За момент се вцепени, чувствайки се неловко и несигурно, когато ръката му се обви здраво около кръста й. Неговото тяло срещу нейното. Това беше първият мъж, до когото беше толкова близо след Хю, и беше странно. Странно да чувства ръцете на друг мъж около себе си, да го чувства до себе си, разделен единствено от плата на тънките им памучни ризи. Да чувства лицето му само на сантиметри от своето. Да бъде толкова близо.

Тя предпазливо обви ръка около врата му. Имаше много по-широки рамене от Хю, но не като напомпани във фитнес. Беше просто по-голям, по-висок, по-силен. Вътрешната страна на ръката й се отърка в брадичката му — груба и боцкаща заради наболата брада. Беше толкова навикнала на гладко избръснатата и хидратирана кожа на Хю, че й се стори различно и непознато, но вниманието й привлече начинът, по който ухаеше. Нямаше полъх на афтършейв, гел за коса, душ гел или освежител за уста — смесицата на Хю от изкуствени аромати. Вместо това Райли миришеше на бира, тютюн, масло и себе си.

Движейки се бавно по дансинга, те се погледнаха, но този път никой не проговори. Никакви учтиви въпроси. Без неангажиращ разговор. Без усмивки. Внезапно почувствала се неловко, Франки сведе поглед в престорена концентрация върху стъпките, които бяха бавни и отмерени — пълен контраст на мислите й, които препускаха. Райли беше абсолютната противоположност на Хю. Начинът, по който изглеждаше, говореше, миришеше, обличаше се. Беше толкова различен. Толкова непознат. Толкова не-Хю. Чувстваше ръката на Райли нежно, уверено и покровителствено отпусната в основата на гърба си. Какво тогава беше това странно чувство под лъжичката, когато той я прегръщаше? Не беше като да го харесва. Нито дори малко. По никакъв начин. Тя въобще не го смяташе за привлекателен…

Или? Дали просто не се опитваше да се убеди сама в обратното? Не отричаше ли реалните си чувства от страх да се изправи пред истината? Вкопчи се отчаяно в отрицанието си, което само го накара да се изплъзне по-бързо между пръстите й. Давай, признай си, помисли си тя. Признай как наистина се чувстваш.

Докато електрическата китара лениво повтаряше рефрена за последно, Райли освободи ръката си от нейната и бавно я докосна по гърба.

Признай, че не можеш да спреш да мислиш за него. Да мислиш за начина, по който обръща цигарата в новата кутия за късмет и потрива брадичка, когато е притеснен. Да мислиш за това колко много искаш да докоснеш белега на веждата му или да проследиш пулсиращата вена, която се спуска надолу по ръката му до вътрешната страна на китката му…

Чувствайки се опиянена от алкохола и желанието, тя плъзна и двете си ръце около шията му и като затвори очи, отпусна глава на рамото му.

Признай, че гледа телефона цяла седмица. Искаше ти се той да се обади, да чуеш гласа му, да го видиш отново…

С отзвучаването на последните акорди от песента Франки почувства, че най-сетне се отпуска. Предава се. Отстъпва. Наречете го както искате. Като вдигна глава от рамото му, тя погледна лицето му, очите му, устните му, сляпа за другите танцьори, които се оттегляха от дансинга. Не знаеше дали са прекалено много коктейлите, шампанското или каквото, по дяволите, беше, но точно сега, точно в този момент, не й пукаше, че бяха единствената двойка, останала прегърната по средата на целия проклет дансинг. Не й пукаше дали хората зяпаха. Всичко, за което можеше да мисли, бе Райли. Тя го харесваше. Харесваше го дяволски много. Толкова много, че се чувстваше, сякаш ще полудее. Толкова луда, че като го гледаше сега, в този момент, не искаше нищо друго, освен той да се наведе, да я притисне към себе си и да я прегърне толкова здраво, че да спре дъхът й. И тогава, само тогава, да я целува до пълна забрава.

Глава 22

Като отпуши бутилката червено вино, която току-що бе купил, Хю сипа малко в чашата, за да го дегустира. Беше разочарован. Беше добро, но беше пил и по-добро за десет паунда. Ядосан от избора си — препоръка от гурме страниците на Съндей Таймс — той напълни чашата си и се зае с разопаковането на тайванската храна за вкъщи. Четвъртата му за тази седмица. Погледна часовника си — осем вечерта — тъкмо се бе прибрал от офиса и беше изтощен. Твърде много хора, които оглеждаха, за да купят, и недостатъчно апартаменти за продаване. Дори ако включеше всички студиа без място да се завъртиш, да не говорим за диван или спалня, които се продаваха като топъл хляб по сто и петдесет хиляди долара.

Като изпразни съдържанието на кутиите от сребристо фолио в чинията си, той се отпусна на дивана, разхлаби вратовръзката си и изрита обувките от краката си. Набоде изстинало парче кокосово пиле, взе дистанционното и включвайки телевизора, започна да прещраква каналите. Нямаше нищо поне малко интересно. ВВС1: документален филм за мухата цеце. ВВС2: префърцунен готвач, приготвящ кускус по странна рецепта. ITV: тъпо развлекателно предаване. Channel 4: поредната дяволски депресираща сапунка. Channel 5: едно от смотаните предавания за градинарство. Той гледаше невиждащо екрана, наблюдавайки как група жизнерадостни градинари в еднакви оранжеви тениски се опитват да превърнат за половин час парче занемарена земя в японска градина с помощта на малко чакъл и вода.

Хю загаси телевизора отвратен. Беше отегчен. Беше петък вечер, а той седеше сам на дивана със студена вечеря и бутилка скапано вино. Какво се бе случило с всички луди нощи навън, които той си мислеше, че ще преживее като необвързан мъж? С всички купони? С всички жени? Той сдъвка голяма хапка студени тайландски макарони. Нямаше ги, това беше. Добре де, имаше няколко забежки за една вечер, но те изчезнаха доста бързо. Да прави секс с непозната, не бе толкова възбуждащо, колкото си го беше представял. Всъщност беше дори малко смущаващо. А и повечето от жените, които срещаше, изглежда търсеха нещо много по-сериозно от секс. Те искаха връзка. Което беше последното нещо, което той искаше, защото тъкмо бе прекратил една. Относно купоните — преди няколко седмици беше годежното парти на Адам и Джесика, но след това — нищо. Ноември не беше точно най-добрият месец за купони. Беше твърде студено, твърде дъждовно, твърде тъмно и твърде дяволски депресиращо. Нищо чудно, че изведнъж всеки бе престанал да е сам. Всеки си бе намерил половинка и се беше зазимил с нея във всекидневната, гушнати заедно на дивана с видео и чаши чай. Точно както той и Франки правеха.

И все пак самотата не го притесняваше. Всъщност той й се наслаждаваше. Харесваше пространството. Харесваше му да може да прави каквото си иска. Стана и включи парното. Апартаментът беше леден. Нищо учудващо, при положение, че навън беше около минус седем. Един господ знае какво се бе случило с есента. Изглежда Лондон я беше пропуснал и се бе втурнал директно в арктическа зима. Забеляза отражението си във вратата на стоманения хладилник. Господи, изглеждаше ужасно! Бледа сива кожа с тъмни кръгове под очите. Почивка, малко слънце и тен не биха му се отразили зле. Франки вероятно щеше да има чудесен загар след близо месец в Ел Ей, попивайки всичкото калифорнийско слънце. Тя винаги покафеняваше много на слънце, не като него. Дори и със защитен фактор 30 неговата кожа бе толкова бледа, че винаги изгаряше и ставаше яркочервена.

Чувствайки, че се ядосва, той отиде в кухнята и натъпка безвкусната си храна в чувала за боклук. Не че Франки му липсваше. Беше постъпил правилно, като приключи с нея. Беше станала твърде чувствителна, твърде скучна, твърде отдадена. Всичко, което искаше от живота, бе да се установи, омъжи и да прекарва всяка вечер уютно вкъщи. Заради това никога нямаше да се получи между тях. Той беше пълна противоположност.

Наблюдаваше как кървавочервената течност изтича в канала, докато изсипваше бутилката вино в мивката. Прозя се. Погледна часовника си. Беше едва осем и половина, но не му се излизаше. Беше изтощен. Щеше да си остане вкъщи и да вземе дълга вана. Честно казано, нямаше да има нищо против да си легне рано.

Глава 23

— Чувствам се като парцал. — Като предпазливо повдигна очилата си в яркото следобедно слънце. Рита погледна в огледалото си за обратно виждане. — И изглеждам като такъв. — Простена, смъкна очилата си и се отпусна зад волана на своя Буревестник.

Франки лежеше на седалката до нея, която бе изтеглена възможно най-назад, и неуспешно се опитваше да забрави адското си главоболие. Отвори очи наполовина, позволявайки на лъч слънчева светлина да достигне до зениците й, но беше твърде ярък дори през слънчевите й очила.

— Аз също — изграчи тя, стисна отново очи и смъкна бейзболната си шапка, докато не покри напълно лицето си.

Беше сутринта след миналата вечер и те бяха заседнали по средата на задръстването на Сънсет булевард благодарение на Рита, която имаше гениалната идея да отидат до Малибу. Два часа по-късно идеята не изглеждаше така гениална. Не бяха взели предвид трафика, което означаваше, че вместо да се възстановяват на плажа, да слушат плясъка на вълните, да поемат морски въздух с пълни дробове и да подсилват тена си, те бяха заседнали на първия възможен светофар, изпускаха алкохолни пари под жарките слънчеви лъчи, слушаха какофонията от клаксони и вдишваха изгорели газове. Махмурлукът им ставаше все по-убийствен с всяка минута.

Франки наблюдаваше как термометърът в колата наближава и се готви да надмине точката на кипене. Всеки момент колата щеше да прегрее, а в тези тридесет и два градуса без климатик такава опасност грозеше и нея. Като отвори петлитровата бутилка с вода за радиатора на колата, тя изгълта половината в опит да потуши жаждата си. Чувстваше се ужасно. Твърде много алкохол и почти никакъв сън не бяха добра комбинация. Един господ знае кога се прибра миналата вечер. Всичко, което помнеше, бе как тръгна от дансинга и видя Рита, припаднала на бара до кофа с лед и празна бутилка от шампанско. Половин дузина мъже кръжаха около нея като лешояди и тя реши, че е по-добре да прибере приятелката си с такси у дома, преди някой друг да го е направил. Всъщност това не беше напълно вярно. Тя можеше да си спомни нещо — някого. Спомняше си Райли.