Потоци паника, вина, смущение и въодушевление се изляха едновременно върху нея, когато цветна снимка на техния танц прекоси съзнанието й. Тя не можеше да си спомни какво точно се случи. Не и особено добре. Всичката текила и шампанското си бяха казали думата, замъглявайки ума й, размивайки времето и изтривайки разговорите. Част от нея беше благодарна. Потръпваше при спомена как беше увиснала на врата му в целувка по средата на Каубойското място, без да знае болезнените детайли. Събуди се тази сутрин с хаос от образи и откъслечни спомени за думите му. Нищо, с което не можеше да се справи. И се почувства облекчена. Но когато завесата на умората започна да се вдига, тя осъзна, че минала вечер я бе оставила с две неща — убийствен махмурлук и много смесени чувства.

Всичко беше толкова дяволски объркващо. Тя не знаеше какво, по дяволите, да мисли за миналата вечер. Беше ли се случило нещо недоизказано между тях? Не бяха се нахвърлили един върху друг, поне това си спомняше, но същевременно си спомняше, че й се искаше. И това я побъркваше. Означаваше ли това, че внезапно си е паднала по Райли? Или беше класически случай на препиване, страдане по Хю и жажда за внимание? Все пак беше доста отдавна, когато за последно целуна мъж, да не говорим за любовна игра или секс и кой би я обвинил, че иска целувка? Дори и да беше с неподходящ мъж. А Райли беше неподходящият мъж за нея. Тя искаше Хю. Ръцете на Хю около себе си. Хю да я целуне. Миналата вечер тя беше пияна. Самотна. Объркана. Тя желаеше Хю, само Хю, винаги Хю. И тя не, абсолютно, категорично, стопроцентово не желаеше Райли.

Светофарът се смени и колите започнаха да се движат. Виждайки дупка в редицата пред себе си, Рита натисна газта и изпревари рейндж роувър със затъмнени стъкла — любимата кола на всички знаменитости в Холивуд, които искаха да бъдат забелязани, без да бъдат видени. Като оставяха ресторанти и магазини зад себе си, те скоро достигнаха до фризираните морави и внушителни къщи на Бевърли Хилс. Понесоха се между редиците палмови дървета покрай мексиканчета с реклами на карта с домовете на звездите. За два долара любопитните туристи получаваха от тях неактуални адреси на знаменитости, покрай които да карат своите лъскави коли под наем, за да видят къде е живяла Джули Андрюс и къде е знаменитият хотел с цвят на розова сьомга, в който Елизабет Тейлър и Ричард Бъртън са се установили по време на първия си брак или беше по време на втория?

Като надничаше лениво над слънчевите си очила, Франки се излежаваше на седалката си, твърдо решена да игнорира махмурлука и да се наслаждава на гледката. Така трябваше да се наблюдава Ел Ей — през три слоя. Първият бяха тъмните стъкла на слънчевите й очила (ужасен от липсата й на аксесоари за лице, Дориан й бе заел чифт от модерните за сезона Версаче със стъкла като черупка на костенурка); вторият беше прозорецът на колата, а третият, разбира се — смогът. Смогът бе плътният кафяв слой между хоризонта и перфектно синьото небе, който Франки видя още със стъпването си на летище Лос Анджелис. Забавното бе, че изглежда никой друг не го забелязваше. Което вероятно се дължеше на обсебеността на другите от различен вид замърсяване — цигарения дим. Пушенето беше смъртоносно, замърсяваше дробовете ти и беше заплаха за обществото. Но смог? Какъв смог?

След пет седмици в Ел Ей тя беше осъзнала, че за Лос Анджелис смогът е оптическа измама. Винаги беше „ей там“, почти в края на дъгата, само че в този случай не като гърне със злато, а по-скоро като натравяне с въглероден монооксид. Но както каза Рита, в световната столица на филмите град, създаден от завода за илюзии, да бъдеш част от него означаваше да вярваш в перфектно, ослепително синьо небе… защото това бе най-голямата илюзия от всички.

— Мисля, че ще повърна. — Рита се вкопчи във волана, олюлявайки се несигурно.

— Шегуваш се, нали? — Франки се размърда от замаяното си състояние.

— Не. — Тя поклати глава и изду бузи.

— Може би трябва да отбиеш.

— Какво? И да повърна на тротоара?

— Ами, по-добре е, отколкото да повърнеш върху мен.

Като придърпа любимия си саронг плътно около себе си, Франки се притисна плътно във вратата на колата.

— Не мога, по средата на Бел Еър сме…

— И какво от това?

— Как какво? На това място има повече холивудски филмови звезди, режисьори и продуценти на квадратен сантиметър, отколкото където и да било по света. — Рита се пресегна, взе останалата вода за радиатора и я изля в гърлото си. — Когато казах, че искам да оставя следа в Холивуд, повръщане в края на алеята на Стивън Спилбърг не беше това, което имах предвид.

За щастие, след като се освежи с водата цветът започна да се връща по лицето й и те продължиха, без да се налага да спират по спешност. Фучаха по Сънсет булевард покрай безкрайни съмнителни предградия, докато най-накрая не се изкачиха на върха на хълма, целите окъпани в слънчева светлина. Гледката беше величествена, точно като за пощенска картичка, и за първи път в живота си Франки видя Тихия океан ивица морскосиньо на хоризонта. Очакваше го отдавна. Докато се приближаваха към брега, тя гледаше как ивицата става все по-широка и по-широка, простираше се докъдето поглед стига и в един момент просто изпълни цялата панорама.

Рита паркира колата отстрани на крайбрежната магистрала — оживен запрашен участък от пътя с шест ленти, който продължаваше към Сан Франциско. Франки почувства леко разочарование. Къде беше известният плаж на Малибу? Къде бяха всички къщи за милиони долари? Всичко, което можеше да види, бяха триметрови стени с електронно охранявани врати.

— Това ли е? — попита, като слезе от колата и последва залитащата Рита през една от вратите надолу по стълбище от вълнообразна ламарина, което бе толкова стръмно, че я заболяха краката. — Мисля, че каза, че Малибу е очарователно.

— Спри да мрънкаш! — скастри я Рита. В едната ръка държеше цигара, а с другата парапета за така необходимата й опора. Като стигнаха долната площадка, тя сложи ръце на кръста и опита да си поеме дъх. Нещо й подсказваше, че трябва да спортува повече и да откаже цигарите. Дръпна си от цигарата, изправи гръб и бутна очилата плътно към очите си.

— Какво мислиш сега! По-добре ли е от Брайтън6?

Като изхлузи старите си протъркани джапанки, Франки отпусна стъпала върху мокрия жълт пясък и почувства мекотата му между пръстите на краката си. Пред нея се простираше почти пуста плажна ивица, с изключение на няколко тичащи и двойка, която разхождаше кучето си. Както всичко в Америка плажът беше голям и сякаш се простираше на стотици километри, дори покрай скалите в далечината, където се виждаше група сърфисти, и вероятно чак до Сан Франциско. На крачка от разбиващите се вълни над океана висеше стройна редица къщи, всяка една напълно различна от следващата. Като произведение на модерното изкуство от пясъка се издигаше четириетажна сграда, изцяло направена от синьо стъкло; друга приличаше на замък от Дисниленд с кули и водоливници; още по-нататък се виждаше белосана хасиенда в мексикански стил с шезлонги на всяко ниво и водопад от розови увивни цветя по една от стените.

— Само малко — промърмори Франки, докато постилаше плажната си кърпа. Тя се пльосна върху нея, подпря се на лакти, и разгледа обстановката около себе си. Това беше Малибу от нейните представи. Малибу, където Бо Дерек тича по плажа с мъниста в косата. Където се случваха всички бляскави плажни партита с невероятни жени с изящни фигури в дизайнерски бански, за които беше чела като тийнейджърка в романите на Джаки Колинс. Толкова дълго това място беше само мираж, сега беше реално. Ето я и нея, добрата стара Франки от Фулхам. Добре де, банският й не беше дизайнерски — беше двугодишен с твърде много плат на гърдите и дупето, не паяжина от лентички, прикрепени на магия — и фигурата й бе по-върлинеста от тази на Бо Дерек. Но какво пък, тя се печеше на плажа на Малибу. Пое си дълбоко въздух, изви гръб и вдигна лице към слънцето.

— Обичам този плаж — въздъхна Рита, като се стовари на пясъка до нея. — Много по-хубав е от претъпканите ивици надолу към Санта Моника. Наблъскани са като сардини, пълно е с британци в отпуска…

Без да забележи иронията, тя се зарови в чантата си и извади слънцезащитен лосион, ластик за коса, уокмен, балсам за устни, очила за плуване, цигари и последния си наръчник за това как да си помогнем сами — „Откажи мъжете и поеми живота си в ръце“. Рита беше всичко друго, но не и неподготвена.

— Както и да е, тук обстановката е много по-хубава. — Тя махна неопределено към групата сърфисти, които влизаха и излизаха от водата в далечината и яздеха вълните с впити в мускулестите им тела бански костюми.

— Мислех, че си отказала мъжете.

— Съм, но не вреди да гледам… или да ме гледат.

Като развърза горнището на банския си, Рита започна да се маже със слънцезащитно мляко фактор 30, мръщейки се на многото плът около корема си.

— Ще ми намажеш ли гърба?

Франки седна, нашари гърба й с лосион и започна да го втрива в кожата й. Въпреки цял живот седене по солариуми, мазане с бронзант, почивки в Тенерифе и вече четири месеца, прекарани в Калифорния, Рита все още беше бяла като сирене. Червенокоса, тя никога не покафеняваше, ставаше на лунички, изгаряше, а после се белеше като печена червена чушка.

— Заповядай. — Франки й подаде лосиона обратно. — Изглеждаш готова да преплуваш океана. — Рита бе покрита с плътен слой бял крем.

— Само защото имаш проклета матова кожа. Стройна с матова кожа. Има ли нещо, което аз имам, а ти не?