Миналата нощ събра багажа си и остави бележка на рецепцията. Не можеше просто да отиде да намери Рита, пияна като казак на задната седалка на лимузината, обвита с бяла панделка. Как щеше да обясни на Хю? Какво щеше да му каже? „Извинявай, би ли изчакал за секунда, докато разменя две думи с шаферката си.“? Това би означавало да му признае, че е била готова да се омъжи за друг мъж. Потръпна от мисълта. Понякога честността не беше най-добрата политика.

Набра номера и се заслуша в сигнала свободно. Надяваше се да вдигне Рита, но вместо това попадна на секретаря: „Честита Нова година. Отидохме до Вегас да печелим милиони. Оставете съобщение.“

Франки чу сигнала и остави кратко съобщение. Казваше, че е добре и е с Хю, но ще обясни всичко, когато се върне в Ел Ей. Знаеше, че Рита ще я разбере. Най-добрите приятелки винаги успяваха да разберат, когато ставаше дума за мъже.

Остави слушалката и погледна през прозореца — последните слънчеви лъчи изчезваха в тъмнината. За момент си помисли да звънне на Райли, но после се отказа. Какво, по дяволите, щеше да каже? Съжалявам? Елтън Джон е бил прав, когато е казал, че това е най-трудната дума. Сепна се. Господи, трябваше да е изтощена! Та тя цитираше Елтън Джон?!

— Бутилка шардоне. Нали ще се постараете да бъде изстудено? — каза Хю на сервитьора, като затвори листа с вината. Погледна към Франки и се усмихна. — О, съжалявам, скъпа, шампанско ли предпочиташе? Да празнуваме?

— Господи, не. Вино е добре… честно — отвърна Франки припряно. След миналата нощ никога повече не искаше да пие шампанско. Стомахът й все още не се бе възстановил напълно от последните шест бутилки.

Вечеряха в доста изискания ресторант на хотела — уютен салон с камина и облицовани с дърво стени. Беше един от онези ресторанти, където сервитьорите реагираха на всеки твой жест и всички, дори американците, говореха с тихи гласове. Франки седеше срещу Хю, който изглеждаше на километри от нея през голямата маса с бяла ленена покривка, морето от безупречно чисти чаши във всякакви размери и кошничка с хлебчета.

Като се наведе напред, той посегна и взе ръката й в своята.

— Изглеждаш прекрасно тази вечер. — По негово предложение тя носеше един от любимите му тоалети — кремавият костюм, и беше прибрала косата си. — Точно както беше преди.

Франки се усмихна на комплимента. Така, заедно на вечеря в ресторанта, изглеждаше сякаш последните месеци никога не се бяха случвали. Хю изобщо не се беше променил. Изглеждаше все така привлекателен, както винаги. И паметта й не бе преувеличила колко време му отнема да се приготви — все още се бавеше с часове. Днес го чака само трийсет минути, чувайки шума от разнообразни аерозоли, докато най-накрая той се появи от банята в облак пара, сякаш беше илюзионист на сцена и току-що се бе завърнал след магическа телепортация.

— Какво мислиш за деня на влюбените?

— Какво? — Тя се откъсна от мислите си и изпусна хлебчето, което несъзнателно превръщаше в купчина ситни трохи.

Хю замълча, защото сервитьорът се появи с виното. Докато наблюдаваше как той слага ръка зад гърба си и сипва малко в чашата на Хю, Франки се почувства пренебрегната. Защо сервитьорите винаги правят така? Защо винаги мъжът опитваше виното? Хю го подуши, преди да отпие и да завърти глътката в устата си — беше член на винения клуб в „Съндей Таймс“. Но не го изплю, а преглътна и кимна одобрително.

— За сватбата — като отговори на въпроса й, той се засмя на изненаданото й изражение. — Знам какво си мислиш, сантиментално е, и аз така реших първоначално. Като се замислиш, всъщност е доста кичозно. Червени сърчица и тем подобни. Но може да се окаже много забавно. — Завъртя едно от копчетата си за ръкавели с формата на стикове за голф. — Добре, признавам. Адам и Джесика предложиха да е тогава.

— Адам и Джесика?

— Ами, аз им казах, че идвам при теб, за да ти предложа. Те ме докараха до летището. Казах ли ти, че Адам си е купил едни от онези нови модели „Ягуар“?

Франки не го слушаше. Внезапно й просветна, че Хю никога не се бе съмнявал, че тя ще приеме предложението му. Знаел е, че тя ще му прости и ще го приеме обратно. Още преди да се е извинил или признал грешката си, той знаеше, че тя ще каже „да“. И беше прав, нали? Тя му беше простила, беше казала „да“.

Тогава защо се дразнеше? Не знаеше. Но това, което я притесняваше повече, бе мисълта как сватбата им е била планирана от някакъв кретен с хавайска риза и кльощавата му приятелка, която смяташе за върховно удоволствие да празнува рожден ден в боулинг зала.

Прехапа устни. Винаги когато й липсваха Хю и старият й живот, тя беше забравяла за хората като Адам и Джесика. Беше странно колко селективна можеше да е паметта — запазваше добрите моменти и удобно редактираше всички останали.

— Е, какво мислиш?

— Да, добра идея — кимна и се опита да изглежда ентусиазирана. Все пак Адам и Джесика нямаха значение. Имаше значение, че Хю най-сетне говореше за връзката им. След две години той не обсъждаше лихвени проценти, пазара на недвижими имоти или как се справяше Тайгър Уудс на турнира. Той говореше за сватба. Тяхната сватба.

— И освен това мисля, че Адам може да ни уреди да направим приема в Сохо Хаус8.

— Звучи прекрасно.

Звучи дяволски зле, потръпна тя, но се опита да се усмихне и да не мисли за всички претенциозни членове на тези клубове — също като Адам.

Най-накрая им сервираха. Руло от сьомга със зеленчуци за Хю и спагети за Франки. Не че тя яде много, не беше гладна. Вместо това чоплеше храната си и пийна повечко вино, докато си говореха на масата. И двамата бяха решили да не говорят за последните месеци. Хю беше казал, че вероятно ще е по-добре да не ги обсъждат. Чисто начало. Защо да говорят за миналото, когато разполагаха със съвместно бъдеще? Тя се съгласи. Да говори за миналото, означаваше да мисли за Райли.

Вместо това продължиха разговора си за предстоящите сватбени приготовления или по-скоро Хю говореше, а Франки слушаше. Гледната му точка за гостите: „Не мога да понасям шефа си Греъм или Сандра — съпругата му, но не искам да рискувам шансовете си за повишение. Какво ще кажеш да ги поканим само за вечерното парти?“. За църквата: „Наистина ли искаш църковен брак? Всъщност си мислех за обредната зала в Челси“. Меденият месец: „Знам, че обичаш да лежиш на плажа, но аз определено бих предпочел Непал“.

Каква ирония, помисли си Франки. Толкова отдавна искаше да говори за сватба, но сега, след една-единствена вечер, тя беше осъзнала колко досадно е планирането на сватба. Когато Хю започна темата за своето ергенско парти — Адам беше предложил да прекарат един уикенд с момчетата в провинцията и да играят пейнтбол — разсеяно погледна годежния си пръстен, лъскав и бляскав, застанал прилежно на пръста й като нов ученик в клас. Самотен диамант беше прикован в двадесет и два каратова златна халка. Докосна го и неочаквано се сети за пръстена, който Райли направи за нея — усукано парче златист станиол от бутилка шампанско. Не знаеше къде е, вероятно го бе загубила в бързината при напускането на Лас Вегас. Споменът я натъжи. Държеше се глупаво. Годежният пръстен от Хю беше прекрасен, защо си мислеше за този от Райли?

Изпиха кафето си и се отправиха обратно към стаята. След няколкото чаши шампанско тя умираше за цигара, но знаеше колко много се дразнеше Хю, когато пушеше. Затова изчака, докато той влезе в банята. Без съмнение щеше да кисне вътре векове наред четкайки, триейки, жабурейки — предостатъчно време за бърза цигара.

Като наметна стария си блузон върху раменете си, тя отвори вратите към малката покрита тераса, седна на един от металните градински столове и запали цигара. Дръпна и загледа оранжевото сияние на връхчето на цигарата в хладния мрак, чувстваше студения метал през дрехата на краката си. Беше толкова тихо и спокойно навън. Нямаше го шума на трафика, звуците от включен телевизор или жуженето на говорещи хора. Хотелът беше кацнал точно на ръба на каньона. През деня гледката беше невероятна поне според рекламната брошура, но тази вечер тя можеше да види единствено кадифена чернота, изпъстрена със слабите проблясъци от съседни заведения и хотели.

След няколко минути започна да усеща студа. Облече блузона си, вдигна яката и го притисна до себе си. В същия момент видя нещо да изпада от джоба му. Нещо лъскаво, преди да изчезне между пукнатините в дървения под. Не му обърна внимание и допуши цигарата си, но любопитството й надделя. Наведе се и започна да опипва с пръсти ръбовете на дървените плоскости. Усети нещо. Малко и крехко. Вдигна го. Беше годежният пръстен от Райли. Беше изгубил формата си от седенето в джоба. Трябва да го беше пъхнала там миналата нощ в бързината на опаковането. Напълно беше забравила. Постави го в дланта на ръката си и го погледна. Предизвикваше толкова много спомени. Толкова много смесени чувства.

— Какво правиш навън? — Хю се появи.

— О, нищо — отговори безразлично и бързо затвори ръка около пръстена като венерина мухоловка. — Имах нужда от свеж въздух.

Той се усмихна нежно и като я прегърна, се наведе към нея, за да я целуне. Не страстна целувка с език, а суха целувка по устните. Беше първата им целувка, откакто той й предложи, и Франки беше изненадана да осъзнае колко неловко се чувства. Къде бяха фойерверките? Ускореният пулс? Плиткото дишане? Тя отхвърли тази мисъл. Беше глупава романтичка. Фойерверките бяха само във филмите.

— Пушила ли си? — Хю сбърчи нос.

— Не — отвърна Франки виновно. Почувства се като дете, хванато да отмъква сладки.