— Внимавайте да не се убодете на всички тези иглички, могат да бъдат много остри.

— Не се притеснявайте, имам нужда от качествено убождане. — Рита намигна на Франки, която искаше да се скрие в миша дупка от срам.

Почувства се облекчена, когато словесното им разсъбличане бе прекъснато от началната мелодия на „Мисията невъзможна“, долитаща от леопардовата чанта на Рита. Беше новият й мобилен телефон. Купи си го едва миналата седмица по съвет на агентката, която каза, че трябва да може да се свързва с нея по всяко време. За нещастие, по някаква причина номерът й постоянно беше объркван с този на денонощен тайландски ресторант с храна за вкъщи и вместо да я заливат с предложения за прослушвания и филмови роли, тя беше денонощно тормозена от поръчки за свинско в сладко-кисел сос, макарони и варен ориз.

— Ако е още една проклета поръчка за пиле с къри, ще им кажа да вървят на майната си!

Но не го направи. Смръщила чело, тя притисна телефона до ухото си. Беше й трудно да чува заради непрекъснатия поток коледни песни от високоговорителите.

— Да, на телефона. — Последва мълчание. Франки забеляза как Рита пребледня.

— О… ОК… дааа… Искам да кажа, разбира се… да… добре… чао. — Тя зяпаше невиждащо телефона в ръката си, сякаш никога не бе използвала мобилен.

— Е? — Франки се притесняваше, че има проблем. Никога не бе виждала Рита толкова пребледняла. — Какво се е случило?

За първи път в живота си Рита нямаше думи. Изглеждаше зашеметена, сякаш беше в шок.

— Рита, за бога, ще ми кажеш ли какво става?

С разтреперана ръка Рита извади кутията си цигари и запали една. Тя вдиша дълбоко, цветът започна да се завръща по лицето й и шокът отстъпи място на вълнение. По лицето й се разля налудничава усмивка като на хората току-що спечелили от лотарията, позиращи за снимка с чек в ръце. Издуха облак дим, прехапа устна и заговори бавно и премислено, сякаш имаше проблем да намери думите.

— Получих я… — Замълча и издуха дима през ноздрите си. — Получих ролята в „Мотел Малибу“. Тази на рецепционистката Трейси Потър… — Гласът й секна, когато проумя реалността на думите си. Вкопчвайки се във Франки, тя я погледна в очите. — По дяволите, можеш ли да повярваш? Получих проклетата роля…

Звездите под прикритие спряха товаренето на норвежки борчета в спортните си коли и започнаха да се оглеждат за източника на крясъците. Като се опитваха да сбърчат изкуствено опънатите си чела, те зяпнаха през дизайнерските си очила към малката червенокоска с леопардова блузка и миниполичка, която подскачаше обезумяла от радост и надаваше радостни писъци. Повличайки и приятелката си, тя омота себе си и асистента в сребърни гирлянди, подхвърляше изкуствен сняг във въздуха и се радваше като малко дете.

Рита знаеше, че всички я зяпат, но не я интересуваше. Тя щеше да се радва на много повече внимание в бъдеще и беше добре да започне да свиква. Тя щеше да бъде известна. Не беше за вярване, но тя най-накрая успя.

Рита Дъфин щеше да стане звезда. Проклета холивудска звезда в сапунен сериал.

Глава 34

— Весела Коледа, съкровища! — С готварска престилка върху костюма с принт на змийска кожа, размахал клонче имел, Дориан поздрави Рита и Франки на вратата и ги разцелува звучно. — Изглеждате зашеметяващо както винаги! — Ухили се, облиза устни и ловко обви ръце около тях. Преведе ги през прага и ги насочи към терасата, която беше декорирал с лампички и лъскаво дизайнерско коледно дръвче. На масата проблясваше гарафа, която той вдигна. — По едно шери?

Беше Коледа и те бяха отишли да празнуват заедно с Дориан, който след скандала с наркотиците беше приключил с предишния си разюзден живот със секс, наркотици и партита до сутринта. Не че беше спрял да работи, но вместо да пласира нелегални субстанции, сега правеше състояние от обмен на акции и дялове през интернет. Заедно с новата си кариера бе започнал и нещо като здравословен начин на живот. Вместо да лежи цял ден в леглото с махмурлук и апетитна представителка на женския пол, той ставаше в шест, правеше крос около водохранилището на Холивуд с Елвис на разтегаема каишка и след цял ден работа на лаптопа прекарваше вечерите си в готвене на ризото с нискомаслена пушена сьомга, гледаше филми на домашното си кино и си лягаше рано.

— Реших, че може да ви липсва дома и предприех специално пътуване до британския магазин в Санта Моника. Милата старица, която работи в магазина, ме посъветва да купя коледния пудинг на „Хародс“, малко яйчен крем, плънка и две бутилки шери. — Дориан изглеждаше доволен от себе си, отпи от чашата и направи гримаса. — Господи, как го пиете това нещо? — Кашляйки, той изля съдържанието на чашата си в една от вече празните саксии на балкона си и посегна към бутилката с водка. — Какво ще кажете за Блъди Мери? — Явно новият му здравословен режим не изключваше алкохола.

— Да, защо не? — Франки се усмихна в опит да звучи радостно, въпреки че изобщо не се чувстваше така.

Предния ден Райли й се беше обадил от един господ знае къде в Мексико. Линията се разпадаше, но точно когато сигналът прекъсваше, тя успя да чуе думите му: „Имаше много силна буря… Няколко дни, за да стигна до Мексико Сити… Наистина съжалявам.“. Нямаше нужда да запълва липсващите думи, за да осъзнае, че той няма да се прибере за Коледа. Правеше се, че не е особено важно, но разочарованието я убиваше.

Последните две седмици беше като готова за изстрелване ракета в предстартово броене. Комплекс от нерви, предчувствие и въодушевление от мисълта, че ще го види отново. Очакваше с нетърпение да го държи в ръцете си и да го разопакова, сякаш е нейният личен коледен подарък. Откакто той замина за Мексико, тя отброяваше наум дните, часовете, минутите до неговото завръщане. А сега просто нямаше идея колко дълго ще продължи.

— Франки е вкисната — съобщи Рита без заобикалки, разбивайки на пух и прах маскировката й. — Райли е заточен бог знае къде в Мексико. — Като се пльосна на хамака, тя се залюля към платото с гурмени хапки, подредени като захарна планина в центъра на ратановата масичка. — Казах й да се ободри малко, но ти знаеш как е… — Думите й заглъхнаха, докато облизваше покритите си със захар пръсти. — Не можеш да направиш нищо, когато си млад и влюбен.

Франки се сви от смущение. Не искаше всеки да знае какво чувства към Райли. Особено Дориан. Но беше твърде късно.

— Да, едно пиленце ми каза, че вие двамата сте повече от просто добри приятели. — Той размени поглед с Рита, което подсказваше, че явно са ги обсъждали. — Глупаво момче. Да те остави сама у дома. — Цъкна с език, приключи с прибавянето на съставките за коктейла в сребърния си шейкър и започна да го разбива със странни движения около главата и тялото си, сякаш всеки момент щеше да започне да бае и припява като шаман. След няколко минутки наля взривоопасното съдържание в три чаши. — Ако някога се почувстваш твърде самотна, просто си спомни, че съм само на една врата разстояние. — Подаде питието на Франки и й намигна закачливо.

— Как бих могла да забравя? — Не можа да не се усмихне. Беше невъзможно да се ядосва на Дориан.

— Предлагам тост. За отсъстващите приятели. — Той вдигна чашата си с Блъди Мери.

Франки знаеше, че той говори за Райли, но неочаквано се сети за Хю в Англия. На десет хиляди километра разстояние. Пропъди мисълта толкова бързо, колкото се бе появила. Той беше дух на минали Коледи. Тя трябваше да се концентрира върху настоящето. Стоеше тук, под калифорнийското слънце с приятелите си в коледния ден. Чувстваше се по-щастлива и радостна, отколкото можеше да си представи едва преди няколко месеца.

Като се усмихваше, тя си пое дълбоко дъх и чукна чашата си.

— За отсъстващите приятели.



Хю паркира пред къщата на родителите си в Тънбридж Уелс и изключи двигателя. Моторът угасна и за момент той остана неподвижен в колата, наблюдавайки снеговалежа върху предното стъкло. Плътни, пухкави парцали, които се натрупваха в ъглите и покриваха стъклото като бели конфети. По някаква причина неочаквано се сети за Франки, за миналата година, когато бяха дошли при родителите му и двамата още преживяващи ефекта на купона от предната вечер. Как тя се беше сгушила до него, докато караха по магистралата, нахлупила пухкава шапка с капачета, които падаха над ушите й, и дяволски грозен пуловер, който майка му й беше подарила за рождения ден. Дори сега можеше да си спомни как откъсваше очи от пътя, за да я погледне. И как мислеше, че въпреки махмурлука й тя изглежда прекрасно.

Погледът му се плъзна към празната седалка до него и той се сепна. Коледа го превръщаше в сантиментален идиот. Отвори вратата, измъкна се от топлата и уютна кола и се сблъска с хапещия декемврийски студ. Ледени пориви на вятъра се завъртяха около глезените му, пропълзяха под кашмирения му пуловер и дори под ризата на Ралф Лорън. Уви палтото плътно около себе си и се наведе към колата, за да събере подаръците от задната седалка. Постара се да не изпусне нито един в снега, докато се мъчеше с ключовете. Най-накрая след многократно натискане на алармата возилото реагира с бибиткане и присветване.

— Дяволско време — изруга, като се подхлъзна и за малко да падне на тротоара. Все пак успя да запази равновесие и стигна до входната врата.

Не очакваше с нетърпение да прекара деня с роднините си. Миналата година беше с Франки и двамата заедно се смяха на изявите на баща му в играта на думи, водеха учтиви разговори с досадния му зет Джери, играха с разглезените четиригодишни близнаци на сестра му и изтърпяха дванадесет часа отегчителна телевизия. Но днес беше само той, самичък. Въздъхна и постави ключа в ключалката. Трябваше сам да се изправи пред „Звукът на музиката“.