От банята долетя вик.

— За кое? Че почти две години излиза със смотан задник или че ще се обвържеш с най-сексапилния мъж след Джордж Клуни?

Франки не се сдържа и се усмихна.

— Значи не си изненадана, че с Райли се женим?

— Е, малко е бързо. Но единственото нещо, за което съжалявам, е, че нямаше моминско парти. Можеше да се появиш в изискана рокля в Клаудсбар. Щеше да падне истински смях.

Франки потрепери при мисълта за най-популярния бар в Лос Анджелис, препълнен със супер модели и филмови звезди. Там външният вид беше всичко. После се опита да си представи себе си сред тях. Не можеше и слава богу.

Вратата на банята рязко се отвори, за да разкрие Рита, седнала на тоалетната чиния.

— Виж, няма значение какво мислят другите, животът е твой, решението е твое. — По някаква причина Рита винаги започваше да философства, когато бе обърнала няколко чашки повече, и обожавайте с часове да споделя своите мъдри бисери. — Погледни мен, дойдох в Ел Ей, за да опитам да бъда актриса. Аз — холивудска актриса! — Усмихна се вдъхновено, виждаше се в ролята на Трейси Потър, която започваше да играе след няколко дни. — Всички мислеха, че съм се смахнала, но на мен не ми дремеше. Добре, имаше риск. Но какво имах да губя, ако всичко се объркаше? Привлекателна работа? Разбита стара кола с протекъл радиатор. Онзи мизерен апартамент под наем. — Направи гримаса. — Но извадих късмет. Взех правилното решение. Погледни ме сега.

Франки я погледна. Пияна като казак, с бикини около глезените, Рита беше с очна линия, размазана по половината й лице, и държеше ролка тоалетна хартия в едната ръка. Катрин Зита Джоунс, пукай се от яд и завист…

— Животът е просто едно голямо казино. Всичко е риск. Няма гаранции. Но ако искаш нещо достатъчно силно, бори се за него. Ако щастието ти зависи от него, нямаш друг избор, освен да заложиш и да следваш сърцето си. Живей за мига! Ако не го направиш, винаги ще се чудиш какво е можело да бъде. — Вдигайки бикините си, Рита се изправи малко по-рязко и се подпря на стената за опора. — А и в крайна сметка, ако не се получи, винаги можеш да се разведеш. Безумно лесно е, виждала съм рекламите. Трябва само да набереш един номер и после да следваш указанията: натиснете 1, ако имате деца, 2, ако имате обща ипотека, 3, ако…

— Добре, добре, схванах идеята. — Франки се усмихна и поклати глава. Беше чувала за пица по телефона, но развод? Вероятно дори пускаха брошури с промоции в пощенската кутия: „Разведи се веднъж, вторият път — на половин цена.“. Като пропъди мисълта, тя се вдигна от леглото и отвори малка бутилка минерална вода от минибара. Изпи я на един дъх, разреждайки алкохола в кръвта си. Може би да се напие не беше чак толкова добра идея. Всичкото това шампанско я караше да се чувства объркана, сълзлива, емоционална и носталгична. Хю беше част от миналото й. Омъжваше се за Райли. Райли, който беше нейното бъдеще.

— Мисля, че трябва да облечеш това.

Франки се обърна и видя Рита, която се появи от банята с дреха в ръцете си.

— Шегуваш ли се? Кожен панталон! — зяпна Франки. — На собствената ми сватба… Не е ли малко неуместно?

Рита й отправи един от своите аз-знам-по-добре погледи.

— Омъжваш се в параклиса на Елвис, пръстенът ти е направен от станиол, ще пеем песни на Краля вместо сватбения марш и свещеникът ще е облечен с бял анцуг. — Размаха панталона. — Трябва ли да казвам друго?

Неспособна да остане сериозна при такава образност, Франки прихна, взе панталона от Рита и изчезна в банята, за да се приготви.

Глава 38

— Тук е, тук е. — Като подскачаше нагоре-надолу пред „Двореца на Цезар“ в набързо стъкмен шаферски тоалет от промазан кадифен къс панталон и ликрена блуза по врата, Рита ръкомахаше като луда към бялата лимузина, която бе наета да ги откара до параклиса.

Райли и Дориан бяха тръгнали пет минути по-рано благодарение на Рита, която прие ролята си на шаферка много сериозно и категорично им заяви, че е лош късмет да видиш булката преди сватбата и не, не могат да споделят едно малко такси.

Застанала до нея, Франки почувства прилив на въодушевление и веселие, докато наблюдаваше как бялата панделка потрепва на предния капак на паркиращата пред тях лимузина. Е, това беше. Случваше се. Тя се омъжваше. Стомахът й започна да се движи нагоре-надолу в синхрон с Рита и тя почувства как в гърлото й засяда буца. Дори и упоена с шампанско, все още се чувстваше притеснена.

— Сигурна ли си, че изглеждам добре? — обърна се неспокойно към Рита. Имаше сериозни съмнения за кожения панталон. Предизвика фурор на партито в Бевърли Хилс, но на собствената си сватба? Вероятно накрая щеше да изглежда като една от онези безумни жени, които искат да бъдат нестандартни и би било по-добре да се омъжи върху багер. — Може би беше права. Може би трябваше да облека тоалета на Карън Милън.

— Спри да се притесняваш, изглеждаш дяволски неотразимо — успокои я Рита, докато оправяше червилото по устните си. — Райли е късметлия. — Затвори огледалцето си и го прибра в чантата си. — Повечето булки приличат на смахнати лампиони. Ти поне ще изглеждаш секси на всички сватбени снимки.

Франки внезапно стисна ръката на Рита.

— О, мамка му!

— Какво?

— Фотоапарата. Взе ли го?

Рита погледна несигурно.

— Не си ли спомняш? Райли те помоли да донесеше фотоапарата му в параклиса — запелтечи Франки, започвайки да се паникьосва. Рита беше толкова пияна, че щеше да е истинско щастие, ако си спомнеше собственото си име, да не говорим за снимачната техника. — Няма да имаме никакви снимки. — Прииска й се да заплаче.

— Стига де, Франки, няма нужда да се паникьосваш заради глупости — извика Рита. — Вероятно още е в стаята. Ще се върна и ще го взема.

За момент Франки се успокои от предложението на Рита. Докато не я видя да се клатуиша пияна на токчетата си и не размисли.

— Не, ти остани тук. Връщам се след пет минути — инструктира я и тикна букета в ръцете й.

Той беше аранжиран от наличните свежи цветя в хотела и Рита беше много щастлива, че курсът й по цветарство от 1985-та година най-сетне е бил полезен.

— Не се притеснявай, прието е булката да закъснява — провикна се Рита успокояващо след Франки, която се затича към хотела.

Докато я наблюдаваше как изчезва във фоайето, тя бе поздравена от доста привлекателен шофьор, който беше решил, че тя е булката, и галантно й отвори вратата. Опита се да изглежда достатъчно скромна и подходящо булчински, докато се настаняваше на задната седалка. Всичката тази сватбена суета беше доста приятна, помисли си тя, докато се разполагаше в кожения салон и се възползваше от безплатния минибар.

„Дворецът на Цезар“ беше претъпкан от играчи и гости за Милениума и с по-малко от двадесет минути до полунощ, празничният градус бе висок и казиното преливаше от очакване и веселие. Като се опитваше да си проправи път до асансьорите, Франки се промушваше през тълпи развълнувани туристи, оскъдно облечени сервитьорки и заклети играчи, преди най-накрая да стигне лобито. Вратите на асансьора се отвориха и тя се промъкна между купонджиите с шапки и хартиени свирки и натисна бутона. Оставаше й да изчака.

Притисната между двойка, която се опитваше да счупи рекорда за най-продължителна целувка с език, и кокалеста девойка в рокля на цветя — неуспешен опит да се издокара като дива купонджийка, Франки наблюдаваше убийствено бавната смяна на номерата на етажите.

— Хайде, хайде — просъска, докато асансьорът спираше и на всеки етаж слизаха хора и изчезваха в някоя от стаите, в които бяха организирани купони. На тяхно място се качваха нови празнуващи, тръгнали нанякъде в последните минути преди отброяването. Най-накрая машината спря на дванайсетия етаж, вратите се отвориха и освободиха Франки от влудяващия капан.

Забърза по коридора и погледна часовника си. Мамка му, оставаха по-малко от десет минути! Тя погледна номерата на вратите, за да открие стаята си. Преди беше толкова лесно да я намери, но сега, пияна и паникьосана, беше много по-сложно. Най-накрая я забеляза — 1204 — и започна припряно да рови в чантата си за картата ключ. Докато търсеше, я осени мисълта колко комично ще изглежда този момент след месеци и години, когато тя е възрастна омъжена жена. Усмихна се на себе си — беше намерила картата — и започна да тананика Сватбения марш, докато търсеше процепа за картата.

— Франки?

Глас. Стресна я. Картата се плъзна от пръстите й и падна безшумно на килима. Обърна се и видя фигура в дъното на коридора, почти скрита в сенките. Мелодията застина на устните й. Не можеше да бъде! Тя се взря упорито, опитвайки се да фокусира по-добре. Не беше. Силуетът пристъпи напред в светло петно… Беше…

Хю.

Стомахът й се преобърна, а краката й се подкосиха. Подпря се на дръжката на вратата. За един кратък миг почувства с цялото си тяло, че е катапултирана обратно във времето, през океана, обратно във Фулхам, през октомври, при Хю. Като няколко пъти си пое дълбоко въздух, тя се опита да избистри съзнанието си, но беше невъзможно. Хю. В Лас Вегас? Почувства се, сякаш има някаква откачена, причинена от шампанското халюцинация. Със сигурност не можеше да се случва. Нали?

Но се случваше. Неспособна да помръдне, тя го зяпаше вцепенена. Изглеждаше съвсем същият. Носеше съвсем същите дрехи както обикновено — светлосиня риза на Ралф Лоран, дънки с ръб на крачола и спортните си обувки с дебела подметка. Спретнат и гладко обръснат, той беше оформил с гел косата си, както правеше винаги, и излъчваше този постоянно разпознаваем мирис на дезодорант, вода за уста и афтършейв. Изглеждаше толкова познато. И в същото време така непознат.