Александра Потър - Отпусни му края

— Нещо по-специално?

Да, ти, помисли си Франки, докато наблюдаваше как адамовата му ябълка се движи изкусително нагоре-надолу под бледата гладко обръсната кожа на гърлото му, и си мечтаеше да е една от онези уверени и бъбриви жени като Рита или Денис Ван Оутен, които не биха се колебали да заговорят мъж.

— Всъщност, не — смънка засрамено.

Дайте й тема и можеше от нищото да развие цял научен доклад, по дяволите, тя дори беше член на клуба по дебати в университета (макар че беше отишла само веднъж, след като откри, че там са предимно мъже в рипсени сака с кръпки на ръкавите, декламиращи стари глупости). Но при вида на най-привлекателния мъж, когото бе виждала през тази година, тя внезапно се превърна в заекващо същество с речника на Дейвид Бекъм.

Господин Привлекателен продължи да я зяпа и търпеливо очакваше отговор.

— Не искам да бъда излишно капризна. Разбирате ли, имам по-малко от две седмици да намеря нов апартамент — опита отново тя.

— Защо, какво се случва след две седмици? — Мъжът притеснено смръщи вежди. Така изглеждаше дори още по-очарователен.

Франки прехапа устни. Ставаше й все по-трудно да се концентрира върху проблема с жилището си вместо върху агента по недвижими имоти.

— Хазяинът ни изрита.

— Нас? — Той взе химикалка от бюрото си и започна да я върти между пръстите си.

— Съквартирантката ми Рита и мен. За щастие, тя няма проблем за няколко месеца, защото пътува с трупата.

— Тя е актриса?

— Може и така да се каже… — По устните на Франки пробяга усмивка, когато се опита да не се засмее с глас на представата за Рита, подскачаща по сцената в черно-белия си костюм на кравешка задница.

Сподели усмивката й и като подпря брадичка на ръцете си, се наведе към нея.

— Нали разбираш, че Коледа е след броени дни и може да отнеме повече от две седмици да ти намерим апартамент…

— Не може! — прекъсна го Франки. — Трябва да намеря нещо.

Тя помисли за хазяина Фигинс с оцветените от никотина пръсти и отблъскващия навик да бърше постоянно течащия си нос с опакото на ръкава на жилетката си, докато обяснява нещо на гърдите й. Нямаше начин да го моли за услуга.

— Няма ли кой да те приюти за няколко седмици?

Поклати глава.

— Може би приятелят ти? — понижи глас мъжът въпреки постоянния шум в офиса.

— Нямам. — Тя се усмихна изненадана и леко смутена. Всеки би си помислил, че той флиртува с нея.

Така беше. Широка усмивка се разля по лицето му и той доволно завъртя скъпия часовник „Ролекс“ около китката си.

— Ами, сигурен съм, че ще успеем да измислим нещо… — Кимна, стана от черния си кожен стол, заобиколи един от пълните си раирани колеги и се насочи към шкафа с картотеката. — Но първо ми трябват някои подробности. — Той дръпна най-горното чекмедже, грабна някаква папка, хлопна чекмеджето обратно, върна се и й я подаде. — Между другото, не се представих. Аз съм Хю. Хю Хамилтън. — Подаде й ръка.

Тя скочи като пружинка и бързо дръпна розовата си вълнена ръкавица.

— Аз съм Франки. Приятно ми е. — Стисна ръката му и опита да не се изчерви, когато пръстите му топло обгърнаха нейните.

Въобразяваше ли си, или той задържа ръката й малко по-дълго? Не, това определено беше по-дълго от нормалното. В стомаха й запърха внезапно въодушевление, не можеше да не се надява, че ще получи повече, отколкото беше дошла да търси.

През следващата седмица Франки срещна Хю още много пъти, за съжаление изцяло по строго професионални причини. След като огледа дузина мизерни квартири с втори спални, които можеха да минат за дрешници, противни апартаменти с баня, неремонтирана от седемдесетте, и мухъл в кухненските шкафове, достатъчен за едногодишното производство на пеницилин, всички надежди да си намери жилище или да излезе на среща с Хю бързо се изпаряваха.

И затова тя толкова се изненада от апартамент 13 на двадесет и седмия етаж в общински блок в Актън. Беше напълно обзаведен, с добре просмукала се влага и пълчища хлебарки и тя бе готова да признае поражението и да се откаже, когато Хю я издебна край хладилника и й призна своята вечна любов. Добре де, не точно, но призна, че я е развел из най-лошите апартаменти в западен Лондон само за да продължи да я вижда. Поласкана и някак облекчена, че все пак няма да й се наложи да живее в кашон, тя се съгласи да излязат на среща. Седемдесет и два часа по-късно вече празнуваше Нова година и пееше с шампанско в ръка в прекрасния си нов апартамент с прекрасното си ново гадже. Поправка: в девет и половина отдавна беше приключила с шампанското и неспособна да си спомни думите, на която и да е песен, беше пияна и мърсуваше с Хю под одеялото. Беше прекрасен край на 1997 година.

Сега беше 1999-та и те живееха заедно. Не че го бяха планирали или нещо подобно, но три месеца по-рано Рита отпраши за Лос Анджелис и остави Франки сама да намери с кого да споделя наема. Не беше лесно и след като се беше срещнала с няколко възможни съквартиранти, в съзнанието й започнаха да се появяват кадри от филма „Самотна бяла жена“. Тъкмо се беше примирила, че ще пие чая си с потенциален убиец, когато Хю спомена, че тя би могла да се нанесе в ергенската му квартира във Фулхам. Надяваше на точно такъв резултат.

Не че тяхното съжителство не породи някои проблеми. Предложението на Хю да се нанесе не се отнасяше за голяма част от нейните вещи. Минималистът Хю с неговото двуместно канапе и скрити кухненски шкафове съвсем не бе във възторг от колекцията боклуци на Франки. Тя никога не пътуваше с малко багаж и сега беше натъпкала неговия фолксваген голф с пет чувала дрехи, любимия си филодендрон, който имаше още от университета и сега беше високо, пълзящо във всички посоки чудовище, едва задържано от парчета тиксо и корда, колекцията си от стари филми, картонена кутия с принадлежности за изправяне на коса, старите градинарски книги на дядо си, които заеха целия багажник, и, разбира се, Фред и Джинджър.

Намерен изоставен зад един супермаркет, Фред беше дванадесетгодишен котарак на сиви и кафяви ивици, а Джинджър беше неговата много по-млада червенокоса приятелка. Франки обожаваше и двамата. За съжаление, Хю не споделяше чувствата й. Той приемаше котките само като мюзикъл на Андрю Лойд Уебър. Фред и Джинджър не помагаха за подобряване на положението. Интуитивно усетили неговата неприязън, те реагираха подобаващо — остреха ноктите си в чисто новата му рогозка от агава и препикаваха всичките му стикове за голф. Не беше точно съжителството с нов съквартирант, което Хю си беше представял…

Внезапно Франки се върна обратно в своята понеделнишка утрин, стресната от мелодията на сутрешния блок по телевизията. Погледна и осъзна, че течаха финалните надписи. За бога, закъсняваше! Ако не побързаше, шефката цял ден щеше да й диша във врата. Което, имайки предвид, че жената имаше хронично лош дъх, далеч не беше вдъхновяваща мисъл. Франки въздъхна и стана от коша за боклук. Ако изтичаше до спирката на метрото, може би щеше да успее да стигне в службата до десет. Грабна палтото на Хю и хвърли последен продължителен поглед на разписката, преди да я смачка и да я върне обратно в джоба му. Рожденият й ден беше в петък и всичко, което трябваше да направи, беше да издържи дотогава. В крайна сметка трудно можеше да развали изненадата му, нали?

Като обличаше якето си, погледна отражението си в голямото огледало с позлатени краища, което висеше в коридора. Изглеждаше като че току-що се е събудила: без грим, с разпиляна по лицето коса и още едно петно на брадичката. Но днес имаше и нещо различно. Около нея се усещаше топло червеникаво сияние, което нямаше нищо общо с централното отопление. Беше мисълта, че след четири дни ще бъде сгодена. Сгодена! Господи, звучеше толкова зряло! Почувства се така, сякаш отново е петгодишно бузесто момиченце, което си играе на булка с мърлявия воал на майка си и с обувки на високи токчета. Само че не беше. Тя беше на почти двадесет и девет и този път не беше игра.

Затвори входната врата след себе си, изтрополи надолу по стълбите и зави надясно по улицата. Беше мъглива, сива зимна утрин и Франки бързаше към спирката, като си пробиваше път през навалицата. Всички изглеждаха толкова кисели, старомодни и отегчени, но тя не можеше да скрие огромната усмивка, лепната на лицето си. Вероятно имаше вид на умопомрачена, като онези хора, които носят обувки от вестници и си говорят сами. Но не й пукаше. Беше открила човека, с когото искаше да прекара остатъка от живота си, и той също искаше да го прекара с нея. Сякаш бе ударила джакпота от лотарията. Шансовете бяха едно на милиони, но тя имаше печелившия билет и той беше смачкан във вътрешния джоб на палтото на Хю.