Всичко, което тя можеше да направи, бе да стои там, да зяпа и да се олюлява със сърце, което биеше като църковна камбана. Опита се да заговори, но гласът й изглежда бе изчезнал от гърлото й. Сякаш всичките й сетива бяха изключени от шока да види Хю пред себе си, само на няколко крачки разстояние. Внезапно се почувства ужасно трезва.

Хю зяпаше Франки. Слава богу, че най-накрая я намери. Смяташе, че никога няма да успее в този дяволски град, пълен с кичозни американци и още по-кичозни хотели. Беше му отнело часове и с умората от часовата разлика той не мислеше, че ще успее да я открие преди полунощ. Но най-накрая, преди двадесет минути, му провървя. Рецепционистката в „Двореца на Цезар“ му каза, че тя се е настанила в един от ВИП апартаментите — един господ знае как бе успяла да си го позволи — и като затвори телефона, той веднага тръгна насам. Беше планирал речта си, дори я беше репетирал няколко пъти пред огледалото, но сега, когато просто налетя на нея, си глътна езика. Честно казано, бе толкова шокиран, колкото и тя. Изглеждаше толкова различно. Почти неразпознаваема. Откога си купуваше кожени панталони? И тази оскъдна блузка, та тя практически не беше от плат, а от конци. Без съмнение това бе идея на малоумната й приятелка Рита. Гледаше я, облегната на вратата на своя апартамент, безмълвна. И изведнъж го осени мисъл. Нима беше пияна?

— Какво правиш тук? — най-накрая успя да прошепне Франки.

— Търся те. — Той тръгна към нея, но премисли и спря на две крачки разстояние. — Долетях в Ел Ей, но когато най-сетне намерих жилището ти, съседите ти ми казаха, че си в Лас Вегас. Успях да наема кола, карах дотук и прерових всеки хотел в този град, опитвайки се да те намеря. — Млъкна и прокара ръка през косата си, както винаги. — Трябваше да те видя, за да ти кажа, че направих глупава грешка. Бях такъв идиот, Франки. Проклет глупав идиот.

Франки не можеше да повярва на ушите си нито на очите си. Онемяла, наблюдаваше как той смутено върти копчетата на ръкавелите си. Винаги се чувстваше много неловко, когато говореше за чувствата си, което той винаги наричаше ППЧ — Публична проява на чувства.

Изпънат като струна, той отметна рамене назад, сякаш се протяга.

— Да бъда сам през тези няколко месеца… — преглътна няколко пъти, като си спомни за еднократните свалки, — ме накара да осъзная, че не искам да бъда без теб. — Пое си дълбоко въздух. — Липсваше ми, Франки. Искам да ми дадеш втори шанс.

Речта му бе заглушена от силна музика — оркестърът започваше да свири — и хоровото обратно броене. Десет, девет, осем, седем…

Спогледаха се. Мълчаха. И тогава изведнъж, точно пред нея, той падна на коляно и прочисти гърлото си.

— Опивам се да ти кажа… — Извади малка кадифена кутийка от вътрешния си джоб и се опита да я отвори.

Шест, пет, четири…

Замота се за секунда с капачето, ръцете му трепереха и бяха потни. Три…

Накрая я отвори. Две…

Вътре имаше диамантен пръстен от „Тифани“. Едно…

Започна оглушителен шум — звукът на празнуващия Милениума Лас Вегас обгърна всичко. Хората крещяха, в небето експлодираха фойерверки, пукаха се балони, чуваха се песни. Групата в казиното вече свиреше с пълна сила.

Но сред всичкия шум единственото, което Франки чу, бе гласът на Хю.

— Ще се омъжиш ли за мен?

Глава 39

Пейзажът прелиташе край прозорците на колата — безплодна пустиня, разнебитен магазин за всичко, бензиностанция. Франки свали надолу стъклото на прозореца. Главата й се цепеше от прародителя на всички махмурлуци. Затвори очи, излегна се на седалката и вдиша с пълни дробове от прашния въздух. Е, това беше — 1 януари 2000 г. Новото хилядолетие. Въпреки всичкия религиозен шум и суеверието предсказанието на Нострадамус не се сбъдна, нямаше апокалипсис, светът не свърши като горяща топка. Беше си още тук, все същият. Само че не беше. Повече нищо нямаше да бъде същото.

Миналата нощ Хю се бе върнал в живота й и всичко се бе преобърнало с главата надолу. Само за секунди — времето, което му отне да й предложи — всичко се бе променило, всичко бе станало объркано и несигурно. Нейните чувства, вярвания, желания — нейното бъдеще. Хю я молеше да се омъжи за него. Той я молеше да вземе най-важното решение в живота си. Но това, което не знаеше, е, че я караше да избира. Да избере между любим от по-малко от две седмици и бивш приятел от две години. Между хазартен залог за непознат нов живот и сигурна игра с връщане към миналото.

Франки не знаеше какво да мисли. Докато гледаше Хю в слабо осветения коридор как нелепо балансира на едно коляно, тя изпита смесица от радост и ужас. Като гръм от ясно небе той си я искаше обратно, искаше да се ожени за нея, искаше да прекарат остатъка от живота си заедно и да заживеят щастливо. Не беше ли това всичко, за което някога си бе мечтала? Пръстен от „Тифани“, бяла сватба и Хю, облечен по последна мода с карамфил в бутониерата. Да бъдат господин и госпожа Хю Хамилтън. Не се ли стремеше именно към това? Всички тези нощи, когато лежеше будна до Рита, възглавницата й подгизнала от сълзи, чувствайки се, сякаш сърцето й е разбито завинаги.

Ами Райли? Той щеше да я чака в параклиса. Да се шегува и смее с Дориан в щастливо неведение за случващото се. Да я очаква всеки момент. Сърцето й се сви. Прималя й. Обикновено не вярваше в такива неща, но може би това беше съдба. Може би появата на Хю беше знак. Знак, че бракът с Райли би бил грешка. Че Рита е била права от самото начало и тя и Райли са имали просто забежка. Тя е искала да се възстанови, бушували са хормони и твърде много коктейли, била е завладяна от еуфорията на новогодишната нощ и Милениума и е объркала желанието с любов.

Чувствайки се нестабилна, Франки се подпря на вратата за опора. Може би така беше по-добре. Може би Райли също се беше разколебал и щеше да е благодарен, че тя отменя сватбата. Може би беше променил решението си и дори не беше в параклиса. Идеята я натъжи, но и успокои. Спомни си как той лежеше в леглото до нея и я питаше дали ще се омъжи за него. Опита се да потисне спомена. Не говореше сериозно. Беше под влиянието на алкохола. Като си тръгваше сега, тя му правеше услуга. Така утре сутрин той щеше да се събуди само с махмурлук. Да се събуди със съпруга, щеше да е много по-ужасно, от което и да е главоболие.

Опита се да се съсредоточи върху Хю. Неочакваната му поява я беше отрезвила и върнала към действителността. Последните няколко месеца изглеждаха като приказен сън. Престоят в Ел Ей, животът с Рита, влюбването в Райли. Нищо от това не беше реален живот, нищо не можеше да продължи вечно. Но нима не знаеше това от началото? Не беше ли избягала в Ел Ей, докато бъде способна отново да се изправи пред живота, да си върне живота, да се върне в Лондон?

Сега можеше.

В последните няколко секунди желанието й беше изпълнено. Хю се беше върнал. Щеше ли да рискува да го загуби повторно?

Сред звуците от купоните в съседните стаи и хаосът от мисли в главата си Франки знаеше отговора. Като гледаше мъжа, с когото споделяше спомени, дом, почивки в чужбина, семейни събирания, история, тя знаеше, че не може да играе. Макар да беше във Вегас, залогът бе прекалено висок. И така, в тези кратки секунди тя направи своя избор. Каза „да“.

Франки се откъсна от мислите си, когато видя табелата за Гранд Каньон надолу по пътя. Щяха да останат там за два дни. За прегрупиране, както се изрази Хю, преди да се върнат в Ел Ей, за да може тя да си опакова багажа и после да хванат полет за „Хийтроу“, обратно към апартамента му във Фулхам и стария им живот заедно. Хвърли поглед към Хю, който носеше шофьорските си очила и мръщеше вежди в опит да схване правилата за движение по магистралата. Все още беше странно, че са отново заедно. Отново бяха двойка. Тя трябваше постоянно да проверява дали наистина той седи до нея и не е плод на увреденото й от алкохола съзнание.

— Не трябваше ли да отбием там? — Знак за изход прелетя покрай тях.

— Мамка му! — Хю натисна рязко спирачки, което предизвика свистене на гуми по асфалта зад него и яростно изсвирване от спрелия в последния момент камион. — За бога, какъв им е проблемът на проклетите янки? Не могат да карат или какво? — Без да подаде сигнал, той се мушна през двете съседни ленти, което за малко не предизвика верижна катастрофа, и зави почти на 90 градуса към подминатата отбивка.

Франки се вкопчи в колана си. Беше свикнала да се изтяга с крака на таблото в бронкото на Райли, да бъбри и да се смее с него под звуците на радиото. Беше забравила липсата на търпение у Хю зад волана и колко се напрягаше, когато той я караше на посещение при родителите му в Кент. Веднъж яростта му на пътя за малко не доведе до катастрофа с такси в Лондон.

— Извинявай, скъпа, заради безумните знаци по пътя е. — Той се усмихна глуповато, като се протегна и докосна ръката й. — Добре ли си?

— Да, чудесно — кимна Франки, пое си дълбоко дъх и затвори очи.

Прекараха остатъка от миналата нощ в неясен хаос — напуснаха Вегас в малките часове, караха до зазоряване, пиха блудкаво кафе на бензиностанция, дремнаха няколко часа в колата и сега, в блясъка на обедното слънце, и двамата се чувстваха изцедени. А имаха да изминат още сто и шейсет километра. С повече късмет щяха да пристигнат преди мръкване. И все още живи.

Прекараха следващите четири часа в лутане, обратни завои, питане за посоката в бензиностанции и магазини и упорито въртене в кръг. Най-накрая случайно се качиха на ветровития път, който водеше към Гранд Каньон. Когато пристигнаха в хотела, беше почти четири следобед и започваше да се стъмва. Докато Хю правеше регистрацията, Франки проведе няколко разговора по телефона с монети във фоайето.