя тръсна цигарата в пепелника, изглежда, без да забележи, че вятърът веднага подхващаше пепелта и я разпиляваше около тях. — За да бъда откровена, винаги съм смятала, че има нещо подло у него.

Обърна се към Франки, която, изтръгната от своето самосъжаление благодарение на състезателното каране на Рита, стискаше с две ръце своята седалка, докато се носеха с убийствена скорост по магистралата.

— Имам предвид, как изобщо можеш да се довериш на мъж, който си скубе веждите, за бога? — Клатейки глава от раздразнение, тя щеше да продължи с кълцането на Хю на дребни парченца, когато забеляза изражението на Франки. Тя отново беше готова да заплаче. — Не че има нещо лошо в това мъж да си скубе веждите, разбира се… — Рита смени подхода, спомняйки си внезапно свещеното правило: „Никога не плюй по гаджето на приятелката си независимо колко голям задник е. Това само ще я накара да намрази теб, не него“. — Имам предвид, не искаш той да изглежда като Елтън Джон, нали? — Тя се усмихна широко, но нямаше полза — опитите й да спаси ситуацията само я влошаваха повече.

Франки избърса сълза.

— Но аз го обичам. Мислех, че ще прекараме остатъка от живота си заедно. Той е моята сродна душа. — Подсмърчайки, тя избърса носа си в кърпичка, която беше преживявала и по-добри дни. — Какво ще правя без него?! — Лицето й се сгърчи, когато отново заплака с глас.

Рита отдели очи от магистралата и погледна към нея.

— О, стига, горе главата, Франки… — Тя си напомни никога да не предлага услугите си на добър самарянин. — Знам, че ще бъде трудно, но трябва да опиташ да забравиш за него и да продължиш напред. — Наведе се към нея и лекичко стисна ръката й. — Ще се влюбиш в Ел Ей и не се притеснявай, може да останеш при мен колкото искаш. Ще бъде като в доброто старо време — само ти и аз… — Тя погледна в огледалото за обратно виждане към кафеза на Фред и Джинджър, който се тресеше на задната седалка. Ухили се и без да подаде сигнал, прекоси трите ленти на магистралата, преди да набие спирачки точно зад една полицейска кола.

— Сега просто се отпусни.

Докато препускаха по магистралата, класическата песен „Хотел Калифорния“ зазвуча по радиото. Рита усили звука и като запали цигара от намаляващите си запаси, предложи и на Франки. Тя се поколеба. Последния път, когато си открадна цигара, за да задоволи пиянския си никотинов глад, Хю откачи и я накара да я изхвърли. Той мразеше тя да пуши. Този спомен определи решението. Ами майната му! Рита беше права. Тя трябваше да опита да го забрави и да продължи живота си, нов живот, който не включва Хю. Изпитвайки радост от прилива на сили и струята въздух, която рошеше косите й, тя прие цигарата, предизвикателно я притисна към устните си и дръпна дълго и дълбоко. Беше чисто хедонистично удоволствие.