— С махмурлук.

След всичкото напрегнато мислене, това беше единствената дума, която изплува в съзнанието й. Пиянството беше универсалното приемливо извинение.

— Аз също. — Той се усмихна. — Беше хубава вечер. Напълно си струваше махмурлукът.

Франки се вцепени. И той ли играеше същата игра? Или може би не долавяше намека? Реши да го формулира по-очевидно.

— Господи, бях толкова пияна! — Засмя се пресилено небрежно. — Какво слагат в тези коктейли? Бях толкова замаяна, че почти не си спомням Каубойското място.

Със сигурност не можеше да не разбере този намек, беше ясен и категоричен. Тя не носеше никаква отговорност за действията си и всичко, което беше направила или казала, беше резултат от влиянието на алкохола. Пияна. Натаралянкана до козирката. Дори всичкото това прегръщане нямаше нищо общо с похот, секс или пощурели хормони. Притискаше се в него само защото едва стоеше на крака и не искаше да се свлече пияна на пода.

Устата на Райли пресъхна. Какво се опитваше да му каже? Че не си спомня? Със сигурност си спомняше. Трябваше да си спомня.

— Не си спомняш, че си танцувала?

— Танцувахме ли?

Сякаш трябваше да пита. Не можеше да спре да мисли за това през целия проклет ден.

Почувства се като ритнат в стомаха. Тя не си спомняше. Как можеше да забрави? Нещо се беше случило между тях на този дансинг. Нещо се беше променило между тях. Той не знаеше защо или как, или какво, по дяволите, беше, но знаеше, че го бе накарало да се почувства фантастично. А той не се бе чувствал така от много време. Но може би бе разбрал погрешно. Може би тя не беше почувствала нищо. Тази и вчерашна вечер не означаваше нищо за нея. Той не означаваше нищо за нея. Вдигна бирата си от масата и отпи. Имаше горчив вкус.

— Да, танцувахме — каза тихичко.

Спогледаха се. И изражението на Райли неочаквано накара Франки да съжали за перченето си. По лицето му не беше изписана увереност или високо самочувствие, а явна болка и разочарование.

— Хей, няма ли да ни представиш?

Мислите й бяха прекъснати от мъжа с растите.

— О, да, разбира се! — Райли излезе от унеса си и ги представи. — Това са Джед, Софи и Криси.

Джед и Софи се усмихнаха заразително.

— Здравейте, радваме се да ви видим. — Наведоха се през масата да се здрависат.

Криси не изглеждаше толкова ентусиазирана да общува с други хора. Накланяйки се към Райли, тя се усмихна безразлично и произнесе вяло „Здрасти“, като продължаваше да топи картофки в майонезата.

И тогава за момент стана неловко. След навлизането в зоната между запознаването и желанието да се сбогува любезно, Франки не знаеше какво да прави. Тя дяволски много искаше просто да се махне оттук, но беше рисковано. Не искаше да изглежда нелюбезна, но и не искаше да виси като кибик до масата. За щастие, стомахът на Рита пое контрол върху ситуацията с дълго приглушено ръмжене.

— Господи, умирам от глад! Не успяхме да хапнем. — Тя се изкиска.

— Трябва да поръчаме. — Франки посочи неопределено към менюто, което беше написано с тебешир на черни дъски по стените, и се обърна към хората на масата: — Беше ни приятно да се видим.

— Да, за нас също. — Усмихнаха се от масата.

Тя погледна Райли.

— Е, доскоро.

Опита се да звучи ведро и приятелски, но усмивката й беше фалшива и неловка. Издаде я.

— Да, разбира се. — Значи това беше. Отряза го.

Като се обърна, тя последва Рита, която вървеше към противоположната страна на ресторанта. Райли наблюдаваше как тя се отдалечава.

— Коя беше тази? — измърка Криси, поставяйки ръката си върху неговата.

Откъсна очи от Франки.

— Просто приятел. — Думите заседнаха в гърлото му.

Глава 25

Рита беше на седмото небе от щастие. След месеци „благодаря, но не, благодаря“ тази сутрин тя получи обаждане, което направи мечтата й да бъде актриса почти изпълнима. Беше агентът й, съобщаваше й, че е поканена на второ прослушване за „Мотел Малибу“, но не за първоначалната роля на Кимбърли Картър, а за Трейси Потър — цапната в устата рецепционистка от Англия.

— Можеш ли да повярваш? Родена съм за тази роля. — Вълнуваше се Рита, докато с Франки се редяха на опашката за билети в Китайския театър на Грауман7. Известен с изложените в преддверието отпечатъци от ходилата и ръцете на прочути актьори и Алеята на славата отпред, той беше любимото кино на Рита. — Ако някой може да изиграе перфектната рецепционистка, това съм аз. Забрави актьорските техники и цялата тази глупост с вживяването в ролята за шест месеца, за да уловиш характера. Няма нужда. Аз бях в ролята последните десет години. — Като платиха билетите, те се отправиха през тълпата към входа. — Виж, трябва да е добра поличба. Имам същите ръце като Мерлин. — Рита никога не можене да устои да не се присъедини към другите посетители, които пълзяха на четири крака, за да поставят ръцете си върху отпечатъците от Мерлин Монро. — Отпечатъците от краката също съвпадат. — Тя гордо демонстрира идеалното прилягане на тънкото си токче.

— Колко пъти си го правила? — Франки се усмихна, доста изкушена да пробва и тя.

— Няколко — призна Рита смутено. — Но все още е добър знак.

— Няма нужда да разчиташ на поличби. Имаш талант.

— Наистина ли го мислиш?

Франки кимна, прибирайки ръце дълбоко в джобовете си.

— Не всеки може да изиграе задницата на кравата Дейзи с такъв патос. — Неспособна да се сдържи, тя се ухили. — Не, сериозно, ти си чудесна актриса. Определено ще получиш тази роля.

Радваше се за Рита. Въпреки че никога не бяха говорили за кариерата й, Франки знаеше колко важна е тя за нея.

— Надявам се — въздъхна Рита, стискайки палци. — Ако не я получа, не знам какво ще правя. Вероятно имам пари да издържа още няколко месеца, но ако не получа никаква роля, изглежда ще трябва да се върна обратно в Лондон и да се хвана на истинска работа. — Изглеждаше нещастна само от мисълта за това. — Въпреки че не мисля, че мога да се върна обратно към задълженията на рецепционистка. С удоволствие ще се справя с изиграването на ролята дори за десет епизода, но не и с десет години работа като такава… — Гласът й замря, докато тя разглеждаше увековечените по стените холивудски знаменитости. — В живота има повече от вдигането на телефона.

— Да, като заучаването на репликите.

Рита припряно запали цигара.

— Ти явно не можеш да усетиш чара на актьорската игра.

— Мога. Пет хиляди долара на епизод. — Франки положи крака си върху отпечатъка на Джейн Ръсел. Беше мнооого по-голям.

— Не го правя заради парите. — Тя видя изумлението по лицето на Франки. — Въпреки че, разбира се, ще излъжа, ако кажа, че няма да са от полза. — Издуха колелце дим и изтръска пепелта от цигарата по целия Хъмфи Богърт. — Но аз не съм като теб. Нямам дълъг списък с квалификации, не съм ходила в университет и докато не започнах да играя, мислех, че съм обречена на живот зад бюро в оформяне на маникюра си и четене на списания.

— Правех същото с университетска диплома — отбеляза Франки.

Рита предпочете да не коментира казаното от Франки и продължи:

— Ти имаше възможности, аз — нямах. Аз бях в капан. Актьорството беше единственото възможно бягство. — Усети се и се усмихна смутено. — Съжалявам, малко се отнесох, нали?

— Ни най-малко, скъпа — отвърна Франки с престорен акцент.

Рита не се сдържа да не се разсмее. Тя загаси наполовина изпушената си цигара и я стисна с два пръста.

— Аз? Актриса? С име като Рита Дъфин?

Все още разсмяна, тя пусна цигарата с червило по филтъра в джоба на чантата си за по-късно и като хвана Франки, влязоха в салона.

— Ммм, наистина не бих отказала тортиля с чили сирене. — Като пристъпи във фоайето с пуканките и закуските, очите на Рита светнаха като коледни лампички. Можеше да подуши пържена храна от петдесет крачки.

— Камерата качва пет килограма — припомни Франки, докато издърпваше Рита обратно.

— Но може би ако ти си вземеш, аз мога да хапна няколко — продължи с надежда Рита.

Франки я познаваше достатъчно отдавна, за да знае, че „няколко“ означаваше изяждане на по-голямата част. Като родител с дете, тя тъкмо щеше да откаже, но видя копнежа по лицето й. Беше трудно да каже не, особено щом знаеше, че от ходенето на кино Рита най-много харесваше възможността да седи на задника си два часа и да яде сладки и сладолед в тъмното. Калориите по време на филма не се брояха.

— Какво ще кажеш за пуканки? — предложи милостиво Франки и поведе Рита към опашката от хора, които чакаха, за да купят семейни менюта от бонбони, десертчета, газирани напитки и пуканки.

Рита мушна ръце в коженото си яке „Гучи“ и направи гримаса пред нискомаслената и не толкова апетитна алтернатива. Докато очите й не се разшириха при вида на нещо много по-интересно от пуканките.

— Хей, огледай това! — просъска на Франки и я смуши в ребрата.

Без да се мести от опашката, Франки се обърна да види какво точно беше „това“. Съвсем очаквано беше мъж, но не какъв да е. Франки простена. Нормално е Рита да си падне по мъжа с раираната бяло-червена риза, червена шапка и престилка, който стои зад щанда и сипва пуканки в картонени кутии.