— Стига бе, Франки! Мултимилионна филмова звезда? — Развълнуван, той прокара пръсти през разрошената си коса. — Сигурен съм, че няколко линии кока далеч не са му чужди, но единственото пласиране на дрога, което е правил, е в ужасните си филми.

— Добре, ако не той, то кой тогава?

Райли прехапа устни и замълча. Франки разбра мълчанието му като признание за вина.

— Ти?

— По дяволите, не, за какъв ме вземаш?

— Добре, кой тогава? — Беше объркана и започваше да се дразни. Беше доста късно, за да започнат да си играят на „Познай кой е пласьорът?“.

Райли въздъхна.

— Мисля, че търсеха Дориан.

— Дориан? — ахна тя и се огледа наоколо, сякаш се страхуваше, че някой може да ги подслушва в тъмното. Сниши гласа си до шепот: — Казваш, че е бил Дориан? — Не можеше да повярва. Беше като сюжет от филм на Картър Мансфийлд. Никога не би се случило във Фулхам. — Казваш ми, че е пласьор на дрога? — Изведнъж всичко си дойде на мястото. Постоянно звънящи мобилни телефони, непрекъснати срещи „на кафе“ с приятели, издут от пари портфейл, сребърното дипломатическо куфарче, което никога не се отделяше от китката му. Нищо чудно, че беше господин Популярен на купоните и винаги беше поканен на всички светски събития в града.

— Не е както звучи. Той не се занимава с твърда дрога, а основно с трева.

Франки гледаше невиждащо.

— Знаеш, марихуана.

— Знам какво е трева — сопна се тя. — Била съм студентка.

Райли погледна през прозореца, мускулите на челюстта му се стегнаха.

Съжалявайки за нервността си Франки опита да звучи небрежно:

— Откъде я взима?

— Отглежда я.

Мълчание.

— Не ми казвай! На балкона си. — Тя изведнъж си спомни. Видя се как през последната седмица любящо полива растенията му. Неговата марихуана. Господи, тя беше съучастник…

Райли въздъхна.

— Беше дълъг ден. По-добре да тръгвам, защото утре трябва да ставам рано. Летя за Мексико за две седмици. По работа, не на почивка. — Улови погледа й. — Бих те поканил да ми помагаш, но е голяма рекламна кампания и имам нужда от човек с опит.

— Не се безпокой за това. — Франки не успя да прикрие разочарованието си.

Като си играеше с оръфаните краища на плетената си гривна, Райли се чудеше дали да повтори предложението си за пренощуване. Ако го направеше, тя вероятно щеше да реши, че я сваля, и щеше да го прати по дяволите. Но ако не го направеше, това можеше да е последният път, в който я вижда. Какво толкова имаше за губене?

— Офертата е все още валидна. За свободната стая.

Франки се поколеба. Спомни си за старата популярна песен: „Да тръгна или да остана?“. Обикновено би отказала, но ситуацията не бе обикновена. Не и след вечерта, която преживя. Докато се двоумеше, полъх на вятъра донесе ехото на смях и ентусиазирани викове откъм апартамента. Франки погледна Райли и двамата се усмихнаха. Както винаги, Рита не си поплюваше.

Без да трябва да казва каквото и да било, тя скочи обратно в камионетката и хлопна вратата. Райли запали мотора. Облегнат на седалката, с ръка върху волана, той полека даде на заден. Франки го наблюдаваше, оставяйки очите си да проследят познатия контур на лицето му: тънките линии, които се пресичаха под очите му, острата бръчка в средата на челото му — резултат от твърде много мръщене, разпилените лунички по носа му, които бяха почти неразличими под силния му тен. Спомни си за първия път, в който изобщо го погледна, в самолета за Ел Ей. Тогава беше непознат, някой, който я изкарваше извън нерви, някой, когото се надяваше да не види никога повече. Беше невероятно, че след всичко, което се случи, тя седеше до него и отново разглеждаше лицето му. Но този път тя виждаше напълно различен човек.

— Радвам се да те видя отново, Райли. — Не можа да се сдържи. За момент си помисли, че не я е чул, защото не каза нищо. Защото не можеше.

Думите на Франки бяха произнесени тихо, но всяка от тях отекваше силно в ушите му. Всъщност не беше кой знае колко важно, все пак тя не беше му се врекла във вечна любов. Но той знаеше, че има много повече значение в тези думи, отколкото обикновеното „Радвам се да те видя“. Беше първият път, в който тя признаваше, че той означава нещо за нея. Първият път, в който той чувстваше, че й пука за него.

Като превключи на скорост, той се обърна към нея и я погледна в очите.

— Аз също се радвам да те видя отново, Франки.

Гледаха се, без да казват нищо. Никой не изпитваше нуждата да говори. Накрая Райли откъсна очи от нея, настъпи педала и се насочи към каньона Лаурел в тъмнината пред тях.

Глава 31

Къщата на Райли бе кацнала на върха на тясна криволичеща уличка и до нея можеше да се стигне само с катерене по стръмна пътека, посипана със зрели смокини от претрупаните дървета, и прескачане през обраслите дворове на белосани къщи с големи веранди. Съдейки по камионетката му, Франки очакваше разхвърляна ергенска бърлога — малко апартаментче, затрупано с мръсно пране, седмична порция от картонени кутии с остатъци и мивка, пълна със засъхнали чаши от кафе. Но жилището нямаше нищо общо с това. Като за начало бе чисто.

— Чистачката идва днес — призна той смутено, като светна лампата в сводестата всекидневна.

Франки се огледа. Имаше две стари копринени канапета, на места излинели почти до голо и доста избелели от слънцето, преливаща библиотека, натъпкана с книги и дискове, никой, от които нямаше собствена кутийка, и ниска дървена масичка, която носеше белезите от хиляди чаши с кафе, червено вино и зехтин. Мястото имаше хубава атмосфера. Истинска камина красеше далечната стена — с почернели тухли и лавица, затрупана от сувенири от далечни страни: парче дърво, огладено от вода, издялана африканска статуетка със счупено копие, макет на самолет от войната. Сребърна рамка за снимки от Мексико лежеше на една страна.

Франки я взе. Стъклото беше паднало или счупено, но вътре все още имаше снимка. Тя я вдигна към лампата, за да я разгледа по-добре. Беше снимка на Райли и жена, същата жена, която бе видяла на снимка в портфейла му. Те стояха прегърнати на плажа. Тя се усмихваше на фотографа и придържаше косата си, а той гледаше към нея и се усмихваше. Изглеждаше различен. Косата му беше по-къса и той беше много по-слаб, по-млад, по-щастлив.

— Това ли е бившата ти съпруга?

Той кимна, драсна клечка кибрит и се наведе да запали свещите в свещника до камината, покрит от години разтопен восък.

— Да, това сме Кели и аз. Преди да се оженим.

— Какво се е случило със стъклото?

— Счупено е. — Усмихна се засрамено. — Не мога да си спомня дали тя го хвърли, или аз. — Изчезна в кухнята и се върна с бутилка „Джак Даниълс“ и две чаши. — Искаш ли питие?

— Да, защо не.

Алкохолът може би щеше да укроти махмурлука й, а и всъщност тя доста харесваше идеята да пие уиски, облечена в кожен панталон в дома на мъж — дома на Райли — в три през нощта. Взе чашата и отпи от кафеникавата течност, наслаждавайки се на усещането, когато изгори езика й. Тя се усмихна на себе си. Ако Хю можеше да я види сега. Избърса праха с пръсти и отново погледна снимката.

— Колко дълго бяхте женени? — Разглеждайки лицето на Кели, тя се изненада от ревността, която я прободе.

— По-малко от две години. Разведен съм по-дълго, отколкото бях женен.

— Липсва си ти? — Още щом го каза, Франки знаеше, че не бе редно. — Съжалявам, не е моя работа. — Остави снимката обратно на полицата, после промени решението си и я захлупи както си беше.

Райли я погледна за момент, без да каже нищо, след това се наклони напред и отвори чекмедже в масичката. Търсейки из боклуците, той най-накрая намери необходимото — комплект листчета за свиване на цигари и прозрачна опаковка, пълна с трева.

— Липсва ли ти бившият ти? — Той близа единия край на хартийката и започна да свива цигара.

Франки се поколеба. Първосигналната й реакция бе да изкрещи: „Да!“, но нещо я спря.

— Мисля за него. — Прокара пръсти по грубите стени, приближи се до френските прозорци, които бяха оставени отворени, и с гръб към Райли се загледа в тъмнината на градината, заслушана в далечния вой на койоти. — Чудя се какво прави, с кого е. Дали му липсвам — каза тя тихо, почти на себе си.

— Кога се разделихте?

— О, преди около седем седмици, пет дни и… — Обърна се и погледна часовника си. — Почти десет часа. — Усмихна се и отпи от уискито в очакване на реакцията на Райли. — Това трябваше да е шега.

— Знам. — Райли се усмихна. — Не съм чак толкова задръстен американец. — Закачливо усмихнат, той усука края на цигарата и я запали. Хартията се сви и стана на пепел. Постави цигарата между устните си и дръпна силно и продължително. Изпусна дима и й я подаде. — Заповядай, опитай малко от най-добрата на Дориан.

Бяха минали години, откакто Франки бе пушила трева, и бе забравила колко много й харесваше. Райли пусна няколко диска с американски струни, които тя не беше чувала преди, и двамата се излегнаха на дивана, пиеха уиски, пушеха, смееха се и разговаряха. Времето подло се правеше на спряло, но когато му обърнеха гръб, препускаше с ужасяваща скорост. Дискове от по няколко часа започваха и свършваха за не повече от пет минути, цигарите изгаряха секунди след запалването им и през цялото това време тя и Райли не спираха да говорят. Нито за момент не спираха, за да помислят какво да кажат, и не изпадаха в неловко мълчание. Франки не можеше да си спомни последния път, когато се бе чувствала така спокойна с някого, който не беше Хю.