Александра Потър - Отпусни му края

— Е, какво мислиш за новия ми панталон? — Чувствайки се опиянена, тя не можа да се сдържи да не пофлиртува. Вдигна крак и го завъртя няколко пъти, за да го покаже от всички страни.

— Изглеждаш страхотно. — Усмихна се той, докато гледаше как тя размахва крака във въздуха. Франки беше много забавна, когато беше напушена. — Ти винаги изглеждаш страхотно… Е, може би не и в деня, когато се срещнахме на летището. — Той се наведе, когато тя метна възглавница по него.

Като се смееше, Франки притисна колене към гърдите си, чувствайки как коженият колан се впива в корема й.

— Рита го избра — обясни тя, докато си дръпваше от цигарата, която той й подаде. — Каза, че трябва да променя имиджа си, но аз все още не съм сигурна, че това наистина съм аз. — Усещайки внезапно, че започва да дърдори, тя му подаде цигарата обратно. Сега знаеше защо е пропуснала толкова много лекции в университета. Главата й започваше да се върти.

— Каква си ти?

Смехът й затихна и тя се замисли.

— Господи, вече не знам! Дълго време си мислех, че имам кариера, хубав апартамент и щях да се омъжа за Хю… — Въздъхна и се облегна на дивана. Неочаквано главата й натежа ужасно и тя се отпусна на възглавниците.

— А защо не го направи? — Въгленче от цигарата падна на ризата му и той го бутна, преди да е прогорило дупка в плата.

— Хю не искаше да се жени, поне не и за мен. — Нави кичур коса на пръста си и го остави бавно да се развие. — Той искаше пространство. — Захили се. — Пространство. Що за тъпо обяснение?! — Млъкна и си спомни сцената от рождения си ден, начина, по който се почувства онази вечер, емоциите, които смяташе, че никога няма да я напуснат. Без предупреждение сълзи започнаха да мокрят миглите й. — Защо просто не ми каза, че не ме обича повече? — промърмори тихо.

— Хей! — Като се наведе напред, Райли премести косата от лицето й, когато по бузата й се търколи сълза.

Франки изхлипа, чувствайки се засрамена.

— Извинявай, просто не ми обръщай внимание. Не исках да се разстройвам. — Тя избърса лицето си, размазвайки спиралата по бузите си. — Просто този алкохол… и Дориан, и полицията, и всичко. — Сивкава сълза погъделичка върха на носа й. — Господи, сигурно ме мислиш за идиот…

Райли погледна нежното й лице, мокро и нещастно, и почувства внезапен порив да я прегърне. Изглеждаше толкова крехка, толкова уязвима.

— Стига де, нормално е да се разстройваш от време на време. Раздялата е скапано нещо. Някой винаги е наранен. Този път това се случи на теб. — Той стисна лекичко ръката й, преплитайки пръсти с нейните. — Ако ще помогне, аз мислих за Кели шест месеца, може би дори година. Докато един ден не се събудих и не осъзнах, че съм я превъзмогнал. Всъщност отдавна я бях преодолял, просто не бях забелязал.

— Но как разбираш, че си превъзмогнал някого? — Тя разтърка подпухналите си очи.

— Просто разбираш. — Наведе се напред и напълни чашите. — Един ден ще чуеш вашата песен по радиото и няма да се разплачеш. Ще се събудиш една сутрин и той няма да е първото, за което се сещаш, или последното, за което мислиш, преди да заспиш. Няма вече да виждаш лицето му, когато затвориш очи или когато вървиш сред тълпа непознати. И когато нещо те разплаче или разсмее, той няма да е първият човек, с когото искаш да го споделиш. — Като пое цигарата от нея, той дръпна дълбоко. Но тя бе загаснала. — Ще забравиш телефонния му номер, може би дори рождения му ден и вашата годишнина, но няма да забравиш него. — Запали тревата отново, вдиша и издиша спирала синкав дим. — Съжалявам, от тревата е, тя ме кара да се държа като терапевт. — Усмихна се смутено.

Чувствайки се уморена, Франки се протегна на дивана.

— Защо се разделихте с Кели?

Той повдигна рамене.

— Просто не се получи. Тя искаше някого с голяма кариера, амбициозен. Побърквах я, ремонтирайки камионетката, мотаейки се, снимайки. Тогава още започвах кариерата си. — Млъкна, за да загаси фаса в пепелника. — Тя каза, че трябва да порасна, но идеята й за порастване означаваше да нося костюм и да работя в офис. — Усмихна се унило и погледна Франки. — Накрая ме остави заради някакъв богат адвокат, който караше мерцедес за сто хиляди долара и играеше голф всяка неделя.

— Хю играе голф. — Франки не устоя да не го прекъсне.

— Адвокат ли е?

— Не, брокер. — Мисълта неочаквано се оказа забавна и тя се усмихна. — Но носи костюм… и вратовръзка.

Настроението й прескочи от мъка към щастие и тя започна да се хили. Райли я наблюдаваше — лицето й, озарено от смеха, косата й, разпиляна по възглавницата. Като протегна ръка, той бутна тъмните къдрици от очите й, прокарвайки леко пръсти по челото й. Хихикането й утихна като на механична играчка и успокоила дишането си, тя застана неподвижно за момент. Гледаше го. Очакваше. Чудеше се какво ще стане след секунда.

— Искам вода. — Нещо я накара да наруши магията и да седне. Сякаш някаква част от нея все още беше вярна на Хю. Стана, залитайки, и внимателно закрачи към кухнята. Нещо привлече погледа й, забутано в далечния ъгъл до прозореца. Беше малко високо пиано.

— Свириш ли? — Тя се приближи до него и като вдигна капака, прокара пръсти по клавишите. Издадоха звънлив звук, напомняйки й за времето, когато беше малка и баща й свиреше за нея.

— Малко. Когато бях тийнейджър, се считах за нещо като текстописец.

— Ще изсвириш ли нещо?

— О, стига де, късно е! — Той се протегна и запали цигара.

— Моля те. — Тя издаде напред долната си устна и го погледна умолително.

Как би могъл да откаже? Надигайки се от канапето, Райли отиде при нея и се настани удобно на малката пейка. Като прекара пръсти през косата си, той ги постави на клавишите и започна да импровизира — откъси от стари песни на Бийтълс, няколко тона от Боб Дилън, малко Кат Стивънс. Тя се облегна на пианото, наблюдавайки ръцете му. Слушаше.

— Не, стига, сериозно. — Наведе се към него и дръпна цигарата, която висеше от ъгълчето на устата му. — Изсвири някоя от своите песни.

Той се усмихна и поклати глава.

— За мен.

Той се поколеба.

— Сигурна ли си?

Въпреки че беше напушен, се чувстваше нервен. Не беше свирил своите неща от години. Не и от както се разведе. Франки кимна усмихната.

— Сигурна съм.

За момент той остави пръстите си да танцуват над белите и черните клавиши. За един кратък момент Франки си помисли, че той ще припадне, но Райли се наведе напред и удари клавишите. Отне му секунда да намери следващия тон. И следващия. Началната мелодия на песента бавно изпълни стаята и тя чу гласа му, плътен и нежен, почти мълвящ думите:

С всяка следваща нота смущението и неудобството изчезваха. Тя го наблюдаваше в сиянието на светлината — широките му рамене, наведени над пианото, косата над лицето му, и знаеше, че не може повече да се бори с чувствата си към него. Отричането им нямаше да ги накара да изчезнат. И като го гледаше в този момент, тя не искаше те да изчезват. Остави празната си чаша на пианото и седна до него.

Последната нота отзвуча. Той вдигна очи към нея. Тя към него. Всяко мигване, всеки дъх бе наситен с въпроса: „Какво се случва сега?“. Франки чакаше. Тя знаеше, че балансира внимателно на ръба на огромна бездна, чувстваше как се отпуска и се изплъзва. Искаше да падне.

Неспособна да се спре, тя се приближи до него и докосна лицето му. Лека ласка с върха на пръстите й, която бе по-интимна и възбуждаща от всичко, което бе изпитала с Хю през двете им години заедно. Беше стаила дъх, докато докосваше белега на веждата му, надолу по лицето му, през наболата му брада до ъгълчетата на устните му. И тогава, навеждайки се бавно към него, тя направи нещо, което осъзна, че е искала от толкова дълго време. Целуна го.

Той се поколеба за секунда и придръпвайки я по-близо, обви ръце около нея и я притисна към себе си. Вдишваше я. Устните му вкусваха нейните. Езикът му докосваше нейния. Бяха затворили очи. Сърцата им препускаха. Дълбоки, дълги, гладни целувки, родени от липсата на каквото и да било смущение или неудобство. Просто двама души, които се желаеха. Прегръщаха се. Целуваха се до забрава.

Искаха го толкова отдавна.